Лора Джаксън
Фреди Меркюри (7) (Биография)

Шеста глава
Неповторим

През 1974 г. устремът на „Куийн“ към върха превключва на по-висока скорост. Бандата участва в двойно повече представяния, отколкото за изминалите дванайсет месеца, а през есента със сингъла „Killer Queen“ достигат второ място в британските класации. Пътят към върха се оказва истинско минно поле. През януари бандата е ангажирана за музикалния фестивал „Сейнтсбъри“ в Мелбърн, но за съжаление Брайън Мей се разболява. След ваксините за пътуването до Австралия ръката му се подува и той получава гангрена, предизвикана от мръсна игла. Репетициите за първото им голямо турне в чужбина се провалят, но това съвсем не е единственият проблем.

Още от времето, когато пее с „Айбекс“, Меркюри проявява огромен интерес към драматичното сценично осветление. Интерес, който споделят и останалите трима от бандата. След като вече разполагат с повече средства, могат да постигнат желания ефект. Доволни от новата, създадена специално за тях осветителна техника, те я транспортират заедно с останалата част от апаратурата си до Мелбърн. Тъй като всичко е много сложно, водят и собствен екип, който да се занимава с техниката, което, за съжаление, никак не се харесва на местните техници. Още с пристигането „Куийн“ усещат общото недоволство, че никому неизвестна британска банда е била предпочетена пред австралийските групи, а възмущението нараства значително, след като се разбира, че водят свои техници по осветлението.

Освен че Меркюри е силно притеснен дали ръката на Мей няма да е твърде слаба, за да издържи цял концерт, певецът получава възпаление на ухото. Антибиотиците, които му предписват, са толкова силни, че той става все по-замаян с всеки изминал час. Докато чакат да се стъмни, за да бъде най-въздействащо светлинното шоу, той открива, че няма сили да се настрои за шоуто. Откъм публиката се разнасят немощни ръкопляскания и докато „Куийн“ се подготвят да излязат, водещият никак не помага и представя групата като „високомерни ингилизи“. Още в началото на първото си изпълнение Меркюри е напълно дезориентиран, защото разбира, че заради инфекцията не чува гласа си. В момента, в който си казва, че шоуто ще претърпи небивал неуспех, окачването на прожекторните тела поддава, а тъкмо е притъмняло достатъчно, за да се види най-добре ефектът от осветителния дизайн. Предполага се, че е извършен саботаж.

Меркюри не се предава под напора на напрежението и дава всичко от себе си. Брайън Мей не отстъпва пред болката в ръката, а Джон Дийкън и Роджър Тейлър се съсредоточават над музиката. В края на шоуто усилията им са възнаградени, враждебността на насъбралото се множество се изпарява напълно и те викат бандата на бис. „Куийн“ излизат повторно с огромна радост, но за съжаление водещият също излиза и манипулира публиката — вместо „Куийн“ да повика на сцената някоя от родните австралийски банди.

Групата е побесняла заради униженията, а изпитанията продължават и на следващия ден, когато се намесва пресата и ги разгромява на пух и прах. Възпалението на ухото на Меркюри се е влошило и той вдига температура. Тъкмо поради тази причина, без дори да се притесняват за поразената от гангрена ръка на Мей, „Куийн“ отказват участие втората вечер. Организаторът и спонсор на събитието изпада в ярост, въпреки това те се качват на първия полет за Лондон и се прибират.

Пътуването се оказва прескъпо. Не само че са платили сами връщането си от Австралия, ами турнето се е превърнало в истинска съсипия, във фиаско. Тъй като се случва в самото начало на кариерата им, това вероятно ги е сломило. Брайън Мей обаче упорито отказва подобно твърдение и настоява, че нито един от тях не е бил на мнение, че събитието ще ги съсипе. Очевидно е, че са можели да минат и без критиката на австралийската преса, която в отношението си към тях върви по стъпките на британските медии.

Докато музикалните журналисти се надпреварват кой да ги очерни, музикалните списания публикуват ежегодно проучване на общественото мнение, което показва популярността на „Куийн“ сред хората. През февруари например читателите на изданието „Ню Мюзик Експрес“^[1] подреждат „Куийн“ на второ място след Лио Сейър като най-обещаващи нови гласове.

През февруари в Щатите излиза сингълът „Liar“, написан от Меркюри, който потъва безследно. Без каквото и да е притеснение обаче, той очаква нетърпеливо следващия сингъл, който „И Ем Ай“ ще пуснат, отново негова творба, планирана да излезе няколко седмици по-късно. Въпреки че засега „Куийн“ не носят желаните приходи на лейбъла, те си осигуряват съюзник в лицето на Рони Фаулър, шеф промоции в „И Ем Ай“. Силно впечатлен от звученето на бандата, още с първото прослушване на белия етикет, Фаулър рекламира „Куийн“, където и да отиде.

Амбицията на всяка нова група е да се появи в престижното шоу „Топ ъв дъ Попс“, излъчвано по Би Би Си всеки четвъртък. Продуцентът Робин Наш се обажда на Фаулър един вторник. Промоционалният клип на Дейвид Боуи „The Jean Genie“ не е пристигнал навреме за шоуто и моли Фаулър да предложи някой, който да го замести. Фаулър, както се предполага, предлага „Куийн“. Тъй като не познава работата на бандата, Наш иска да чуе демозапис, който за щастие му допада. Само че музикантите в онези дни разчитат на специални бекинг тракове, демозаписът е безполезен. „И Ем Ай“ и „Куийн“ се възползват от шанса и Фаулър успява да убеди китариста на „Ху“ Пийт Таунсенд да отпусне малко студийно време, за да могат „Куийн“ да направят нужния запис. На следващия ден в студиото на Би Би Си те записват предварително парчето, което ще бъде излъчено на следващата вечер.

Меркюри и бандата застават пред витрина на магазин за електрически уреди с изложени телевизори. Датата е 21 февруари 1974 г., когато гледат собственото си изпълнение на „Seven Seas of Rhye“, сингъл, който все още не е излязъл. Песента разкрива слабостта на Меркюри към неочаквано кресчендо и текстове от света на фантазията. Завършва с необичайно заглъхване и преминава в типично английска детска песничка, изпълнена групово: „Как обичам да съм край морето“. Кен Тести си спомня, че песента е записана през 1973. „Включих се в общия хор накрая на «Seven Seas of Rhye». Включи се и Пат Макконъл, и кой ли още не. Помня, че имаше страшно много вибрации, а Брайън свиреше на стилофон. Направихме песента за един ден, а по онова време бяхме страшно вкиснати“.

Нетърпеливи да се възползват от появата на „Куийн“ в шоуто, на следващия ден Рони Фаулър и Джак Нелсън заливат радиостанциите с бели етикети. Когато „И Ем Ай“ избързва и пуска сингъла на 23 февруари, съчетанието от появата на групата по телевизията и излъчването на песента в радиоефира осигурява на „Куийн“ първия им хит. През втората седмица на март парчето вече се е изкачило до номер десет. Следващият им албум — „Queen II“, вече трябвало да е на пазара и можел да се възползва от успеха на сингъла, но правописна грешка на калъфа забавя излизането. Великобритания куцука, след като е преминала на тридневна работна седмица, осакатена от петролната криза, а правителството е наложило ограничения в използването на електричество. Икономическата обстановка забавя поправянето на печатната грешка.

Без да може да се нарадва на първата вълна на успеха, Фреди Меркюри го приветства като началото на нещо голямо. Но дори и той няма представа колко велики ще станат. Певецът определено е амбициозен, но такива като него има десетки. Веднъж предрича, че „Куийн“ ще оцелеят пет години, което в дните на непрекъснато променящата се попсцена се равнява на цял един живот. Към края на първото им значимо турне в Англия той заявява: „Открай време съм ни възприемал като топ група“.

Докато се подготвя за турнето заедно с топ групата, Меркюри решава, че не е подходящо да си купува сценично облекло от пазара в „Кенсингтън“ и да използва услугите на шивач аматьор. Убеждава Брайън Мей да го подкрепи и се обръща към модната дизайнерка Зандра Роудс. „Фреди много беше харесал направеното за Марк Боулън и дрехите, които създавах от различни тъкани, а когато дойде при мен, имаше много точна представа какво иска — обяснява Роудс. — По онова време цехът ми беше наистина опасно място в къща от кафяв камък на «Падингтън», с разклатено, вито стълбище, над което беше надвиснал нисък таван и аз ясно си спомням как Брайън се беше привел напред, а Фреди вървеше след него, когато дойдоха да се срещнем“.

След смущението, че трябва да се съблече в стая, пълна с шивачки, за да пробва облекла в различни стилове, Меркюри се спира на два костюма. Единият, в бял сатен, който създава великолепно впечатление за надиплени крила, ще стане известен по цял свят. Макар той да има свои идеи, с удоволствие се оставя в ръцете на професионалистката. „Дори човек да е завършил изкуство, той невинаги попада на най-доброто, а Фреди много харесваше работата ми, което беше наистина чудесно — коментира Роудс. — Имиджът на «Куийн» бе до голяма степен част от успеха им и винаги е бил от огромно значение за цялостния образ в съчетание с музиката им. Според мен те тушираха този ефект, когато Фреди се разболя и се опитваше да се представи за хетеросексуален“.

Възхитен от двете творения на Роудс, Меркюри тръпне, преизпълнен с енергия, в очакване на турнето, което започва на 1 март 1974 г. в „Уинтър Гардънс“ в Блакпул. Трудностите са много, особено за Брайън Мей. Един месец след музикалния фестивал „Сънбъри“ ръката продължава да го боли, а най-трудното е, че „Куийн“ ще свирят сами, без подгряваща група. Когато стигат до „Гилд Хол“ в Плимут, към тях вече се е присъединила ливърпулската банда „Нуц“, която ще подгрява до края на турнето. На това турне се ражда интересният навик на публиката да пее „God Save the Queen“, докато чакат бандата да излезе на сцената. След време, „Куийн“ завършват концертите си с националния химн.

След успеха на „Seven Seas of Rhye“ всички очакват с нетърпение излизането на албума „Queen II“ на 8 март. Най-характерната му особеност са новаторските черна и бяла страна, вместо традиционните A и B. Оригиналните музикални композиции също се харесват. Докато трае турнето в страната, бандата открива, че публиката знае текстовете наизуст. За две седмици „Queen II“ се изкачва на четирийсето място в чартовете за албуми.

Тъй като вече имат опит, те не очакват блестящи отзиви от критиката. Но и не очакват музикалната преса да ги унищожи. Един критик описва дебютния им албум като „кофа престояла урина“ и човек трудно може да си представи, че е възможно да има и по-лошо. Разбиват ги с твърдения, че им липсват дълбочина и чувство, дори ги заклеймяват като „утайката на глем рока“. За щастие мнението на критиците за пореден път не е в крак с това на публиката, която всяка вечер изпада във възторг на концертите. В най-трудното, при живия контакт между банда и публика, „Куийн“ се развихрят и набират скорост, което е най-важното.

Това е от особено значение за тях и защото бандата се старае да изкусури представянето си на живо. И четиримата работят над изпълненията си, търсят своята ниша, макар да е ясно, че Меркюри е динамото на бандата. Той завладява сцената — пламтящ, пленителен фронтмен.

Никой не дели бандата на Фреди Меркюри и „Куийн“. Тони Брейнсби твърди, че Меркюри никога не се е опитвал да се държи властно и да се разпорежда с останалите, а в интервюта самият Меркюри се поправя, ако случайно му се изплъзне „моите“ и подчертава какво огромно удоволствие му доставя да пее „нашите“ песни. Въпреки това на сцената той се перчи и парадира, възпламенява публиката, която приижда със стотици, дори с хиляди. В тези моменти той сигурно се чувства всемогъщ.

Онези, които познават Меркюри, са единодушни, че в личния си живот е тих, резервиран и необщителен с непознати. Това обаче не пречи на второто му аз да се прояви както на сцената, така и по време на партита след някой концерт или участие на „Куийн“ и да даде воля на непрекъснато променящите се негови настроения. Те са по средата на турнето, когато в университет „Стърлинг“, по време на единия от двата им концерта в Шотландия, избухват безредици. След решаващата битка в залата четирима са хоспитализирани, други двама са с прободни рани.

Преследвани от пресата, жадна за сензации, те заминават за остров Ман и „Палас Лидо“, където за пореден път всяват смут. Парти в Дъглас излиза от контрол и хотелската стая е съсипана. Връщат се засрамени от острова, но научават радостната новина, че новият им албум се е изкачил до номер седем. Освен това, тъй като досегашните изпълнения на „Куийн“ са донесли по-малко успех от очакваното, те се възползват от популярността на „Queen II“ и се радват на приличното четирийсет и седмо място в топ сто на албумите.

Въпреки че твърденията в пресата за подстрекателство към размирици са неблагоприятни, няма съмнение, че широко отразените събития помагат за популяризирането на бандата. В края на турнето билетите за всеки техен концерт са продадени, а феновете изразяват обожанието си с пълно гърло. Сега вече „Куийн“ имат желание да свирят в по-големи зали и престижният „Рейнбоу Тиътър“ в Лондон определено попада в тази категория. Концертът им в него е на 31 март и е специално събитие, въпреки че началото на деня е съсипано.

Може би в края на напрегнатото турне умората си казва думата или пък обожанието на феновете главозамайва Меркюри, но следобеда, по време на саунд чека, той се държи като примадона. Поведението му предизвиква обикновено търпеливия Брайън Мей да го нарече „дърт парцал“. В отговор Меркюри се врътва и изчезва за достатъчно дълго време, така че да притесни всички. Мей на няколко пъти го вика по микрофона да излезе на сцената, докато накрая Меркюри се появява нацупен, но готов да се върне на работа. Не за последен път ще се появи напрежение между четиримата, като изглежда в повечето случаи Меркюри е причината за кавгите.

Концертът им в „Рейнбоу“, изнесен пред компетентна публика, се оказва един от най-славните. Тонрежисьорът Джон Харис постига великолепен ефект с акустиката на залата, а Роджър Тейлър разлива бира върху един от барабаните си и всеки път, когато го удря, се чува плясък и хвърчи пяна. Фреди Меркюри, облечен в творение на Зандра Роудс, което нарича „орловия костюм“, тази вечер е в пълния си блясък. Завърта се при всяка възможност и вдига ръце, за да се разперят тънките, копринени плисета. Размахът и елегантността на представлението са достатъчни, за да накарат някои от музикалните критици да замлъкнат, и бандата получава втори блестящ отзив от Розмари Хърайд.

Вдъхновени от преживяването, както и от новината, че албумът „Queen II“, наскоро пуснат в Щатите, се е изкачил на осемдесет и трето място, ги зарежда с още повече оптимизъм. Меркюри е убеден, че сценичният му триумф ще се повтори и в Америка, където ще подгряват на „Мот дъ Хупъл“. Американското турне предстои след по-малко от седмица. Освен няколко представяния в Европа и скорошното пътуване до Австралия, те не са имали кой знае каква възможност да спечелят публиката в Новия свят. Американският пазар е огромен и за „Куийн“ е жизненоважно да оставят трайни следи. Струва им се забавно, още повече че се разбират чудесно с „Хупъл“. Сигурно са били наясно, че след незадоволителното представяне на албума, трябва да се докажат и да бъдат на ниво.

Заминават на дванайсети, а турнето започва четири дни по-късно. Пътуват от Денвър за Канзас Сити, от Сейнт Луис за Мемфис и първоначално са приети с резерви. Тъй като досега музиката на „Куийн“ не е оставила отпечатък в Америка, няма нищо чудно, че публиката не познава песните им. Сценичният им образ е различен от очакванията на американците, а надутият Фреди Меркюри, който позира в прилепнали дрехи, не пасва на стереотипа, наложен в хетеросексуалния рок. Музиката на „Куийн“ обаче бързо допада на тълпите и резервираното посрещане прераства във все по-разгорещено с всеки изминал концерт.

Животът по време на турне се оказва значително по-труден, отколкото са очаквали. Разстоянията между градовете са значително по-големи, отколкото във Великобритания, а след като пристигнат, нещата невинаги протичат гладко. На „Фарм Арина“ в Харисбърг, Пенсилвания, например избухва скандал между „Куийн“ и американската банда „Аеросмит“. И двете групи са ангажирани да подгряват същата вечер и се скарват коя да излезе първа. Тъй като е заложена професионалната им гордост, нито едната отстъпва, нито другата. Както трябва да се очаква, подобна суета си има своите последствия.

И тогава се случва нещо неочаквано, което проваля цялото турне. Три седмици след началото те са в Ню Йорк Сити, където ще свирят шест поредни вечери в „Юрис Тиътър“. По средата на този престой обаче Брайън Мей се почувствал зле и припада след последното си представяне на 12 май. Лекарят предполага, че всичко се дължи на преумора и го съветва да почива до следващата им изява в Бостън. Но още първата сутрин, когато се събужда в хотел „Паркър Хаус“, става ясно, че състоянието на Мей е тежко.

Оказва се, че има хепатит, което е истински шок за Меркюри. Освен че се тревожи за Мей, той се притеснява, че може да се наложи да се откажат от следващите си изяви. Когато разбира, че болестта е опасна и заразна, той осъзнава, че първото им представяне пред американската публика е приключило.

Мей е върнат във Великобритания и хоспитализиран, а останалите, с които е бил в контакт, са имунизирани срещу вируса. Меркюри отказва да приеме, че това нежелано стечение на обстоятелствата е съсипало шансовете им да покорят американската публика и заявява: „Направихме каквото трябваше. Ако бяхме завършили турнето, щеше да ни бъде от огромна помощ, но няма такова нещо като «пропуснахме си шанса».“ Окуражени от хвалебствените статии, които продължават да излизат, той е убеден, че отново ще имат възможност да се изявят в Америка. Тримата здрави уверяват Мей, че не е провалил нищо, и се заемат да напишат нови парчета.

За да приложат идеите си на практика, в началото на юни започват работа в студио „Рокфийлд“ в Монмътшър. Брайън Мей вече е преценил, че е достатъчно добре, за да продължи да работи с тях. През повечето време обаче му е лошо и му личи, че едва се държи на краката си. Когато следващия месец започват да записват третия си албум, той отново припада. Закаран е по спешност в болница „Кингс Колидж“, където претърпява операция на язва на дванадесетопръстника. Тъй като има нужда от време, за да се възстанови, планираното връщане на „Куийн“ в Щатите е отложено.

Меркюри е наясно, че Мей е несломим боец, но се досеща, че докато те са заети в студиото с продуцента Рой Томас Бейкър, в болницата той се самонавива как бандата обмисля да го смени. Затова отново отива на свиждане и го успокоява.

На пръв поглед весел и готов на всякакви маймунджилъци, Меркюри се възприема като главатар на групата. Още преди години се е доказал като верен и предан приятел и довереник, и с небивала лекота успява да прекрати всяка разправия в „Куийн“. Когато става въпрос за здраве, той се отнася с огромно внимание към нуждите на Мей. В отговор на запитванията на пресата за реакцията на бандата за проваленото американско турне Фреди отговаря: „В бъдеще Брайън трябва да се грижи за себе си. Всички ние трябва да сме сигурни, че подобно нещо няма да се случи отново. Затова се налага да се храним правилно и да престанем да се тъпчем с хамбургери. Притеснявам се за него, защото няма да помоли за помощ, ако не се чувства добре“.

Докато довършват новия си албум в студио „Сарм“, „Queen II“ носи на бандата сребърна плоча. Продадени са над 100000 броя през първите шест месеца. Това събужда интереса на медиите, но „Куийн“ посрещат новото отношение предпазливо, тъй като досега са си изпатили предостатъчно от тях. Брайън признава: „Все още хранех наивната вяра, че ако успееш да влезеш в сърцата на пресата, журналистите ще се отнасят справедливо към теб“.

Освен това са минали над шест месеца от единствения им хит сингъл и те трябва да решат кое от тринайсетте парчета, избрани за албума, ще бъде пуснато първо. Както и в предишните албуми, Роджър Тейлър е дал своя принос; Джон Дийкън е направил дебюта си с „Misfire“, а „Stone Cold Crazy“ е първото парче, създадено от четиримата заедно. Брайън Мей създава задължителните си четири парчета, а останалите са на Меркюри и една от песните е избрана за есенния им сингъл. Две седмици по-късно, на 26 октомври 1974 г., „Killer Queen“ се изкачва на второ място в класациите, надмината единствено от хита на Дейвид Есекс „Gonna Make You a Star“.

По-късно Дейвид Есекс сочи „Куийн“ като най-добрата британска банда, създадена през седемдесетте. „Гласът на Фреди беше наистина уникален. Образът бързо завладяваше сетивата, но при «Куийн» музикалните им умения бяха тяхната жива сила, нещо, в което другите се бяха провалили“.

„Killer Queen“ пък е любимото парче на Есекс. „С насложените им гласове и изпълненията на китара парчето е направено страхотно и е много умно измислено“.

Същото е и мнението на сър Тим Райс, текстописец, носител на Оскар. Десет години по-късно той се сприятелява с Фреди Меркюри. „Отначало не харесах кой знае колко «Seven Seas of Rhye», въпреки че ми допадна повече, след като се запознах с бандата, но «Killer Queen» ме запали по «Куийн». Текстът беше доста сложен, особено за времето си. Нямаше съмнение, че Фреди притежава огромен талант като автор на песни“.

Меркюри се гордее с т.нар. си „тоалет с черен колан и жартиери“. „Хората са свикнали «Куийн» да прави хард рок, музика, от която блика енергия — заявява той. — А при този сингъл почти имаш чувството, че слушаш изпълнение на Ноъл Кауърд“. След като пускат на пазара втори хит, публиката решава, че „Куийн“ е на върха. Въпреки че „Killer Queen“ е повратна точка в кариерата им, те все още са бедни, както личи от начина им на живот. Само че илюзията за успех трябва да бъде поддържана, затова вкусът на Меркюри към крайното и екстравагантното е от полза. Без следа от скромност, той гордо заявява: „Каква е причината да имаме такъв успех ли, сладурче? Моята харизма, разбира се!“ Години по-късно, когато нещата се обръщат, свръхбогатият Меркюри дразни останалите от бандата, като се хвали, че буквално „се къпят в пари“.

Зандра Роудс настоява, че значителен дял в първоначалния успех на „Куийн“ има имиджът им. Всяка поява на сцената е предизвикателство, независимо дали става дума за Лио Сейър, който ще се появи като героя от френската пантомима Пиеро или за „Мъд“, които ще са в техните костюми с дълги сака, тесни панталони и налъми. На танците в един колеж Меркюри се бори със стойката на доста поостарял микрофон, когато тежката му основа неочаквано пада. Той остава само с горната част и разбира, че така е много по-леко да се движи и да го мести по стратегически места от тялото и лицето. Когато пее „Killer Queen“ в „Топ ъв дъ Попс“ и извива тънката горна част от стойката нагоре, а пръстите му галят чувствено цялата и дължина, това вече се е превърнало в негова запазена марка, също както дългата, черна коса и триката с ниско изрязани деколтета.

Сценичното представяне на Меркюри е професионално завършено продължение на имиджа му от времето на колежанските банди, когато изпълненията му са заредени с хомосексуални намеци. Всеки вокалист на сцената проявява най-силен афинитет към водещия китарист на бандата и Меркюри обича да приплъзва рамо по дясната страна на Брайън Мей, като очевидно изпитва неописуема наслада. В разгара на глема той не е единственият, който поддържа имиджа на бисексуален, но докато „Суийт“ например го правят на шега, намеренията на Меркюри съвсем не са ясни.

Той иска да подсили този имидж, когато „Куийн“ заминават на европейско турне в края на октомври. От Манчестър до Барселона турнето е уредено като компенсация за провала в Америка. Без да се смущават от преживяното в Австралия, представянето им включва впечатляващо светлинно шоу с експериментални фойерверки. На феновете много им харесва, но музикалните критици бързо го заклеймяват като чиста проба превземка. Истинският шоу бизнес вероятно най-точно онагледява подхода на Меркюри към изпълненията му, с които е можел да покори едуардианските мюзикхолове. Според него няма причина да се извинява за желанието си да се изявява. Понякога, особено по време на изтощителните турнета в Америка, това желание е подложено на изпитание, но изявата си остава нещо напълно естествено за Фреди Меркюри, точно както е дишането. Желанието му да извлече и последната капчица отклик от публиката го тласка към създаването на уникална емоционална връзка с феновете, понякога достигаща до опасни висоти.

Девет дни след началото на турнето фенове в „Аполо Тиътър“ в Глазгоу пеят и махат с ръце точно под светлините на рампата. За секунда Меркюри се приближава твърде близо и в следващата секунда море от ръце го смъква от сцената и завлича сред истеричната тълпа. Охраната се спуска към него и го измъква, задъхан, уплашен, но невредим. Когато научават, че Меркюри е сред тях, феновете назад се втурват към сцената като лавина и става страшно. След като Меркюри е спасен, се разразява разочарование, има контузени и няколко реда седалки са изпотрошени.

В същия ден, 8 ноември, излиза третият албум на „Куийн“ „Sheer Heart Attack“. Четири дни по-късно е пуснат за продажба в Щатите. На следващата седмица „Куийн“ изнасят нов концерт, отново в лондонския „Рейнбоу Тиътър“. Първоначално е планирано само едно представяне, но заради огромното търсене на билети е определена втора дата и е решено да бъде заснет и филм. Ако не друго, то това ще им осигури албум на живо по-късно.

Скоро след това „Куийн“ заминават за Готънбърг, за да започнат европейската част от турнето си, свирят пред препълнени зали и се радват на все по-големите продажби на албума. Макар да не могат да отрекат непрекъснато нарастващата им популярност — читателите на „Сън“ ги сочат като най-добрите британски изпълнители на живо за 1974 г. — старите им врагове продължават да ги нападат. Изглежда, няма начин да спечелят. След като са натрупали богат опит в миналото, четиримата от бандата са изключително предпазливи в разговорите с журналисти, защото знаят, че във всеки момент могат да попаднат в капан. Пресата пък приема нежеланието им за сътрудничество като доказателство за надменността на „Куийн“. Меркюри, с провокативните си пози и изявления, си остава най-подходящата мишена. Той е на крачка да откаже всякакви интервюта и това се превръща в проблем за Тони Брейнсби.

„С течение на годините Фреди се превърна в нещо като мит и беше забулен в тайнственост. Говореше се, че още отначало рядко дава интервюта — обяснява Брейнсби. — Съвсем не беше така. В самото начало той, разбира се, даваше интервюта. Всяка изгряваща звезда трябва да дава интервюта, в противен случай никой няма да знае името й. Фреди например непрекъснато сътрудничеше на «Джаки» и тийнейджърските списания. Ръкомахаше, пускаше по няколко обръщения «сладурче» и огласяше стаята със страхотния си ексцентричен смях. Едно от нещата, които помня най-добре за Фреди, беше точно този резониращ смях.

Нямаше предварително поставени условия, но всеки път, когато питаха Фреди за семейството му, той избъбряше нещо, което определено не беше желаният отговор на въпроса. Дълго време никой в пресата нямаше представа какво е истинското му име. Фреди избягваше дори да споменава Занзибар, защото, поне според мен, се страхуваше да не го приемат за азиатец. Не че беше предубеден в това отношение. Просто нямаше да се впише в имиджа му. В никакъв случай не искаше да го приемат за някаква измислена рок звезда“.

В самия край на 1974 г., когато бандата се връща във Великобритания, започва серия разговори с „Трайдънт“, които им носят ново разочарование. От известно време имат разногласия за заплащането, а след като вече е излязъл третият им албум и те стават все по-популярни, хоризонтът на „Куийн“ изглежда безбрежен.

Меркюри и Мери Остин все още живеят заедно в „Кенсингтън“ сравнително комфортно. Домът на Брайън Мей е сбутана стая на приземния етаж на неподдържана стара къща, докато Джон Дийкън се е сгодил за дългогодишната си любима, Вероника Тецлаф. Двамата се надяват да започнат семейния си живот в по-прилична обстановка от настоящия дом на Дийкън.

Бандата се притеснява и за непрекъснато нарастващите дългове за осветление и звукооформление. Този проблем не засяга единствено „Куийн“, измъчва и много други банди. „Куийн“ обаче нямат намерение да си мълчат и когато братята Шефийлд отказват да се поддадат на натиска им, те наемат Джим Бийч, вещ в музикалния бизнес адвокат, за да прегледа договорите им и да намери начин да ги прекрати.

Доволен, че ще се измъкне от това затруднено положение, Меркюри очаква предстоящата нова година. Наскоро е заявил нуждата си от почивка, но добавя: „Човек трябва да напредва. Намираме се на такъв етап от кариерата си, сладурче, че просто се налага да е така. Много скоро ще мога да почивам на лаврите си“.

На 17 януари 1975 г. излиза четвъртият им сингъл, „Now I’m Here“, написан от Мей. В началото на февруари най-сетне започва първото самостоятелно турне на „Куийн“ в Америка и Канада, последвано почти веднага от първото им турне в Япония. Началото е на 5 февруари в „Агора Тиътър“ в Кълъмбъс и Тони Брейнсби добре разбира защо са неспокойни.

„Въздействието на «Куийн» върху американците беше бавно — признава той. — Но с повечето банди беше така. Тази работа започна през шейсетте, когато американските банди ги арестуваха в собствената им страна. Единствено британските банди се котираха и ми се струва, че когато навлязохме в седемдесетте, това бе просто реакция; американците, по един твърде простоват начин, си го връщаха, като се отнасяха студено към английските банди“.

Макар и преситени от мъжкари в хард рока, реакцията на американската публика към префърцунения външен вид на Меркюри трудно може да бъде преценена. Очарован от Меркюри, телевизионен водещ го определя като „Един от най-невероятно оригиналните образи!“ и добавя, докато камерата следва певеца в празен мол, където размахва камшик: „Дотук Фреди Меркюри с нищо не показва, че има намерение да издържи на изкушението на консерватизма!“

„Killer Queen“ се изкачва до номер пет в американските чартове и този успех проличава в масовото търсене на билети за всеки следващ концерт. Определени са допълнителни дати, за да бъдат доволни всички. Голяма част от музикалните критици ги сравняват с „Лед Цепелин“, при това в не особено благоприятна светлина. Според Брайън Мей обаче това не е цялостната картина. Той твърди, че онова, което нарича „англофилски елемент и ново поколение на артисти с репертоар“, вече ги е превърнало в герои, и добавя, че като цяло това е единственото място, на което са получили добри отзиви.

Въпреки че са радостни от желанието на публиката за допълнителни дати, в края на първия месец на „Куийн“ се налага четири пъти да свирят по два пъти на ден. Това е двойна работа за всички, но най-тежкият товар е за Меркюри, който, както може да се предполага, започва да има проблеми с гласа. Когато слиза от сцената в края на втория ден в „Ърлингър Тиътър“ във Филаделфия, болката е толкова силна, че се налага да повикат специалист от близката болница, за да го прегледа.

Очевидно страда от пренапрежение на гласа, но лекарят подозира, че се появяват малки възелчета по гласните струни. Препоръчва на звездата да престане да пее, но Меркюри пренебрегва съвета му. „Ще пея, докато гърлото ми заприлича на задника на лешояд“, зарича се той.

На следващата вечер излиза на сцената на „Кенеди Сентър“ във Вашингтон и плаща за безотговорността си. Както винаги, се опитва да блесне, но е очевидно, че едва се справя. Когато концертът свършва, болките започват отново. Лекарят във Вашингтон не проявява никакво съчувствие и търпение, тъй като знае, че Меркюри е пренебрегнал съвета на колегата му във Филаделфия. Не е никак впечатлен от чувството за дълг, което звездата проявява към феновете и поставя диагноза остър ларингит, като му нарежда да почива. Този път Меркюри няма изход и се предава. Следващите шест концерта са отложени.

Меркюри едва издържа на ограничението да не пее, но е радостен от новината, че „Куийн“ току-що е избрана за банда на годината от „Мелъди Мейкър“. Убеден е, че това е тяхното време в Америка и няма търпение турнето да продължи. Когато най-сетне продължава, се оказва, че почивката не му е била достатъчна, както сам открива, когато започва първата песен в зала „Мери И. Сойер“ в Ла Крос. Налага се ново отлагане и последните четири седмици преминават с непрекъснати прекъсвания и отлагания, а последната дата, 7 април, в Портланд, се налага да бъде отложена в последния момент. Заради непостоянството на програмата на Меркюри му е трудно да прецени какво впечатление са направили.

Новините за „Трайдънт“ също не са добри. Сред хората, с които са се запознали по време на турнето, е колоритният бизнес мениджър Дон Ардън. Впечатлен от „Куийн“, той започва да ги преследва с обещания за доходоносни договори, стига да го назначат за свой мениджър. Преди да си заминат от Америка, той кара всички от бандата да подпишат пълномощни, с които да ги представлява пред братята Шефийлд.

Преживяното в Щатите е оказало влияние върху Меркюри по много начини. Той открай време обича космополитната амалгама от хора, а по време на турне може да разчита на много такива контакти. По всичко изглежда, че макар в личния си живот все още да поддържа хетеросексуална връзка с Мери Остин, докато е в чужбина започва да се отдава на хомосексуалните си предпочитания. В по-късните турнета в Америка той осъществява подобни контакти, но според близък приятел през 1975 г. Меркюри вече е сигурен, че е гей.

В средата на април Меркюри отива с останалите на кратка почивка в Хаваи, преди да заминат на дебютното си турне в Япония; страна и култура, която ще изиграе огромна роля в живота му. Целият оптимизъм на света не би могъл да ги подготви за посрещането при това първо посещение в Токио. Сред трихилядната тълпа тийнейджъри, събрали се на летището, за да ги посрещнат, избухва истинска врява, докато пищят до прегракване под недоумяващите погледи на летищната охрана.

Първият концерт е в залата за бойни изкуства „Будокан“. Преди да излязат на сцената, организаторът ги предупреждава, че първоначално публиката ще бъде доста тиха, но това не бива да ги притеснява. Оказва се, че шоуто полага началото на съвършено ново явление в Япония и преживяването по много причини остава живо у „Куийн“ завинаги.

Вечерта е наистина незабравима. Истерията от летището се е пренесла в залата, феновете изпадат в делириум, заглушават музиката с писъци, блъскат се, неуправляеми са, докато накрая губят контрол и се хвърлят на сцената. Уплашен както за сигурността на феновете, така и за тази на бандата, Меркюри прекратява шоуто и ги призовава да запазят спокойствие. Тази вечер се получава, но Куийн манията се пренася в Нагоя, Окаяма, древния град Кобе и на други места.

Япония е първата страна, която признава „Куийн“ за музикална сила от първа величина. Когато не са на сцената, домакините се отнасят към тях изключително любезно, с огромно почитание и им правят скъпи подаръци. „Куийн“ им се отблагодаряват по най-добрия начин, на който са способни — като излизат на бис в последната си вечер, отново в „Будокан“, облечени в традиционни кимона. Публиката полудява, но поне Меркюри е напълно искрен. Възхищението му към тази страна става все по-силно с годините, а след време го превръща в уважаван експерт по японско изкуство. Когато в началото на май групата се връща във Великобритания, „Killer Queen“ и „Sheer Heart Attack“ излизат начело на японските класации. Албумът е хит и в Щатите.

Вече прибрали се, отношенията им с „Трайдънт“ са все още в задънена улица, но към края на лятото Меркюри е нетърпелив да започне работа над четвъртия им албум. Всички са се възползвали от турнетата в чужбина и похвалите са дали тласък на самоувереността им. Новото, над което се трудят в студиото, все още им се струва вълнуващо и Меркюри, повече от останалите, открива и нови измерения в творческия си размах — нещо, което ще му осигури легендарна слава.

През есента „Куийн“ работят усилено в шест различни студиа. Опитите им да се отскубнат от „Трайдънт“ са не по-малко настойчиви. През август е изготвено споразумение за прекратяване на договорите им и те трябва да подпишат. „И Ем Ай“ ще поеме по-пряк контрол над записите и издаването им, а бандата ще има свободата да си намери нов мениджър. Доволни са, че са свободни, въпреки че дължат на „Трайдънт“ такси по прекратяване на договора в размер на 100000 долара, а също и един процент от приходите на албумите. Накратко, на „Куийн“ се налага да се откажат от приходите от първите си три албума заради бъдещето.

Отново са безпарични. Планираното турне в Америка е отложено заради тези събития. Тъй като всички разбират за разногласията, плъзват слухове, че „Куийн“ се разпадат. Само че тези приказки са много далече от истината. А истината е, че се нуждаят спешно от нов мениджър, и тъй като офертата на Дон Ардън се проваля, бандата трябва да помисли отново.

Правят списък от три имена, сред които са и мениджърът на „10сс“, както и Питър Грант, който се е занимавал с „Лед Цепелин“, но поради различни причини и двете възможности са отхвърлени. Така остава единствено Джон Рийд, който се грижи за делата на Елтън Джон. Първоначалната реакция на Рийд съвсем не е обнадеждаваща, но поне се съгласява на среща. Макар „Куийн“ да са убедени, че ще бъдат суперзвезди, истината е, че те са и изключително впечатляващи и въздействащи на живо, имат два хита и албумите им се продават със завидна скорост. В това отношение положението им е много по-добро в сравнение с едни, и съвсем не чак толкова блестящо в сравнение с други. Само че нещо вдъхновява Рийд и в края на септември той става новият мениджър на „Куийн“.

Меркюри, както обикновено, е категоричен и много рязък по отношение на раздялата с „Трайдънт“. „За «Куийн» — заявява той — старият мениджмънт е мъртъв. За нас «Трайдънт» вече не съществуват. Остават в миналото, ние продължаваме напред. Облекчението е огромно!“

Отношението му към Джон Рийд, според новия личен мениджър на „Куийн“, Пийт Браун, е доста противоречиво. „Много ясно си спомням думите на Фреди. «Реших, че Джон Рийд е най-подходящият за мениджър в мига, в който запърха с миглички към мен!» Фреди беше такъв майтапчия“. Преди това Браун е работил с Рийд, който го е помолил да поеме „Куийн“, ако той самият се върне като личен мениджър. „От този момент насетне — разказва Браун — бях с него всеки божи ден през следващите седем години“.

При Рийд нещата се развиват бързо. Заедно с Джим Бийч разглеждат въпроса откъде да намерят огромната сума, която бандата дължи на „Трайдънт“. Преди изтичането на крайния срок през ноември, той успява да убеди „И Ем Ай“ да отпусне аванс на базата на бъдещия процент от приходите. След като осигурява заема, организира парти в лондонския „Колисиъм“. Заслепени от светкавиците, пред множество журналисти, „Куийн“ получават огромен брой златни и сребърни плочи в чест на нечуваните продажби на „Killer Queen“ и първите им три албума.

Освен това Меркюри се включва за пръв път в продуцирането на плоча за певеца и създател на песни Еди Хауъл, чийто мениджър, Дейвид Минс, се познава с Джон Рийд. Благодарение на това познанство Меркюри е слушал изпълнението на Хауъл на „Man From Manhattan“ в клуб в „Кенсингтън“. Остава толкова впечатлен, че пита Хауъл дали иска той да стане продуцент. Доста необичайна крачка за Меркюри. През годините извън „Куийн“ той ще продуцира творби на шепа избраници, единствено приятели.

Първо слуша акустичното четирипистово демо на „Man From Manhattan“, а няколко дни по-късно кани Хауъл в студио „Сарм Ийст“, където се записва част от албума на „Куийн“. Тъй като вече познава песента, Меркюри я изсвирва на пиано пред Хауъл, който е очарован, че певецът е доловил много точно характерното й звучене.

Докато наблюдава как Меркюри поема контрол над студиото — и удивен какъв обем предварителна работа е извършил по аранжимента на песента, Хауъл е поразен най-вече от прецизността, с която Фреди подхожда към хармонията и звученето. Седи на маса, стиснал молив в ръка, и работи неуморно, докато не прецени, че всичко е както трябва. За съжаление той кани Брайън Мей на записа и двойката Мей — Меркюри кара Хауъл да се почувства така, сякаш „Куийн“ завземат територията му. Много внимава да не се намесят Тейлър и Дийкън.

Записът отнема неочаквано много време, но Меркюри се оказва необикновен продуцент. Докато Хауъл и останалите идват на работа в ежедневно облекло, Меркюри се отнася към събитието като към представяне на сцена. Пристига в крещящи дрехи, сякаш му предстои да излезе на сцената. Отнася се към работата изключително сериозно и ако не успее спонтанно да постигне желания ефект, веднага прекъсва.

По-късно Хауъл отбелязва: „Фреди беше широка душа, но малко непостоянен“. Когато сингълът излиза на следващата година „Уорнър Брадърс“ не се колебаят да подчертаят връзката с „Куийн“ и да се възползват от нея. Тъкмо когато сингълът ще бъде представен в чартовете, заради бюрократична спънка се налага парчето да бъде изтеглено. Така и не вижда бял свят цели двайсет години.

Идва времето да се избере кой ще бъде следващият сингъл на „Куийн“. След като „Killer Queen“ не успява да се изкачи до челното място, а „Now I’m Here“ заковава десетото, те са твърдо решени да постигнат повече. Решението им е дръзко, но през октомври бандата единодушно избира друго парче на Меркюри — „Bohemian Rhapsody“.

Изборът е дързък не само заради текста — вместо обичайната любовна песен, в която момче среща момиче, песента разказва за убиец, изпълнен с угризения по отношение на последствията от деянието си. Освен това първоначално тя е дълга цели седем минути — нещо нечувано досега, и е с характерни оперни елементи. Нищо чудно, че Пийт Браун е шокиран и всячески се старае да ги разубеди. „Опитах се да накарам Фреди да разбере, че са напълно полудели, след като предлагат «Bohemian Rhapsody» за следващ сингъл. Аз лично мислех, че това ще бъде целувката на смъртта и дори Джон Дийкън тайно изрази съгласието си с мен. Само че Фреди, Брайън и Роджър бяха единодушни, че трябва да наложат собствен стил, и отказаха да отстъпят“.

Музикалният продуцент Гари Лангъм подкрепя решението им. „Връзката ми с «Куийн» започна от миксирането на парчето «Now I’m Here» през 1974 г. за албума «Sheer Heart Attack». На следващата година бях видеотехник и асистент в студио «Сарм», където те довършваха новия си албум, и аз отлично помня, че бях в контролната зала, когато «Bohemian Rhapsody» беше почти завършена. Мога единствено да потвърдя, че тогава чух най-великата музикална творба през живота си. В един запис усещаш две неща. Първото е в главата ти и то често може да те заблуди. След това обаче оставаш с впечатлението, че това чувство се е загнездило в стомаха ти. Този път го усетих със сърцето си. Те също го усетиха.

Що се отнася до споровете за дължината на песента, те се заинатиха. Това, струва ми се, до известна степен беше проява на арогантност, но всъщност по-скоро бих го нарекъл увереност в качествата на парчето, а както те казваха, след като е два пъти по-дълго от общоприетото за радиото, значи ще им се наложи да пускат по един запис по-малко на ден. Ако пуснат «Bohemian Rhapsody» три пъти, значи ще отрежат три други парчета“.

Джон Рийд може и да се възхищава на решимостта на „Куийн“ да защитава професионалната си чест, но като мениджър на бандата е негова работа да предвиди и да се постарае да избегне евентуалните нежелани последствия. Всеки на негово място би се разтревожил при тези обстоятелства. Отначало се опитва да убеди Меркюри да преработи песента. Тъй като не успява, скоро разбира, че всички от групата имат пълно доверие в парчето. Получават благословията му и песента е пусната за запис.

Никой не признава, че Меркюри се е съмнявал в правотата на решението си. Възможно е обаче да е имал колебания и подсъзнателно да се е притеснявал. През есента на 1975 г. „Куийн“ не са суперзвезди и не са в положение да изискват специално отношение. Имат нужда песните им да се излъчват в радиоефир, също както и останалите творци.

С предварително копие на сингъла Меркюри отива при приятеля си диджей Кени Евърет. Когато разбира колко дълго е парчето, Евърет е обзет от съмнение, че която и да било радиостанция ще откликне положително. Не казва нищо на Меркюри, когато пуска „Bohemian Rhapsody“ на грамофона. „Няма никакво значение! Дори да е половин час! — възкликва той, след като чува парчето. — Ще бъде номер едно, векове наред!“ Меркюри много добре знае какво прави, когато оставя на Евърет предварителното копие на все още неиздадената плоча. Радио „Капитал“ не са я приели официално, но Евърет има правото да решава сам. Пийт Браун си спомня: „Кени беше страхотен. Той не спираше да разправя за плочата, която имал, но нямало как да пусне, докато накрая не заяви: «Олеле, май нещо съм се объркал» и я пусна“. Евърет пуска „Bohemian Rhapsody“ уж случайно толкова често, че суич бордът на „Капитал“ е буквално задръстен от обаждания. Слушателите се интересуват само от едно: кога да очакват новия сингъл на пазара?

Агентът на Евърет, Джо Гърнет, потвърждава: „Кени много помогна за излъчването на «Bohemian Rhapsody» на «Куийн» по радиото. Беше невероятно ентусиазиран и непрекъснато си я пускаше вкъщи“.

Тони Брейнсби също си спомня как „всички сега разправят, че парчето е велико, но Кени Евърет беше единственият, който събра достатъчно смелост, за да го пусне първи. Песента беше от онези, които или щяха да се изкачат до номер едно и да изстрелят «Куийн» на върха, или да потъне и да ги повлече и тях. Първата ми реакция беше: Я, добро парче, но кой ще се съгласи да го пусне? Прекалено дълго е и какви ги върши Фреди с тази опера в средата? Нека бъдем откровени, по онова време такива неща изобщо не вървяха.

Фреди много добре разбираше колко рискован ход прави, въпреки това беше решил да заложи всичко на него. Другите записи бяха съвсем прилични като дължина, напълно безопасни. Беше наистина невероятно, едва ли не цяла дългосвиреща плоча. Бяхме сигурни, че радиостанциите ще се дръпнат“.

На 31 октомври „Bohemian Rhapsody“ с твърда корица е пусната на пазара. Буквално преобръща музикалната индустрия. През 1975 г. се котират най-различни музикални стилове, но никой не е подготвен за „Bohemian Rhapsody“. От баладичното начало песента преминава в сложни ритмични и хармонични оперни промени с почти 200 отделни вокални записа, преди да прерасне в агресивен хард рок. Парчето не може да бъде сравнено с нищо създавано до този момент и въздействието му върху музикалната сцена е аналогично на това на „Бийтълс“ през 1967 г., когато пускат албума „Sgt. Pepper’s Lonely Hearts Club Band“.

„Bohemian Rhapsody“ е най-забележителната творба на Меркюри и остава такава чак до смъртта му. Бъдещите солови изпълнения и други композиции на „Куийн“ се опитват да я надминат, но въпреки успеха, който постигат, така и не се получава. Меркюри дава различни отговори, когато го питат откъде е почерпил вдъхновение. В песента има фантастичен елемент, твърди той и се шегува, че хората трябва да я приемат по-сериозно. При първия намек за цинизъм, той настръхва: „И с кого точно ще я сравниш? Посочи ми една група, която е включила опера в сингъла си!“ Става раздразнителен и заядлив, когато някой си позволи да говори наизуст. Многократно обаче отказва да навлиза в подробности. Грандиозното звучене на песента напълно отговаря на слабостта на Меркюри към драма и страст, но не бива да пропускаме, че е повлияна и от други сили.

Когато през 1969 г. Меркюри най-невинно си прави чай от марихуана, приятелите му се кълнат, че не посяга към никаква дрога. През изминалите шест години пътуванията и срещите с нови хора по време на турнета са разширили хоризонта му. Сигурно често се е сблъсквал с наркотици и наркомани. Започнал е да използва кокаин най-вероятно около средата на седемдесетте. Възможно ли е ранните му експерименти с кокаина да съвпадат със създаването на песента? Нито е първият, нито последният изпълнител, убеден, че дрогата отключва мозъка и създава велики творби.

Независимо обаче какво е създало „Bohemian Rhapsody“, ефектът й върху публиката е противоречив. Десет години по-късно проучване на радиостанция в Мидландс разкрива, че сингълът е оглавил класациите както в категорията за най-добра плоча, така и за най-ужасна. Това е напълно типично за крайностите, които Фреди Меркюри като човек и изпълнител предизвиква през целия си живот. Отзивите от 1975 г. са също противоречиви, но страхът, че радиостанциите няма да пускат целия сингъл, се оказва без основание. Търсенето и интересът са толкова големи, че парчето звучи в ефир непрекъснато.

Феноменалното въздействие на „Bohemian Rhapsody“ принуждава журналистите да настояват за интервюта. Този път в опит да се справи с нежеланието на Меркюри да разговаря с медиите Тони Брейнсби подема нова стратегия. „Когато «Куийн» започнаха да си създават име, Фреди започна да дава само големи интервюта. Той се превърна в разменна монета, която се изваждаше на показ единствено когато се появяваха големите риби, като националните вестници, или имаше молба за корицата на «Ню Мюзикъл Експрес», изобщо — когато исканията идваха от важни имена. Когато някой проявеше интерес, аз го убеждавах да направи интервюто. По-късно Брайън и останалите също се превърнаха в интересен обект за първите страници и кориците, но в онези дни Фреди беше на фокус.

Славата ги връхлетя бързо в сравнение с други, а с «Bo Rhap», както стана известно парчето, Фред най-неочаквано се превърна в звезда. Въпреки това не се налагаше да го използваме непрекъснато. Дори не помисляхме да го караме да прави нещо, което не беше достатъчно значимо, затова намирахме начини да се измъкнем.

В този бизнес трябва да поддържаш известна тайнственост, а това не става като притичваш всеки път, когато ти свирнат. Фактът, че се получаваше точно както Фреди искаше, беше чудесен. Когато Фред даваше интервю, той не допускаше хората до себе си, защото по време на интервюта се държеше като на сцената. Правеше страхотно шоу за пред журналисти и фотографи, беше невероятно колоритен и префърцунен“.

Оказва се, че времето да се избягват медиите не е много, тъй като от средата на ноември „Куийн“ започват дълго турне в страната. Преди това предстои друга работа. „Bo Rhap“ е влязла в класациите под номер четирийсет и седем и се издига с шеметна скорост. Очевидно е, че „Топ ъв дъ Попс“ е следващата стъпка, но сложната композиция на песента изключва изпълнение на живо. Обръщат се към режисьора Брус Гауърс, заснел „Куийн“ в „Рейнбоу Тиътър“, да подготви промоционално видео.

Концепцията на тези промоционални филми почти не се е променила от времето, когато банди като „Стоунс“ свирят на плаж, а хора, които не влизат в кадър, търкалят камъни по хълма зад тях. Представата на Меркюри и останалите е различна.

След като вече са ангажирали студио „Елстрий“ за репетиции преди турнето, на сутринта на 10 ноември 1975 г. те прилагат вижданията си на практика. За да бъде заснета идеята им, трябват четири часа, струва 4500 долара и е необходим цял един ден, за да бъде редактирана. Резултатът е полупсихеделичен, призрачно драматичен, прототип на хард рок промо видео, който на премиерата в „Топ ъв дъ Попс“, десет дена по-късно, ще промени завинаги лицето на маркетинга в поп музиката.

Вече запленена от сингъла, публиката реагира благоприятно и продажбите скачат. „Bohemian Rhapsody“ се изкачва до платинен сингъл, като само във Великобритания са продадени над 1,25 милиона броя. Но освен ахкането и охкането, въздишките и завистта в музикалния свят се срещат и противници. Диджей Джон Пийл, който се възхищава на „Куийн“ в началото, по-късно се отдръпва от пресилено надутия им стил. След като една вечер се подиграва с тях в ефира на „Топ ъв дъ Попс“, той си спомня, че скоро след това Меркюри казва пред репортери, че има намерение да забие един на Пийл, когато се видят. Пийл също така не е съгласен с всички онези, които твърдят, че „Bo Rhap“ е създала „Куийн“. Според него парчето ще унищожи бандата. След време Брайън Мей подхвърля, че Пийл е бил прекалено надут, а не те и че „Куийн“ са постигнали изключителен успех. „Да постигнеш успех във Великобритания може да ти създаде единствено неприятности“, твърди Мей.

Друг, който изпитва смесени чувства по отношение на „Bohemian Rhapsody“, е Дик Тейлър, водещ китарист на „Прити Тингс“ и приятел на Меркюри. „Сега вече мисля, че е страхотна. Превърна се в класика. Спор няма. Първия път, когато я чух, си казах «Леле!» Шантава работа! Но нали ставаше въпрос за Фреди, а той страшно ги умееше тези неща“.

Телевизионната премиера се състои една седмица след началото на турнето на „Куийн“. На следващия ден излиза албумът „А Night at the Opera“, от който е сингълът. Меркюри за пръв път е създател на корицата. Четири дни по-късно „Bohemian Rhapsody“ се изкачва до първо място в чартовете.

Може успехът да е замаял главата му или просто да е почувствал, че „Куийн“ не получават заслуженото уважение, но Меркюри започва да показва признаци на прекомерна самовлюбеност. Тони Брейнсби е независим пиар консултант, което според него си има своите предимства. „Хубаво е да напътстваш други хора, защото се оказва полезно за всички. Ако някой ми звъннеше, за да цитирам Фреди, нещо, което не можех да направя, имах готовност да кажа, че няма да стане, но за сметка на това ще уредя интервю с друг, така че нещата се получаваха по един или друг начин. Непрекъснато разговарях с хората за «Куийн» и често насочвах вниманието към тях, когато някой проявяваше интерес към друга банда.

Единственият проблем с Фреди беше по време на въпросното турне. По същото време представях и «Уингс» и тяхното турне съвпадаше по време с турнето на «Куийн». По принцип не пътувах с бандите, но този път ставаше въпрос за Пол Маккартни, а той тръгваше на турне за втори път от много дълго време насам. Медиите, разбира се, бяха полудели, а националните вестници отразяваха турнето на «Уингс» ежедневно. Въпреки че заминах на турнето, продължавах да си върша работата по телефона и не пренебрегвах никого, но Фреди ревнуваше, че Пол Маккартни получава специално отношение.

«Куийн» се радваха на успеха на «Bohemian Rhapsody», но все още не бяха суперзвезди. Ето че Фреди звънна и се разпореди да замина за Манчестър, за да се срещнем, и посочи точно определен час, защото не разполагал с друго време. Не мога да кажа, че се скарахме, но той се опита да ме постави на мястото ми. Срещнахме се в една хотелска стая, където той крачеше нервно, и гневно попита: «Какво става? Защо не си на нашето турне? Защо цялото внимание е насочено към Маккартни?»

Какво можех да отговоря? Обясних на Фред, че осигурявам на «Куийн» колкото е възможно повече внимание, че не мога да направя нищо друго. Той продължи да недоволства, така че накрая му казах направо, че не спирам да говоря с хората за «Куийн», но те са готови да се редят на опашки заради Пол Маккартни и това е факт. Фреди отказа да приеме истината.

Харви Голдсмит промотираше и двете турнета и Фреди се беше заял и с него. Накрая му казах, че не мога да бъда на две места едновременно и си тръгнах, за да се върна при Маккартни“.

След като разправията с Брейнсби приключва, турнето на „Куийн“ продължава с четири концерта в „Одиън“ в Хамърсмит, преди групата да замине на север. Тук им предстоят неприятности, както добре помни личният мениджър Пийт Браун. „Бяха свирили в Нюкасъл и тръгваха за нови концерти в Шотландия, когато полицията спря автобуса ни на магистралата. Полицаите бяха блокирали пътищата, нямаше откъде да се мине, което означаваше, че са похарчили цяло състояние… Никой нямаше нищо, но си спомням притеснението, че някой глупак от антуража може да носи нещо, нямаше значение дали е малко или почти незначително. Всички обаче бяха чисти.

Независимо от това ни закараха в полицията, а аз най-много се тревожех, че ако се забавим още малко, може да се наложи да отложим шоуто. Полицаите бяха решили, че са направили удара на годината и гневно преровиха автобуса, провериха дори пепелниците. След като не откриха дори един джойнт, разочарованието им беше направо смехотворно“.

Като цяло към тях се отнасят добре, особено когато полицаите разбират, че са били изиграни с предупреждението, че „Куийн“ са яко надрусани. Рано сутринта ги пускат, а Браун продължава да се притеснява дали ще успеят да стигнат до Дънди навреме за концерта в кметството.

Най-северната точка, в която имат концерт, е в „Капитол“ в Абърдийн, на 14 декември. По това време изглежда, че „Bohemian Rhapsody“, която все още е на върха, ще се задържи достатъчно дълго и ще остане номер едно и по Коледа, което е изключително важно. Към края на турнето бандата разполага с няколко свободни дни и Пийт Браун си спомня, че отива с тях до Брайтън на концерт. „Всички отидохме в «Доум», за да видим «Хот Чокълит». Съвсем скоро беше излязло страхотното им парче «You Sexy Thing» и концертът щеше да е готин. По-късно, когато се върнахме в хотела, вратата на ресторанта се отвори ненадейно и Еръл Браун (вокалистът на «Хот Чокълит») влетя вътре. Отправи се към Фреди и се разкрещя. «Копелета! Това беше шансът ми за номер едно по Коледа! Мръсници!» Господи, беше страшно забавно!“

На Бъдни вечер 1975 г. „Куийн“ се връщат в „Одиън“ в Хамърсмит за представление, което ще се излъчва на живо от „Проверката на портиерите“ и ще продължи по Радио Едно. Три седмици по-рано в Америка излиза „A Night at the Opera“, а във Великобритания албумът вече е платинен. В коледния ден застава на челно място в английската класация за албуми. Досега това е най-успешната година за „Куийн“. В личен план за Меркюри това е период на значителни промени, някои направо драстични, които ще му донесат неприятности за в бъдеще. Тогава обаче бъдещето все още е утре, а далечният хоризонт не се вижда. Меркюри открай време знае, че ще изживее живота си на пълни обороти, а досега единственото, което му е липсвало, са били възможности. Усеща, че това ще се промени.