Кен Сколс
Песнопение (14)

Уинтърс

Уинтърс седеше на пода на голямата зала и стискаше студената ръка на Ханрик. Плачеше и се питаше какво да прави.

„Собствените ми хора са сторили това!“

Беше зашеметена от думите на Едрик и не можеше да се съсредоточи, докато разговорът преминаваше в предположения и хипотези. Ханрик беше мъртъв. Както и Ансилус. Сама се увери в това. Остави Рудолфо, когато речната жена надникна и каза, че раждането на Джин Ли Там е започнало.

Взе сребърната брадва и огледа отражението на блатния съгледвач, който продължаваше да е под влияние на магии, невиждани от народа им от две хилядолетия. Определено използваха кръвни магии за някои други ритуали, но бойният раздел беше загубен — или прикрит от андрофрансините — след падението на Стария свят.

И сега седеше до Ханрик, стискаше брадвата, полагаща се на титлата, в едната си длан и ръката му в другата.

Отделението горянски съгледвачи беше изнесло останалите трупове и охраняваше вратите, за да може да остане сама. Птиците бяха потеглили на запад към народа й. Скоро щеше да се принуди да стане и да тръгне с другите към градините на Рудолфо, където щяха да положат Ханрик.

Бяха го оставили на място, макар някой да бе затворил очите му, и тя усещаше съсирващата се кръв, която проникваше през плата на роклята й. Щеше да носи петната, както носеше пепелта и пръстта, в която щяха да го върнат.

Казаха й, че се е борил страховито, убил поне двама нападатели, преди да го повалят. А те бяха по-бързи и силни от останалите, които ползваха традиционните земни магии. Бяха щурмували зала, пълна с въоръжени мъже, бяха изпълнили мисията си и се бяха оттеглили.

„Но Рудолфо е пощаден.“ Тя се зачуди и за миг я обзе ужас, който бързо премина в благодарност. И Неб беше присъствал. Униформата му беше скъсана и окървавена. Представата какво би могло да му се случи накара устните й да затреперят и очите й се насълзиха отново.

Франсините учеха, че всички загуби са свързани помежду си, и сега го виждаше ясно. Сред сенките, откроявани от пламъците в огнището на голямата зала, сред останките от прекъснатия пир Уинтърс се почувства дребна и самотна, както преди единайсет години, когато седеше до трупа на баща си.

Естествено, през онези времена не беше напълно сама. Ханрик присъстваше на бдението. Той бе затворил очите на баща й, бе я държал в скута си, докато плачеше на глас за падналия си приятел. Беше изкопал със собствените си ръце гроба на крал Мардик в Пещерата на спящите крале. И после спази инструкциите му дословно — изкачи Драконовия гръбнак и се провъзгласи за нейна сянка на тайния език на дома И’Зир, призова любовта и лоялността на блатните, обрече се на търсенето на дома от нейно име, докато не навърши пълнолетие. Докато Уинтърс не порасне достатъчно, така че управлението й да всява страх в Познатите земи и да пази поселищата им от крадци и нашественици.

Сега, след погребението на Ханрик, тя трябваше да се върне при народа си, да изкачи Драконовия гръбнак и да пие от рога. За първи път щеше да усети горещината на кръвната магия, която да разнесе гласа й на стотици левги. Щеше да се провъзгласи за Уинтерия бат Мардик, повереница на Ханрик бен Торнус, кралица на блатата. След това щеше да изнесе първата си военна проповед и да се захване да оправя нещата.

Тя подсмръкна и избърза носа си с ръкав.

Зад вратата се чуваше шумотевица. Въпреки че утрото наближаваше, седмото имение не беше притихнало. Годеницата на Рудолфо, Джин Ли Там, изпитваше затруднения с раждането и слугите носеха чисти кърпи и всичко останало, което изискваха речната жена и лечителите. Омагьосани и нормални съгледвачи стояха на пост из цялата каменно-дървена сграда. Хората на Уинтърс чакаха зад вратата на главната зала.

„Чакат кралицата им да ги поведе по Петте пътя на мъката.“ Тя потръпна неволно и сподави ново хлипане. Искаше да удържи мъката и да я остави настрани, за да може да мисли извън мъглата, която я обгръщаше. Имаше много въпроси, които се нуждаеха от отговор.

През годините на тяхното изгнание в Новия свят се бяха надигали различни фракции и размирици. Но никога нещо подобно. Защо блатни съгледвачи, използващи кръвна магия, биха убили човека, смятан в Познатите земи за техен крал? С каква цел? Сами ли действаха? Убийството на престолонаследника я караше да смята, че не е така. Това беше планирано и извършителят искаше останалите да вярват, че блатните са без крал. Болката в корема й подсказваше, че това не са единствените смърти тази вечер.

„Вятър от кръв, който пречиства.“ Помнеше какво каза Едрик, когато Рудолфо го попита: „Какви оръжия са използвали?“

Знаеше отговора, още преди първият капитан да отвори уста. Железни.

„Значи това е кастренето.“

Но Рудолфо бе останал невредим. Това определено имаше някакво значение.

Блатната кралица въздъхна и стисна ръката на Ханрик.

— Ще ми липсваш. — После го пусна и стана. Вдигна сребърната брадва и се обърна към вратата. — Време е! — извика високо.

Портите се отвориха и нейните хора влязоха в залата. Жените носеха лопати, а мъжете носилка. Придружаваше ги половин отделение от горянски съгледвачи. Уинтърс отстъпи встрани, когато приближиха. Мъжете наместиха Ханрик на носилката и изпъшкаха от тежестта, когато го вдигнаха. Лейтенантът на съгледвачите застана пред нея и се поклони.

— Лейди Уинтърс, лорд Рудолфо изпраща съболезнования и извинения, че не може да се присъедини. Нареди да ви предам, че се заклева в меча на баща си, че всяка година на този ден ще разказва на сина си Иаков за Ханрик, сянката на блатната кралица.

Тя примигна.

— Кажи на горянския крал, че гостоприемството и клетвата му оказват чест на народа ми в този мрачен момент от нашето изгнание. — Тя тръгна към вратата, но се спря.

Неб стоеше там, облечен в чиста униформа. Пристъпваше от крак на крак с видимо неудобство. При вида му Уинтърс усети как в очите й напират горещи сълзи. Тя ги сдържа и тръгна към него. Съгледвачите се разпръснаха зад нея, подсвирвайки тихо на омагьосаните си другари, които със сигурност също бяха наоколо. Хората й тръгнаха бавно и жените подеха погребални псалми. Уинтърс застана пред младежа и посегна за ръката му, придърпвайки го по-близо.

— Радвам се, че дойде.

Той тръгна с нея и сведе поглед.

— Реши ли къде ще го погребеш?

Тя кимна.

— Да. — Процесията излезе от залата и тръгна към масивните порти, водещи към зимната нощ. Когато се отвориха, Уинтърс видя, че е почнало да вали сняг. Снежинките бяха малки и сухи, и вятърът ги разнасяше по земята. Погледна Неб и видя, че вятърът роши косата му. Стисна дланта му и отвори уста. — Ще почива в сърцето на уимския лабиринт на Рудолфо, в сянката на Библиотечния хълм.

Т’Ерис Уим беше популяризирал лабиринтите по време на краткото си папство в Новия свят, но Уинтърс знаеше мрачното им наследство. Кръгъл лабиринт, който можеше да се напусне само ако се върнеш откъдето си влязъл, или ако изтърпиш болката от изкатерването по бодливите храсталаци, за да откриеш тайните му. Любимото занимание на старите колачи, които работеха с ножовете си от името на кралете магове за удоволствие или за създаването на кръвни магии, превърнали се с времето в мъчители Изкупители.

Ханрик щеше да почива в центъра на този уимски лабиринт.

За Уинтърс това беше напомняне за трънливите стени, които знаеше, че я очакват. Може би, след като дъхът на Ханрик намереше път към новия им дом, щеше да й прати част от силата и куража си за кървавото изкачване.

Тя знаеше, че собствената й сила няма да е достатъчна. Уинтърс прехапа устна и тръгна в снега, стараейки се да не плаче.