Лора Джаксън
Фреди Меркюри (4) (Биография)

Трета глава
Магията на едно име

В началото на седемдесетте Меркюри признава поражението си. „Рекидж“ никога няма да станат известни. Вместо да удължава агонията, той решава да напусне бандата. Денем все още работи на сергията на пазара в „Кенсингтън“, като си помага с поръчките за рекламна агенция „Остин Найт“. През останалото време води дълги разговори с Брайън Мей, Роджър Тейлър и Тим Стафъл, които са наясно, че дните на „Смайл“ са преброени.

„Както повечето студентски банди, нямахме пари — признава Стафъл. — Някои от представянията ни бяха страхотни, подгрявахме изключителни имена, забавлявахме се славно, но за мен беше настъпил моментът да продължа в друга посока“. В края на февруари 1970 г. той решава да напусне. „Беше ми писнало да свиря рок до дупка — обяснява той. — Затова си уредих среща с Колин Питърсън, бивш барабанист на «Бий Джийс», за да ме прослуша за място в бандата“. Стафъл не е сигурен, че постъпва правилно, но му се иска да си осигури по-тих и спокоен начин на живот, отколкото води със „Смайл“. „Имах си причини, за да напусна, но в известен смисъл се отдръпнах и за да не преча. Раждането на «Куийн» беше неизбежно“, добавя той.

След като Стафъл напуска, „Меркюри Рекърдс“ се разделят с Мей и Тейлър. Решението им не е неочаквано. Загубата не е трагична за нито една от страните. Известно време всичко е било наред, условията на договора са изпълнени, за съжаление развитие на бандата за в бъдеще не се очертава. Убедени, че това е просто преломен момент в кариерата им, Мей и Тейлър запазват спокойствие, а след като Стафъл вече не се пречка, Меркюри не губи ценно време. След нежеланието им да го включат в „Смайл“, сега вече им се струва напълно естествено да обединят силите си с амбициозния певец. Откакто са приятели, са имали предостатъчно време, за да оценят таланта и амбициите си — всички те да завладеят света на рока с един замах.

През април 1970 г. Фреди Меркюри, Брайън Мей и Роджър Тейлър създават нова банда. Най-неотложната им задача е да си намерят басист и Тейлър предлага Майк Гроус. Бившият член на „Риекшън“, Гроус, е съсобственик на „Пиджей“ в Труро. Преди няколко седмици, когато „Смайл“ свирят там, той им помага, като се включва в последния момент, затова знаят, че е добър музикант.

„Когато Роджър ми се обади и ме покани в бандата, моментът беше съвършен, защото имаше решение сградата, в която се намираше «Пиджей» да бъде съборена — спомня си Майк Гроус. — Тогава още не се бяха спрели на името «Куийн», но се бяха събрали тримата плюс басист. Съгласих се“. Гроус приема предложението да делят апартамент в „Ърлс Корт“ и събира най-важните инструменти — китара и огромен, крайно необходим усилвател „Маршъл“ — след което тръгва от Корнуол към Лондон във вана си фолксваген, поредната безценна придобивка за бандата.

В миналото, когато „Смайл“ са свирили в „Пиджей“, Майк Гроус понякога е ставал свидетел на търкания между Роджър Тейлър и Тим Стафъл. Веднъж озовал се в Лондон, не му трябва много време, за да открие, че Тейлър и Меркюри често се карат. „Апартаментът беше скапан — обяснява той. — Четирима се бяхме заврели в една стая. Имаше и две момичета в стаята в края на коридора. Имаше и градина, но понякога човек го хващаше клаустрофобия, а Роджър и Фреди не спираха да се джавкат. Ако на Брайън му писнеше, той си отиваше за известно време вкъщи, при техните“.

Понякога кавгите възникват по време на разговор за посоката, в която да поеме бандата, но няма съмнение кой печели. „И Роджър, и Брайън имаха какво да кажат — подчертава Майк Гроус — дори аз си имах мнение. Фреди обаче бълваше идеи. Градеше грандиозни планове. В тях се включваха и натоварените репетиции — два пъти в седмицата ходехме в една зала в «Импириъл Колидж», за която Брайън беше издействал разрешение“.

Освен това четиримата от бандата често сядат в градината, дават предложения на импровизирани брейнсторминги, които подбуждат Меркюри и Мей да пишат нови парчета. „Първият им сингъл «Keep Yourself Alive», а също и «Seven Seas of Rhye» бяха създадени по време на подобни обсъждания“, разкрива Майк Гроус. „Дори хитове като «Killer Queen», които излизат доста по-късно, се обсъждаха в онези дни“.

Според Гроус непрекъснато обсъждат и въпроса как да нарекат бандата. „Ясно си спомням, че името «Куийн» изникна за първи път един ден, когато всички се бяхме събрали в градината. Предложението, разбира се, беше на Фреди и той искаше логото да бъде около буквата «Q», но останалите побързаха да отхвърлят идеята“.

След като е чакал цяла година, за да създаде банда заедно с Мей и Тейлър, Меркюри няма търпение да продължи. За него всичко, с което са се занимавали досега, е било просто генерална репетиция за великите дела, които предстоят. В това вижда шанс да постигне слава — но за да превърне бандата в изключителна, от жизненоважно значение е да се представят с професионален блясък и изтънченост и да не оставят абсолютно нищо на случайността. Амбициите на Меркюри за „Куийн“ са грандиозни, така че е напълно възможно неблагоприличното му предложение за лого да е било просто начин да ги разсее. Постигнал е изключително хитро и манипулативно трансформация на името, като „Айбекс“ са станали „Рекидж“, затова вероятно е преценил, че като даде възможност на Мей и Тейлър да отхвърлят неприемливата му идея за логото, ще му бъде по-лесно да настоява за името „Куийн“. За него промяната е изключително важна за плановете му.

Меркюри настоява на своето. Името „Куийн“ е кратко, следователно лесно се помни. Универсално е, звучи гръмко, величествено и се харесва. Може би тъкмо това помага везната да натежи, въпреки че има и един недостатък — няма начин да избегнат хомосексуалния намек, нещо, което самият Меркюри признава^[1]. „Имаше какви ли не интерпретации. Разбира се, че бях наясно с гей отсянката в значението“. Предполага се, че това се харесва на Меркюри, който, както Джеф Хигинс представя нещата, от доста време „се превземаше“, но останалите членове на бандата трябва да решат дали ще приемат подобен имидж. Все пак светът на рока е за мъжкари.

Брайън Мей подхвърля идеята на Кен Рей, негов наставник в „Импириъл Колидж“, който познава Меркюри и дори не пита кой е дал това предложение. „Не мога да кажа, че Брайън беше притеснен — признава Рей. — Определено си даваше сметка, че е risque^[2], но в интерес на истината, това много го забавляваше. Като цяло идеята да се нарекат «Куийн» ми се струваше добра“. Съвсем скоро вотът се оказва единодушен и Меркюри отново постига желаното, без никой да забележи, че е бил манипулиран.

Като се замисля за обсъждането на името, Майк Гроус си казва, че е трябвало да се досети. „Фреди беше страхотен пич. Често ходехме да пием заедно, а аз нямах ни най-малка представа, че е гей“. За разлика от някои гейове, Меркюри не предпочита компанията на жени, по-късно му е приятно да пърхат около него, няма и постоянна приятелка. Както други твърдят, когато е сред хора, Меркюри не изтъква хомосексуалните си предпочитания.

След като Гроус приема да стане новият им басист, бандата очаква с нетърпение първото си представяне. То е отново в Труро, този път в кметството, на 27 юни 1970 г., а след всички усилия на Меркюри да приемат името „Куийн“, са включени като „Смайл“. „Ангажиментът беше направен отдавна — обяснява Майк Гроус. — Можехме да им съобщим, че бандата е различна, но не си струваше усилието“.

Участието им е в благотворително събитие, организирано от клона на британския Червен кръст в Корнуол и въпреки че залата побира осемстотин човека, посетителите са малко, което, според Гроус, е истински късмет. „Онази вечер личеше, че има още какво да изкусуряваме — признава той. — Бяхме репетирали, но да свириш на живо е съвсем различно от репетиции в залата на някой колеж. Освен това се пообъркахме, защото един помнеше един аранжимент, останалите друг. Постарахме се да прикрием гафовете, но истината е, че не очаквахме нова покана“.

Освен от тези гафове Меркюри е крайно недоволен от личното си представяне. Дори щедрото заплащане от петдесет лири, които с облекчение получават накрая, не успява да заличи самообвиненията му — колко нескопосано се е представил — и дни наред анализира шоуто и допуснатите грешки. Има и положителна страна, тъй като с вида си са направили огромно впечатление на публиката. Задължителното облекло за известни банди като „Фрий“ и „Блек Сабат“ са избелели дънки и тениски, докато визията на Меркюри за „Куийн“ още от самото начало е да се открояват от тълпата. Когато излизат на сцената в кметството на Труро, те са елегантно облечени в черна коприна, накичени с евтини бижута.

Поне имиджът им е известна утеха за Меркюри, но той все още е разочарован, че бандата не е направила дебюта си като „Куийн“. Нетърпелив да започнат да се представят както трябва, той настоява подобен гаф да не се повтаря. Също така е твърдо решил да смени собственото си име. Безброй изпълнители са го сторили, но причините при Меркюри са с дълбоки корени.

Името Булсара го свързва неразривно с персийските прадеди и като първи пиар на „Куийн“ Тони Брейнсби потвърждава, че Меркюри много внимава по време на интервюта да не споменава азиатския си произход. Религията на родителите му, културата им представляват свят, от който той, за известно време, се старае да се дистанцира. Макар с промяната на името да няма намерение да обиди семейството си, той предпочита да затвори вратата на Фарух Булсара и да се прероди в друг човек, чието име да е синоним на блясък, слава и сила. Затова поразравя римската митология и си избира Меркурий^[3], пратеникът на боговете. От юли 1970 г. вокалистът на „Куийн“ става известен като Фреди Меркюри.

Приятелите лесно приемат промяната, но за Кен Тести, с когото Меркюри поддържа връзка, след като напуска „Рекидж“, новото име на бандата е истински шок. „Тъй като никой не живееше в апартамент с телефон, се чувахме от телефонната кабина в края на пътеката на пазара «Кенсингтън», където работеха Фред и Роджър. Фреди искаше да им помогна, като уредя ангажимент на бандата и един ден звънна в «Сейнт Хелън» и настоя да направя нещо, колкото е възможно по-скоро“. Попитах ги как се казват сега и Фред отвърна „Куийн“. Като се замислиш, името е доста издайническо, въпреки това ахнах: „Фреди! Тази работа няма да ти се размине просто така!“ Отговорът му беше съвсем небрежен. „Разбира се, че ще ми се размине, скъпи!“

Зад безцеремонността му се крие пресметлив ум. Макар да са създадени едва преди няколко седмици, липсата на напредък потиска и отчайва момчетата от „Куийн“. Нямат нищо против местните изяви — въпреки че и тези покани не изникват просто така — но са устремили поглед много по-нависоко. Желанието им е бандата да привлече вниманието на звукозаписни компании. Освен с краткия успех на „Смайл“ с „Меркюри Рекърдс“ нито един от тях не може да се похвали, че знае как точно да постигнат тази цел. Те обаче не се отчайват, а Меркюри вече е поставил началото на първа фаза от операцията.

През уикендите в онези дни по Кенсингтън Хай стрийт се събират тълпи от хора, които биха могли да са от полза на амбициозната банда. Меркюри е наясно с това и си поставя за цел да бъде непрекъснато там. Очевидно неговото непукистко държание, докато се разхожда бавно и надменно по улицата, облечен в кадифе и кожа, заметнал небрежно шал от пера на врата, прикрива решителността му да привлече вниманието на медиите, за предпочитане някой полезен и влиятелен човек от музикалната индустрия. Кен Тести потвърждава, че е било точно така. „Това се случваше абсолютно всяка събота. Той отиваше да се разхожда и дебне по Кен Хай стрийт. Имаше и още нещо положително — за него беше жизненоважно да прави тези разходки и той обикаляше, без да изпуска минувачите от поглед — нито за секунда не забравяше, че има цел, че каквото и да става, не бива да проиграе шанса си“.

„Куийн“ очакват шоу в средата на юли в „Импириъл Колидж“. Сред публиката ще бъдат техни приятели, на които разчитат да ръкопляскат възторжено, но голямата част от посетителите, поне така се надяват, ще се състои от важни фигури в музикалната индустрия, които лично са поканили. Съдбата обаче не е благосклонна. Някои от важните клечки идват, приятелите на бандата полагат огромно старание да се покажат ентусиазирани, но не се получава нищо.

Доволен, че поне представянето им е вече по-добро, Меркюри потиска разочарованието и започва работа за следващото, което им предстои след седмица, на 25 юли, в „Пиджей“ в Труро. На плаката за първи път е записано името „Куийн“, но това е последният път, в който Майк Гроус свири с тях. „Накратко казано, беше ми писнало да изкарвам мизерни пари и да живея скотски — признава Гроус. — Казах си, мама му стара, стига вече. Нямаше разправии и сръдни, дори две седмици по-късно Роджър ми звънна, за да ме помоли да се върна, но аз нямах желание“.

Когато Майк Гроус напуска през август, има чувството, че обръща гръб на нещо специално. Само че той е на двайсет и три, свири от шест години и е готов да се откаже. Затова пък Меркюри, почти на същата възраст, се предава на амбицията за успех. Не че времето на бандата изтича, но когато музикантите от повечето групи са в средата на двайсетте, те вече са се доказали, докато „Куийн“ едва прохожда, а и няма бас китарист.

Налага се по най-бързия начин да запълнят мястото на Майк Гроус, защото след по-малко от три седмици им предстои нов ангажимент в „Импириъл Колидж“. Връзките на Роджър Тейлър в западната част на страната отново се оказват полезни, когато Бари Мичъл в Корнуол научава, че лондонска банда отчаяно търси басист. „Имах някакъв телефон за връзка — обяснява Мичъл. — И Роджър ме покани да се срещнем. Отидох в апартамента, където живееха, на две крачки от «Импириъл Колидж», и оттам тръгнахме към аудиторията, в която щеше да се проведе прослушването ми. Изпълнихме две блус парчета, след това се върнахме в апартамента, за да поговорим. Мнението беше, че съм издържал и съм приет в бандата.

Бари Мичъл има ведро излъчване, дълга руса коса, симпатичен е и останалите смятат, че ще се справи добре на бас китарата. Той обаче има чувството, че така и не успява да се впише. По-късно Мей нарича «Куийн» «ефикасна малка машина», която не допуска аутсайдери, а Меркюри, Мей и Тейлър са се обединили в нещо като клика. Независимо от всичко Мичъл очаква с нетърпение новото предизвикателство. Първото му впечатление за Меркюри се е съхранило съвсем ясно. «Когато не ставаше въпрос за делата на бандата, Фреди беше изключително дълбока личност и човек никога не знаеше какво да мисли за него. В професионално отношение обаче още от самото начало ставаше ясно, че той е движещата сила. Идеите му да заложим на показността, да обличаме женски дрехи на сцената и какво ли още не, несъмнено бяха част от плана му да привлече колкото е възможно повече внимание. Беше същото както с името „Куийн“, което беше избрал. Той много добре знаеше какво прави».

Дебютът на Мичъл с «Куийн» е на 23 август. И този път ще се представят пред специално поканена подбрана публика с надеждата тази изява да е трамплинът им към славата. Меркюри вече е преизпълнен с трескаво нетърпение и моли приятел, дизайнер на сценични костюми, да му подготви няколко варианта по негови груби скици. Той си се представя в плътно прилепнал черен гащеризон от чувствена материя, толкова тесен, че да не оставя нищо скрито, и така разтворен, така че косматите му гърди да са на показ, с подобни на криле аксесоари на китките и глезените. Нарича се «костюмът на Меркурий» и го поръчва в бяло. Докато се подготвят за представянето, Фреди Меркюри ще изненада новия басист на групата в много отношения.

«Влязох в апартамента и се заковах на място, когато видях Фреди в този костюм, а косата му на огромни букли — разказва Мичъл. — Помислих си, я чакай! Това пък какво е? Досега бях свирил в банди, където бях свикнал да гледам блусарите с дълги, мазни коси. Нямаше начин да участвам в подобно извращение». Без дори да трепне пред шокирания Мичъл, Меркюри продължава изключително внимателно да се лакира в черно и да довършва прическата си с маша, с която борави като истински фризьор.

Не само сценичното облекло на Меркюри е различно. Бандата е готова на какво ли не, за да се хареса на публиката и да бъде одобрена. Мичъл си спомня: «По-рано същия ден отскочих до апартамента, за да им помогна да подготвят нещата. Сами правехме пуканки и портокалов сок, които раздавахме без пари. Сега звучи шантаво, но тогава и това беше нещо, което ни отличаваше от другите банди». Но гостоприемството им не е оценено и те отново започват да приемат всички ангажименти, които успеят да уредят. Мичъл признава: «Куийн» имаха повече ангажименти от другите банди, в които бях участвал. Скоро след това свирихме отново в частно училище в Лондон, но по онова време сцената в Ливърпул беше специална и стана ясно, че те «Куийн» имаха добри връзки там“.

За връзките в Мърсисайд разчитат на Кен Тести. Тъй като вече е социален секретар в технологичния колеж „Сейнт Хелън“, част от работата му е да ангажира банди за танците в колежа и това го прави безценен за „Куийн“. Въпреки това в началото на септември ангажиментите пресекват, когато на Мей му се налага да замине за Тенерифе и оставя Меркюри, Тейлър и Бари Мичъл да репетират. Една от въпросните репетиции се е запазила жива и до днес в спомените на Мичъл.

„Беше 18 септември — разказва той. — Тъкмо бях пристигнал в апартамента, когато Фреди, силно пребледнял, попита: «Ти чу ли? Джими Хендрикс е мъртъв». Господи, останах потресен. Та той беше нашият идол, всички бяхме сломени. Този ден Фреди и Роджър затвориха сергията в знак на уважение, а вечерта бяхме все още в шок, затова на репетицията, за да му отдадем почит, свирихме единствено негови песни“.

Смъртта на Хендрикс наистина разтърсва Меркюри. Американският китарист, певец и създател на песни е сред шепата творци, чието влияние оказва огромна роля при формирането на музикалния му вкус, който, както Кен Тести разкрива, трудно можел да бъде определен. „Колекцията му с албуми съдържаше десетина плочи, прибрани в едно чекмедже. Имаше «Кабаре» на Лайза Минели, «The Beatles» («White Album»)^[4] и «Sgt. Pepper»^[5], първия албум на «Лед Цепелин», защото харесваше мощното им звучене, «Tommy» на «Ху» и един на «Прити Тингс», наречен «SF Sorrow»^[6], който за Фреди беше първата рок опера“.

Самият Меркюри изтъква, че най-силно влияние са му оказали Минели и Хендрикс, странен коктейл, който вероятно обяснява размаха му в шоубизнеса и оформя значителна част от стила му на изпълнител. Често се твърди, че можеш да кажеш много за даден човек, съдейки по музикалната му колекция, но разнородните предпочитания на Меркюри са доста объркващи. За „SF Sorrow“ обаче е прав — наистина е първата рок опера.

„Прити Тингс“ са се отклонили от първоначалните си ар енд би корени и са се насочили към модната лондонска психеделична сцена. Когато през декември 1968 г. излиза албумът „SF Sorrow“, критиката го приветства възторжено в продължение на няколко седмици, докато не излиза прехваленият албум „Tommy“ на „Ху“. Водещият китарист на бандата, Дик Тейлър, един от първите членове на „Ролинг Стоунс“, потвърждава: „Записахме албума си преди «Tommy» и дори има парче, което звучи съвсем като «Pinball Wizard». Фил (Мей)^[7] беше измислил история, по която всички написахме песни. Беше колкото сюрреалистично, толкова и поетично, същевременно доста сложно, ставаше дума за нечии живот и смърт. Честно казано, аз самият не разбирах, но определено предшестваше «Tommy». Само че «Ху» първо пуснаха албума си в Щатите и това бе напълно достатъчно, за да се омаловажат качествата на «SF Sorrow» и «Tommy» да бъде провъзгласена за първата рок опера“.

Дик Тейлър и тогавашната му съпруга Мелиса са приятели с Меркюри и Мери Остин. „Мелиса работеше в «Биба», където Мери посрещаше клиентите и благодарение на тяхното приятелство се запознах с Фреди — обяснява Дик Тейлър. — Срещахме се често, но нямах представа, че е мислел така за албума ми, въпреки това не съм изненадан. Той наистина беше много тих и скромен в личния си живот. Не говореше много пред хората. Покани ни на някои от представянията им, още когато бяха в началото, и аз останах силно впечатлен от енергията и амбицията, с които подхождаше към работата си. Когато по-късно го виждах с «Куийн» по телевизията, си казвах, «Леле боже, това е малко прекалено».

Все по-нарастващото влияние на Мери Остин, както и присъствието й в живота на Меркюри, разсейва съмненията относно сексуалността му. «Въпреки че отношенията ни бяха единствено служебни, уточнява Бари Мичъл, често ходех до пазара, за да се видя с Фреди и Роджър и просто да се поразсея. Фреди непрекъснато жестикулираше, размахваше ръце и беше невероятно експанзивен, когато те поздравяваше. Не ме разбирайте погрешно, беше страшно забавен, всички бяхме свикнали с него, но цялата тази работа с женствените стойки — бях сигурен, че просто се преструва. Вече знаех какво е намислил за имиджа на бандата и затова си мислех, че тази показност е просто за пред хората. Не ми е минавало през ум, че е гей, защото не го беше показал по никакъв начин, освен това имаше хетеросексуална връзка с Мери.

Най-голямо впечатление правеше фактът, че са изключително близки приятели. Двамата бяха много близки, дори по онова време. Фреди вярваше на Мери напълно. Доверяваше й се за всичко».

За Кен Тести, вече истински мениджър на «Куийн», Мери Остин е абсолютна загадка. «Беше красива, тиха, грижовна и много мила, но човек трудно можеше да я опознае. Според мен по-късно, когато групата постигна звездна слава, Фреди започна да се държи по същия начин. Всъщност хората, близки на някоя звезда, употребяват тази близост, за да попречат на околните да се натрапват, създавайки по този начин висока, непробиваема защитна стена около въпросния човек, за да спрат външното влияние. Когато това се случва с Фреди, той, по всяка вероятност, е искал да стане точно така, макар да не съм съвсем сигурен».

До подобно недопускане на външни лица, за което говори Кен Тести обаче, остават години, а през 1970 г. Меркюри се радва, че може да разчита на Тести да осигури ангажименти на «Куийн» в Ливърпул и района. «Всеки път, когато уреждах представяне на север, се опитвах да осигуря нещо и за следващата вечер, за да не бият напразно път», обяснява Тести. По онова време майката на Тести държи хотел «Маркет» в «Сейнт Хелън», където момчетата от «Куийн» отсядат по време на тези пътувания.

«Стаите бяха само десет — продължава той, — но винаги, когато бандата идваше, мама им осигуряваше легла, стига да имаше възможност. Ако ли не, спяха на пода, при мен. Тя обаче винаги им правеше закуска. Фреди пък никога не забравяше да й донесат кутия бонбони за благодарност».

Един уикенд в края на октомври 1970 г. е паметен за Джеф Хигинс и Бари Мичъл. Както обикновено, имат представяне в «Сейнт Хелън», и Хигинс е там. Помни, че въпросната вечер Меркюри е по-загрижен от обикновено за външния си вид. «Куийн» използваха кухнята на колежа като съблекалня и Фреди се натъпка в най-тесните кадифени панталони, които можех да си представя. Отзад на крачолите имаше шев, също като ръб на дамски чорапи, и той направо се побъркваше в опитите да ги изправи. Накрая помоли Кен да му донесе високо огледало, затова той отскочи до магазина и донесе. Фред започна да се гърчи и извива като червей, опитвайки се да изправи шевовете, и категорично отказа да излезе на сцената, докато не ги изпъне, без да го е грижа, че бандата закъснява“.

Когато най-сетне откъсват Меркюри от огледалото, се оказва, че усилията му са били напразни. „Ливърпул не си падаше по лондонския прогресивен рок, какъвто те изпълняваха и онази вечер момчетата само се хабяха, като се опитваха да свирят такава музика“, признава Хигинс.

Предстои им да изпълнят същия репертоар и на следващата вечер, но вълнението от предстоящото излизане на сцената измества съмненията, породени от предишната вечер. „Фреди беше запален фен на «Бийтълс, затова, когато уредих да свирят в „Кавърн“^[8], той остана очарован», припомня си Кен Тести. Предзнаменованията не са никак добри. Усилвателят на Мичъл избира тъкмо тази вечер, за да издъхне, а когато той включва китарата си към оборудването на друга банда, тя просто избухва.

«Кавърн» обаче беше невероятно място — разказва Мичъл. — Може и да беше супер известен клуб, но си оставаше тясно, задушно мазе, в което се натъпкваха толкова много хора, че ставаше като супа от топчета, а от изпаренията се образуваше конденз, който потичаше по тухлените стени. Но пък притежаваше някаква магия, някакво очарование“.

Същата вечер най-много липсва фронтмен, който да пее вярно. Хигинс издава, че докато е вокалист на „Рекидж“, на Меркюри често му се случва да пее фалшиво и Мичъл подчертава, че проблемът продължава и в „Куийн“. „Не говоря единствено за «Кавърн» и онази вечер. По това време нямах високо мнение за гласа на Фреди. Липсваше му дълбочина, казано по-точно, беше тънък, писклив.

Години по-късно стана невероятен и можеше да изпее и задържи всяка нота от гамата. Често съм се питал дали не е тръгнал тайно на уроци по пеене, въпреки че всички категорично отричаха да има подобно нещо“.

Тъй като не могат да разчитат на непостоянния глас на Меркюри, през следващите два месеца „Куийн“ поемат ограничен брой ангажименти и завършват годината разочаровани и огорчени. „На Нова година имахме представяне в стола на «Импириъл Колидж» — спомня си Бари Мичъл, — но ни спряха след половин час. Накараха ни да си съберем нещата, за да включат диско музика. Казаха, че сме били прекалено гръмки, измислиха и други извинения, но беше очевидно, че не са ни харесали. Фреди беше възмутен до дъното на душата си. Опита се да спори. «Свирим на живо, мой човек, а ти искаш да сложиш плоча?!» Беше побеснял“.

След този случай Бари Мичъл решава да изостави „Куийн“. „Имах чувството, че тъпчат на едно място, признава той, и то не само защото Фреди често се представяше слабо. Не ми харесваше и посоката, в която поемаше музиката. Макар Фреди да обичаше рок енд рол, често се ангажираше с музика, която на мен не ми допадаше особено. Все настояваше да е нещо по-сложно и по-мелодично. Бандата свиреше хард рок, но Фреди определено имаше склонност към по-сладникави неща.

Освен това все повече изпълняваха собствени композиции, което никак не ми допадаше. Първите два албума на «Куийн» бяха пълни с префърцунени парчета, въпреки че най-сетне напипаха своя стил и стъпиха здраво на хард рока“.

Мичъл участва в първите два ангажимента в самото начало на 1971 г., първият на 8 януари, когато е дебютът на „Куийн“ в „Марке“. За последно свири с бандата на следващата вечер, в технически колеж „Юъл“ в Съри, когато с „Дженесис“ подгряват за Кевин Еърс и „Хол Уърлд Банд“. От тази вечер Бари Мичъл помни най-добре настойчивите опити на Питър Гейбриъл да придума Роджър Тейлър да се присъедини към „Дженесис“. За разлика от Мичъл, Тейлър предпочита да остане с „Куийн“.

Мичъл издържа по-дълго от Гроус, а „Куийн“ сменят двама бас китаристи за десет месеца. Остават им шест седмици до следващото представяне и като се замислят за свободните музиканти, се възползват от услугите на друг, който временно да запълни празното място. На следващите две представяния вече съжаляват за решението си. Темпераментният басист се мята по сцената като луд, а екстравагантното държание на Меркюри не оставя място за втори като него. След ангажимента на 20 февруари в политехнически университет „Кингстън“, повече не го канят да свири с тях.

Тогава подгряват на „Йес“ и „Уишбоун Аш“. Водещият китарист на „Уишбоун“, Анди Пауъл, потвърждава, че музиката на „Куийн“ все още е прогресивен рок. „По онова време музиката им беше подобна на нашата, макар че при тях се долавяше по-ясно изразена тенденция към омекотяване, а скоро след това станаха страхотни“.

Тони Блакман, бивш студент от политехническия университет „Кингстън“, също си спомня тази вечер. „Две неща са се запечатили в паметта ми. Първото е, че макар «Куийн» — за повечето хора те бяха непознати по онова време — да подгряваха за «Йес» и «Уишбоун», в никакъв случай не падаха по-ниско от тях. Имиджът им беше превъзходен. Бяха облечени в черно, с тесни дрехи и нямаше никакво съмнение, че правят всичко по силите си, най-вече певецът, за да създадат впечатление за женственост. Това не се котираше по онова време, но на него изобщо не му пукаше“.

Самоувереността, която лъха от „Куийн“, докато са на сцената, се пропуква от разочарованието им, че нямат бас китарист. Полагат огромни усилия да слушат други банди с надеждата да открият подходящия човек, който да замести Бари Мичъл. Усилията им са възнаградени, когато Мей и Тейлър отиват на танци в колежа за подготовка на учители „Мария Асумпта“ в „Кенсингтън“, където учи постоянната приятелка на Брайън Мей, Кристин Мълън. Тук им предстои да се запознаят с Джон Ричард Дийкън, студент, който свири на бас китара.

Джон Дийкън свири на китара от дете, поддал се е на бийтълс манията и през 1966 г. е създал първата си банда. Три години по-късно напуска училище и се записва в колежа „Челси“ в Лондон, за да учи електроника. Не забравя обичта си към музиката и ходи на различни концерти и представяния, присъствал е на едно от ранните участия на „Куийн“. Изобщо не остава впечатлен. Четири месеца по-късно, когато разбира, че бандата си търси бас китарист, нещата са коренно различни. Съквартирантът му, Питър Стодард, познава Мей и Тейлър и го среща с тях, за да им предложи уменията му.

Нито Тейлър, нито Мей смеят да повярват на късмета си, когато няколко дни по-късно канят Дийкън на прослушване за „Куийн“ в „Импириъл Колидж“. Той ги впечатлява с две неща, освен с очевидния си музикален талант: познанията по електроника, които са безценни, след като вече знаят проблемите, които развалената апаратура им е създавала в миналото, и спокойствието. По темперамент много прилича на Брайън Мей, не е нервак като Фреди Меркюри и Роджър Тейлър и изглежда така, сякаш ще внесе равновесие в бандата. Джон Дийкън се присъединява към „Куийн“ в края на февруари 1971 г. Той е последният член на бандата.

Следват месеци на интензивни репетиции, така че в началото на лятото да могат да поемат нови ангажименти. През по-голямата част от това време Брайън Мей отсъства, тъй като отново е насочил времето и усилията си към дисертацията си на Канарските острови. Бандата обаче се разгръща. Добили са увереност, че най-сетне са на прав път. Меркюри се раздава ентусиазирано на тези репетиции. Решен е да се поучи от миналите си грешки и да поработи над гласа си. Няма търпение да започне с бандата, за която инстинктивно чувства, че е завършеният „Куийн“.