Кен Сколс
Песнопение (10)

Неб

Неб изкачваше стъпалата по две наведнъж, а тълпата се разтваряше пред него и следващото го половин отделение. Последните събития го бяха потресли и стомахът му още беше свит. Не беше виждал нещо подобно, макар да бе наблюдавал и тренирал с омагьосани съгледвачи след падането на Уиндвир. Ала това беше друг вид магия, опасна и древна. Нещо, което даваше далеч по-големи способности от смлените корени на речната жена.

Кръвна магия. Беше чел за кралете магове и сделките, които бяха сключили с кръв. А вече се бе сблъскал и с последствията, при това на два пъти. Все още страдаше от кошмари, връщащи го към хребета над Уиндвир, откъдето наблюдаваше как последното заклинание на последния маг унищожава града. Седемте какофонични смърти бяха прецизно създадени от Ксум И’Зир, за да отмъсти за седмината си синове, и бяха сринали Уиндвир, оставяйки го напълно опустошен, както и душата на Неб.

Сега се сблъскваше с кръвна магия за втори път.

Определено в по-малък мащаб, но беше виждал как блатните се сражават заедно със съгледвачите на Рудолфо по време на войната. И двете сили бяха впечатляващи, а въпреки това малка група убийци с помощта на кръвна магия беше проникнала в сърцето на Деветте гори и бе убила Ханрик и престолонаследника на Тюрам в зала, пълна с въоръжена охрана. И едва успяха да ги отблъснат, при това, след като изпълниха задачата си.

Тичаше по коридорите, докато не стигна помещенията за слугите, близо до покоите, където Кембер, стюардът на Рудолфо, бе настанил Ханрик като почетен гост. Двама горянски съгледвачи стояха на пост пред вратата.

— Вътре ли са слугите на блатния крал? — попита Неб.

Единият от стражите кимна.

— Не сме им казали нищо.

Неб преглътна.

— Добре. — Не искаше да прави това. Погледна масивната затворена врата. Как да каже на момичето, което обичаше, че най-добрият й приятел и съратник е мъртъв?

Представи си лицето на Ханрик и фалшивата песен, с която гигантът се дереше мигове преди атаката. Усети как гърлото му се свива и осъзна, че ще заплаче, ако не се стегне. „Ти си офицер от Деветте горски дома. Ти си мъж.“

Сложи ръка на бравата и се обърна към мъжете, които го следваха.

— Чакайте тук.

Отвори вратата, влезе в помещението и затвори след себе си. Стаята миришеше на влажна пръст. Блатните се бяха събрали около Уинтърс и общуваха на невербален език, който му беше непознат. Всички бяха разчорлени в съгласие с традициите си. Пепелта и калта, които втриваха в кожата и косата си, им придаваха див вид, който отблъскваше останалите. Жилавата им кралица изглеждаше притеснена и любопитна, но очите й се озариха, щом го зърна. Жестовете им секнаха, когато тя се изправи.

— Небиос, какво става? Пред вратата има стражи, не ни пускат да излезем.

Неб преглътна мъчително и кимна бавно.

— Трябва да поговорим. — Очите му се стрелнаха към наобиколилите я слуги. — А после Рудолфо иска да се срещнете в кабинета му. — Думите му се струваха странни. — Довел съм половин отделение за ескорт.

Очите й се присвиха и Неб се зачуди какво ли прочита по лицето му. Ноздрите й потръпнаха и очите й се разшириха, щом осъзна сериозния му тон. Тя се обърна към хората си и Неб стори същото. Повечето не го поглеждаха и пристъпваха неловко от крак на крак в настъпилата тишина. В гласа й се промъкна нотка на паника, която го изненада. Сякаш Уинтърс очакваше лошите новини.

— Какво става, Небиос?

Той отвори една от вратите към спалните помещения и я задържа, докато момичето влезе. След това я последва и затвори. Застана близо до нея, не беше сигурен как да започне.

Отвори уста, но се спря. Осъзна, че са само двамата, и за миг изгуби контрол, позволявайки очите му да се навлажнят. Уинтърс го забеляза и долната й устна затрепери.

„Тя знае, че нещо се е случило. Кажи й.“ Насили се да намери думи и когато успя, те се затъркаляха като пияници, излизащи от затваряща кръчма.

— Нападнаха ни. Хора, омагьосани с някаква магия, вероятно кръвна. Проникнаха в гората, надбягаха птиците на стражата и убиха принца на Тюрам в банкетната зала. — Запъна се, недоволен, че не успява да сдържи емоциите си. Мразеше се, че трябва да й съобщи новина, която ще й донесе само страдание. — Убиха и Ханрик.

За миг Уинтърс застина като приклещена кошута. Очите й се опулиха и дъхът й излезе със свистене. Неб понечи да я докосне, но тя се дръпна и седна тежко на пода.

Не знаеше какво да прави и затова приседна до нея. Отново опита да я прегърне, но тя го избута. Осъзна, че момичето повтаря трескаво едни и същи думи, приличащи на откровенията, които бяха споделяли и преди.

Неб се заслуша и осъзна, че тя говори за вятър от пречистваща кръв и желязно острие, което кастри. Момичето се бе прегърнало и се клатеше напред-назад, а присвитите й очи се стрелкаха из помещението.

След няколко минути, които му се сториха по-дълги от часове, той положи ръка на рамото й. Уинтърс вдигна поглед. Очите й бяха влажни и зачервени. По бузите й имаше бледи следи, където сълзите бяха отмили калта. Погледите им се срещнаха и долната й устна потръпна отново. Този път го остави да я прегърне. Двамата се притиснаха един към друг на пода и Неб се предаде на общата мъка.

— Не знам какво да правя — каза тя след десетина минути. Измъкна се от прегръдката му, облегна се на стената и погледна към вратата. — Трябва да кажа на хората си.

Неб се премести до нея.

— Мисля, че първо трябва да говориш с Рудолфо.

Тя подсмръкна и кимна. Неб я гледаше и осъзнаваше колко малко я познава. Сънищата бяха… Какво? В тях определено разголваха надеждите и страховете си, смесени с видения, които самият той едва разбираше.

— Преди да се вдигне тревога, получих поличба.

Той примигна.

— Видение?

Уинтърс поклати глава.

— Не. Просто думи… и усещане за предстояща беда. — Тя сбърчи чело, търсейки спомена. — Вятър от кръв за прочистване. И студено желязо за кастрене.

До съвсем скоро нямаше никакви познания за откровенията и пророчествата, които бяха част от всекидневието на блатната кралица. Тези концепции му бяха напълно чужди. В сиропиталището андрофрансините прилагаха разум и наука към митовете и мистицизма. Идеята тези пристъпи да се записват и да се разглеждат като знак за бъдещето му се струваше напълно ирационална, преди да ги изпита сам.

Смеещата се лудост на Ксум И’Зир го бе докоснала в сянката на кладата на Уиндвир, бе отворила врата в него, която не беше сигурен дали ще се затвори някога. От първия миг на топлия вятър той не можеше да свърже смислено изречение, дърдореше непрекъснато откъси от евангелията на П’Андро Уим, премесени с екзалтирани възгласи и ярки образи, които не подлежаха на описание. Пристъпът трая кратко, но го промени отвътре, също като косата му, която бе напълно побеляла за един следобед. След това в сънищата се появяваше мъртвият му баща, както и блатното момиче Уинтърс, макар да не знаеше коя е, преди да я срещне във военния лагер на блатните. След запознанството им живееше на ръба на нещо, което не бе способен да разбере. „Това нападение и пристъпът й са свързани“ — заключи той. Трябваше да го кажат на Рудолфо.

Неб се сети за очакващия го генерал и се изчерви. Посегна и отметна сплъстените кичури коса от лицето й. Очите и носът й все още бяха зачервени. Той прочисти гърло.

— Мисля, че трябва да вървим. Лорд Рудолфо те очаква.

Тя погледна към него.

— Той наясно ли е, че ти знаеш за мен?

Неб сви рамене.

— Никога не сме го обсъждали. Не ме е питал. — Разбира се, че знаеше. Няма как. Едва ли иначе щеше да изпрати точно Неб за нея.

Тя кимна и се надигна бавно. Неб стана и се обърна към вратата.

Дланта й се пъхна в неговата.

— Благодаря, че ти ми донесе новината — каза тихо Уинтърс.

— Почувствах, че така е редно — отвърна Неб.

Погледите им се срещнаха за миг, след което тя извърна очи и се стегна за пред хората си.

— Първо ще говоря с останалите. Няма да се срещам с Рудолфо, преди тези, които обичаха и служеха на Ханрик, да научат за гибелта му.

Неб кимна. Отвори вратата и видя как тя свива рамене и стиска челюст за предстоящата задача.

„Вятър от кръв да прочисти; студено желязо да кастри.“ Неб потръпна и предчувствията й го завладяха. Прониза го скръбно чувство, което се простираше отвъд загубата на Ханрик, в самите сърца на блатните. Нещо мрачно и назряващо. Тъгата по лицето на Уинтърс предаваше нещо дълбоко в нея.

Тя знае, осъзна Неб.

Това злочестие беше само първото от много.