Лора Джаксън
Фреди Меркюри (3) (Биография)

Втора глава
Възходът на Меркюри

През 1965 г. Великобритания е омагьосана от суинга. Изкуствата процъфтяват — фотография, мода, театър, — а начело е музиката, подвластна на ожесточената битка между „Бийтълс“ и „Ролинг Стоунс“ за първото място в класациите. В страната почти няма град, недокоснат от новия дух на свободолюбие, а Лондон, който по онова време изглежда център на цялата вселена, жужи като кошер.

Както никога досега почитателите превъзнасят рок звездите, превръщат ги в новите икони, а Брайън Джоунс, създател на „Ролинг Стоунс“, олицетворението на бляскавото десетилетие на шейсетте, превръща облеклото в изкуство. Андрогенният му стил на обличане: рединготи, шапки федора^[1] и берберски бижута стават прототип за следващите поколения поп звезди. Лондонската сцена разпалва въображението на Фреди Меркюри и той бързо разбира колко е важно музиката му да бъде поднесена в атрактивни одежди. Към края на десетилетието той вече е открил отдушник за склонността си към ярките, запомнящи се изяви и стряска останалите членове на бандата с настойчивостта си да обличат дамски дрехи на сцената.

В средата на шейсетте американският писател Кен Киси внася ново измерение в света на забавленията и експериментите на десетилетието с партитата „Киселинен тест“^[2]. Синтетичният наркотик ЛСД^[3], създаден толкова наскоро, че все още не е забранен и по-известен като ацид^[4], е гвоздеят на тези партита. Това е началото на психеделията с ярките цветове и пъстри десени, от която Фреди Меркюри е неустоимо привлечен.

Скоро след двайсетия си рожден ден през септември 1966 г., Меркюри се сдобрява с родителите си и се записва в технологическия колеж „Илинг“ в Западен Лондон, специалност графично изкуство и дизайн. Решава да се премести от семейния дом в апартамент в лондонския квартал „Кенсингтън“. За мнозина колежът по изкуства не е нищо повече от лъскав параван за приятно и безгрижно прекарване на времето, за срещи с приятели и мързеливи часове, минаващи в разговори или за предпочитане — в създаване на музика. Вече изкачилите се до върховете на класациите Джон Ленън и Пийт Таунсенд са възпитаници на школи по изкуства — Таунсенд дори е завършил колежа „Илинг“. Арт школите започват да се превръщат в класически центрове за обучение на британските рок звезди на шейсетте и Меркюри добре разбира значението на учебното заведение. „Арт школите — казва той — създават у теб усет към модата, учат те как да си една крачка напред“. С отличната си оценка по изкуство той е приет в школата с овации.

Заради преживяното в гимназията през първата си година в колежа Меркюри е нащрек, държи се свито и необщително. Бившите му преподаватели си спомнят, че бил скромен и непретенциозен, съвсем обикновен, с изключение на дразнещия, по всяка вероятност нервен кикот, който понякога не успявал да овладее. След години бивш студент упорито твърди, че Фреди бил мухльо, без капчица талант, докато друг си припомня с много обич колко мил и внимателен е бил.

През 1967 г. гарвановочерната коса на Меркюри е пусната дълга, както е модерно, той носи кадифени сака, тесни панталони и обувки с дебели подметки, целият е окичен със сребърни бижута. Тъй като това е на мода, не се откроява: всъщност има други в много по-крещящо екстравагантни дрехи, които се държат дори по-натрапчиво от него, факт, който днес силно озадачава всички, които са го познавали в онези години. Мнозина не биха повярвали, че Меркюри ще успее да осъществи желанието си да стане рок звезда. Не биха повярвали и какви сексуални тайни са скрити в миналото му. Изглежда, че след като напуска Бомбай, няма нови хомосексуални контакти, макар да не е известно и да се е забавлявал с момичета. Държи се сдържано, но не и необщително.

Курсът на Меркюри по изкуство и дизайн има добра репутация и съвипускниците му се оказват талантливи. Той учи и други предмети, включително балет, който го очарова и през студентските години, и по-късно, когато за кратко се занимава с танци. Музиката обаче го привлича неудържимо и през лятото на 1967 г. се предава на магията на забележителния американски китарист Джими Хендрикс.

По това време Хендрикс живее в Лондон и музикалната му кариера процъфтява благодарение на напътствията на мениджъра Чаз Чандлър. Пристигането на Хендрикс е важно музикално събитие за много хора, сред които е и Меркюри. Много му допадат брилянтните оглушителни импровизации на електрическа китара в рок парчетата „Hey Joe“ и „Purple Haze“. Възхищава се на екзотичния цигански стил на Хендрикс, потомък на индианци от племето чероки и на мексиканци, и става негов запален почитател. Лепи постери на идола си по стените на жилището си, облича се като Хендрикс и непрекъснато го скицира.

С течение на времето манията на Меркюри по Хендрикс прониква във всички сфери на живота му, включително и в обучението. След посещение в пъба на обяд, Меркюри с готовност се качва на чина си и започва невъздържана имитация на Хендрикс. Реве с пълно гърло думите на неговите песни, преструва се, че трийсетсантиметровата дървена линия, напъхана предизвикателно в панталоните му, е китара. Не е единственият, който проявява подобна страст към музиката и вече се е сприятелил с други, които споделят интересите му. Понякога в тоалетните, заедно с Найджъл Фостър и Тим Стафъл, пеят на три гласа, тъй като там е най-добрата акустика в сградата.

Тим Стафъл също твърди, че когато Меркюри постъпва в „Илинг“, е напълно посредствен и незабележим. „Първото ми впечатление беше, че в културно отношение е напълно праволинеен. С други думи, консервативен — по онова време дори не се замислях за сексуалните му предпочитания. Беше сравнително резервиран, никой не би казал, че е «натрапчиво агресивен», както твърдяха. Освен това беше доста скромен.

Само че като личност Фреди се развиваше с неподозирано бързи темпове и беше започнал да комбинира природната си склонност към изява и пищна показност със самоувереността, която по-късно щеше да добие от пеенето. Що се отнася до превръщането му в звезда, аз лично мисля, че той вече изгряваше. Определено умееше да въздейства на хората“.

Обзет от отчаяно желание да се присъедини към някоя банда, Меркюри знае, че Стафъл редовно свири в една и е във възторг, когато най-сетне е представен на останалите момчета.

Тим Стафъл запознава Фреди Меркюри с музикантите от „Смайл“ в началото на 1969 г. Както винаги, когато е сред непознати, първоначално Меркюри е резервиран и преценява останалите членове на бандата, застанал на разстояние, на сигурно място зад невидима бариера. Роджър Медоус Тейлър, студент по дентална медицина, е екстровертният рус барабанист. Интересът му към музиката го е насочил първо към укулелето^[5], след това към китарата, но през 1961 г. получава първия си дръм кит и открива, че талантът му е в перкусията. През тийнейджърските години е експериментирал с две банди от Югозападна Англия и най-успешните му изяви са с „Риекшън“.

Китаристът Брайън Мей е висок, кльощав, много старателен, с гъста, тъмна къдрава коса. Меркюри разбира, че са били почти съседи, че са живели през няколко улици във Фелтам. Също като Меркюри, Мей тръгва още от малък на уроци по пиано и стига до IV-та степен. Баща му го е научил да свири на укулеле, а на седемнайсетия рожден ден му подарява първата акустична китара със стоманени струни. С баща си изработва ръчно първата си електрическа китара, наречена „Ред Спешъл“.

Стафъл и Мей се познават отдавна, още откакто през 1964 г. Стафъл се е включил като вокалист в училищната банда на Мей. През 1965 г., когато Брайън печели стипендия по физика за лондонския технологичен „Импириъл Колидж“, Стафъл също е в Лондон и се подготвя да учи графика в колежа по изкуствата „Илинг“. Когато в края на 1967 г. Брайън Мей напуска училищната си банда, той поддържа приятелски отношения със Стафъл, който остава известно време с групата, но скоро след това също напуска. Колкото повече време прекарват двамата в разговори за музика, толкова повече разбират колко много им липсва животът в банда. Решават да създадат нова група и пускат в „Импириъл Колидж“ обява за БАРАБАНИСТ ОТ ТИПА НА МИЧ МИЧЪЛ^[6]/ДЖИНДЖЪР БЕЙКЪР^[7]. Желаещите прииждат като лавина, но щом Роджър Тейлър минава прослушването на бонго, те веднага го приемат в бандата. „Направихме и второ, истинско прослушване за Роджър, взехме си инструментите, свирихме истински, но беше очевидно, че той е съвършен за нас“, спомня си Стафъл.

В началото на есента на 1968 г. „Смайл“ започват да репетират с огромно желание и с намерението да доизпипат музикалния си стил. Мей и Стафъл пишат песните. На мъчителното първо представяне пред публика, състояло се на 26 октомври, подгряват на „Пинк Флойд“ в „Импириъл Колидж“. След това, благодарение на връзките на Роджър Тейлър, поемат ангажименти из цял Корнуол. Канят ги често в „Пиджей“ в Труро и „Фламинго Болрум“ в Редрут, но те определено предпочитат да се представят пред лондонските колежани. Тъй като са в района на „Кенсингтън“ в столицата, за тях е най-разумно и приемливо да свирят там, още повече че и изпълненията са по-добре платени.

Въпреки че имат достатъчно работа, Мей, Тейлър и Стафъл проявяват все по-голяма амбиция за „Смайл“. Изминали са почти три месеца, откакто са подгрявали на „Пинк Флойд“, но освен че са били подгряваща група и на „Ти Рекс“ и „Фемили“, други важни събития в живота на групата няма. Ето че на 27 февруари 1969 г. те участват в концерт, организиран от „Импириъл Колидж“ в „Ройъл Албърт Хол“. В списъка за престижното представяне са „Фрий“ и Джо Кокър. Момчетата от „Смайл“ не могат да повярват — същевременно са във възторг — че ще се покажат преди „Фрий“ и очакват деня на участието си с нетърпение. Концертът се запомня с два неприятни гафа — дължината на кабела за китарата до сцената е недостатъчна, а стъпалата на Стафъл, който излиза по чорапи, се набиват с тресчици. Независимо от всичко, преживяването е изключително вълнуващо и те го обсъждат дни наред след това. Тъкмо по време на тези вълнения Стафъл запознава останалите от бандата с Фреди Булсара, приятел от колежа „Илинг“.

През шейсетте „Кенсингтън“, с известния си пазар и бутици — сред тях е и „Биба“ — се е превърнал в любимо място за срещи, където бохемската, космополитна атмосфера допада изключително много на Меркюри. Той се запознава с членовете на бандата „Смайл“ в популярния пъб „Кенсингтън“. От този ден насетне те се разбират чудесно. Меркюри има желание да се присъедини към бандата още от първия миг, макар да не е чувал каква музика свирят.

По-късно същата вечер той се самопоканва на една от репетициите им. Ентусиазмът е факт, но Меркюри още от първия миг се превръща и в проклятието им по време на репетиции. Харесва му звученето на музиката, която те създават, но изявите им пред публика, поне според него, са далече от задоволителното. След като открива, че е допуснат до триото и има възможност да се заеме с тях и да ги превърне в музиканти с по-атрактивно сценично присъствие, идеите му избликват неудържимо една след друга.

Тим Стафъл признава: „Първоначално не приемахме на сериозно Фреди като певец, тъй като му бяха необходими няколко години, за да развие и утвърди качествата и самоувереността, които демонстрираше, когато беше в апогея си“. Роджър Тейлър се забавлява, но очевидно е напълно неподатлив на вокалните атаки на Меркюри, а пък Брайън Мей го търпи, проявява завидно търпение, без да обръща каквото и да било внимание на намеците му да се присъедини към бандата. Меркюри обаче не се отказва. Той слуша изпълненията на „Смайл“ и желанието му да се изявява става толкова отчаяно, че когато ги придружава по участията им, понякога застава пред публиката и крещи възмутено, критикува ги заради онова, което според него не правят както трябва. Свива длани около устата си и обзет от заслепяващо разочарование и безпомощност, крещи: „Ако ви бях певец, щяхте да видите как се прави“. Въпреки това никой не го възприема на сериозно. Меркюри обаче умее да планира стъпките си. Тъй като директното настъпление би било твърде агресивно, той решава да изпробва нова тактика.

Меркюри се движи в компанията на бандата винаги, когато е възможно, и продължава да присъства на репетициите им. Освен че се показва с тях навсякъде, където отидат, той се заема да повлияе на всеки поотделно, като се възползва от индивидуалните им слабости. На Брайън Мей например Меркюри по цяла вечер пуска плочи на Хендрикс на малка уредба, купена втора ръка. Мей вече е почитател на рок китариста и аналитичният му ум бързо попива неповторимото звучене на Джими Хендрикс на стерео. Меркюри по цяла нощ крачи заедно с него от едната колона до другата, докато двамата се опитват да разберат как маестрото постига подобни ефекти; истината е, че Фреди просто се опитва да си спечели съюзник.

Колкото и да се старае, мястото в „Смайл“ продължава да му се изплъзва. Това е изключително дразнещо, защото бандата започва да печели успехи. На 19 април свирят в лондонския „Ревълюшън Клъб“, а след представлението Лу Рейзнър от „Меркюри Рекърдс“ заявява открито интереса си към тях. Американският лейбъл се опитва да пробие на английския пазар и Рейзнър през цялата вечер слуша и наблюдава „Смайл“ внимателно и критично. Когато ги пита дали искат да подпишат с „Меркюри“, те се съгласяват на секундата.

Фреди се радва на победата на бандата, но отстрани. Скоро след като подписват договора през май 1969 г., „Смайл“ започват да записват сингъл с продуцента Джон Антъни в студио „Трайдънт“ в Сохо. От едната страна е „Earth“, парче, написано от Стафъл, а от другата е „Step on Me“. „Earth“, по-доброто от двете, напомня на стила на „Баркли Джеймс Харвест“ с мелодичния вокал на Стафъл и убедителното изпълнение на Тейлър на барабаните, което подсилва ефекта. Все още няма и следа от характерното изпълнение на китарата на Брайън Мей и ако парчето има слабо място, то е в леко разхвърляното инструментално изпълнение по средата. Напълно разбираемо е, че очакванията и вълнението се разпалват, когато „Меркюри“ определят дата за издаване през август.

През горещото лято надеждата на Меркюри да се присъедини към бандата поема в неочаквана посока, когато в Лондон пристига ливърпулската група „Айбекс“. Също като „Смайл“ тя се състои от трима — барабанист Мик „Мифър“ Смит, басист Джон „Тъп“ Тейлър и Майк Бърсин — соло китара. С мениджъра си Кен Тести те поемат на юг, към Лондон, в ръждясал стар ван, за да търсят слава и успех. „Гаджето ми Хелън Маконъл държеше със сестра си Пат апартамент в «Ърлс Корт» и поне имаше къде да отседнем“, обяснява Тести.

Тести си спомня, че се запознават с Фреди Меркюри почти непосредствено след пристигането си. „Беше рожденият ден на Пат и бяхме решили да я изведем на по чаша. Тя държеше да е в «Кенсингтън». По онова време в квартала се мотаеха предимно колежанчета — поизпаднали индивиди на фона на традиционно богатите обитатели на «Кенсингтън».

Пат беше гледала «Смайл» в «Импириъл колидж» и знаеше, че предпочитат пъбовете в «Кенсингтън», затова отидохме, и както трябваше да се предполага, нашите хора бяха там. Двете банди се разприказваха почти веднага. Водеха техен приятел, който не беше от «Смайл», но очевидно смяташе, че трябва да е част от групата. Това беше Фреди“.

Тести продължава: „Фреди беше облечен в късо яке от пухкава кожа, с добре поддържана, дълга до раменете коса. Беше много докаран. Сигурно тази вечер сме му се сторили недодялани северняци, на които им липсва каквато и да било изтънченост, но не каза и дума. С нови хора Фреди обикновено потъваше в мълчание.

След като пъбът затвори, всички отидохме в апартамента на Пат, където «Смайл» ни посвириха, а Фред непрекъснато припяваше, сякаш не можеше да се въздържи. Тази вечер насочих цялото си внимание към изпълненията на Брайън и усетих, че у него се крие изключителен потенциал. Забелязах също така, че Фреди определено се чувства изключително комфортно в тази компания“.

Също като Кен Тести, китаристът на „Айбекс“ Майк Бърсин си спомня, че човекът, който му е направил най-голямо впечатление при тази първа среща, е Брайън Мей. „Нямах търпение да го чуя как свири, но останах шокиран, когато забелязах, че използва монета от шест пенса вместо обичайния плектрон“, особеност, която продължава да буди удивлението на китаристите. Тъй като двете банди често се срещат след тази първа вечер, присъствието на Меркюри много скоро започва да се усеща.

„Наистина незабравимо лято, — продължава Бърсин. — Брайън Джоунс почина и «Ролинг Стоунс» изнесоха грандиозен концерт в негова памет в «Хайд Парк», а времето беше адски горещо, направо не се дишаше! Ясно помня как хората седяха по первазите на ниските прозорци в «Кенсингтън» и пиеха ечемично вино^[8], защото беше евтино. Макар че в началото Фреди беше мълчалив, много скоро се отпусна.

Една вечер всички бяхме пред пъба и, както обикновено, говорехме за музика, когато Фреди неочаквано се намеси. «На вас, момчета, ви трябва певец». Спогледахме се учудено, защото той не ни беше чувал да пеем. Предполагам, че стреляше напосоки, но веднага след това предложи да ни стане фронтмен“.

Кен Тести наблюдава с многозначителна усмивка как Меркюри се опитва да влезе в бандата му! „Айбекс“ нямаше певец и въпреки че Бърсин изпълняваше част от песните, имахме нужда от още един човек, — признава той. — Беше очевидно, че Фреди го тегли към „Смайл“, но те нямаше да го вземат, затова той насочи вниманието си към „Айбекс“.

Лекотата, с която Меркюри, поне на пръв поглед, пренасочва интереса си, прави огромно впечатление на Майк Бърсин, който споделя: „На два пъти дойде на репетициите ни в един приземен апартамент, но не за да пее, а за да ни убеждава да го включим в бандата. Нямахме нищо против и се получи. Той стана част от «Айбекс».

Осигуряването на място в група не е единственият успех на Меркюри по онова време. Месеци наред ходи в модния бутик на Барбара Хуланики, «Биба», защото си е поставил цел. Макар бутикът да е едно от най-модерните места в града, той не се интересува от дрехите, а от една от продавачките на «Биба», Мери Остин. Двамата започват да излизат и по всяка вероятност Меркюри потиска хомосексуалните си предпочитания. Чувствата му към дребната блондинка, както и нейните към него, са достатъчно силни и двамата се събират да живеят заедно в миниатюрен апартамент на първия етаж в сграда, близо до пазара в «Кенсингтън». Това е началото на обич и привързаност, която продължава цял живот.

Връзката на Меркюри с Мери Остин слага край на съмненията у приятелите му за неговите сексуални предпочитания. «Дълго след като напуснах, нямах никаква представа, че е гей, — признава Тим Стафъл. — В онези дни беше на мода да се стига до крайности, които се превръщаха в твоя визитка и ти придаваха повече артистичност и чувствителност».

«Фреди тъкмо се беше събрал да живее с Мери, когато се запознахме, спомня си Майк Бърсин, което ни подведе, защото във всяко друго отношение той беше неописуемо префърцунен, провокиращ по онзи типично английски, напълно разхайтен начин. В много отношения Фреди беше наистина невероятен».

Меркюри обаче непрекъснато е безпаричен. Макар, както и преди, да няма никакво желание да си цапа ръцете с тежък физически труд, той осъзнава, че за да може да разчита поне на известна независимост, трябва да си намери работа. Проблемът е, че той не само че няма желание да излиза от квартал «Кенсингтън», но и се интересува единствено от музика и изкуство. Намира разрешение на проблема като взема под наем сергия на пазара в «Кенсингтън». През август 1968 г. Роджър Тейлър напуска медицинската школа, без да завърши. Меркюри веднага усеща, че това е възможност да затвърди връзката си със «Смайл» и кани Тейлър за съдружник.

За десет лири на седмица двамата наемат сергия на улица, известна сред търговците с потискащото име «Алеята на смъртта». Години по-късно, когато лумва интересът към «Куийн», работата им на сергията е наречена с гръмкото «търговци на готово мъжко облекло», но както Кен Тести потвърждава, сергията им е била с размера на телефонна кабина. Зареждането било лесно, защото колегите на Меркюри от школата по изкуство донасяли картини и рисунки за продан, понякога Фреди излагал и свои произведения. Приходите обаче били толкова слаби, че те се преориентирали към продажбата на облекло и скоро изкарали малка печалба.

Тим Стафъл помни онова време. «И аз държах сергия цели два месеца и се опитвах да продавам оригинални произведения на изкуството — както мои, така и на други възпитаници от „Илинг“. Страхотно местенце беше. Няма да забравя как един мошеник ми продаде най-неудобните панталони от американ.

Фреди и Роджър работеха на непълен работен ден на тяхната сергия и продаваха модни облекла. Хората обръщаха специално внимание на вида си, което беше напълно естествено, и това беше мотивът да се продават дрехи. Там обаче цареше атмосфера на нарцистично кокетство, което не понасях, и се създаваха безобразно скандалните модни тенденции, на които Фреди робуваше. На мен обаче не ми харесваше. Всичко това беше прекалено за вкуса ми».

За Фреди обаче «Кенсингтън» се превръща в любимо място. Макар да е бледо копие на екзотичните пазари в Бомбай, той се опива от оживлението на пазара. Чувства се великолепно и сред новите си приятели. Повлияни от показността в края на шейсетте, забележително фрапантното облекло и държание на Меркюри се превръщат в приемлива, макар и по един сюрреалистичен начин, част от ежедневието. Майк Бърсин си спомня: «Всички до един бяхме наясно, че Фреди открай време се възприема като специален. Сега, като се връщам назад, забелязвам непоколебимостта му да успее. Той държеше да се отнасят с него като със звезда много преди да стане известен. Истинският му талант беше амбицията, а хората реагираха по различен начин, когато влезеха в досег с нея, но тази амбиция в никакъв случай не беше неприятна».

Няма съмнение, че решителността на Меркюри да успее получава тласък, макар и не от първа ръка, докато той наблюдава как бандата, в която копнее да бъде приет, репетира за първия си сингъл. «Меркюри Рекърдс» пуска «Earth/Step on Me» през август 1969 г., но Фреди така и не изпитва радостта да изтича до най-близкия музикален магазин, където да види изложената плоча, тъй като тя се разпространява единствено в Америка. Седмиците на нетърпеливо очакване остават горчив вкус на разочарование, който се задържа чак докато «Меркюри» кани бандата да запише още парчета, този път за цял албум.

Тим Стафъл разсъждава: «По онова време двамата с Брайън бяхме написали няколко песни и очаквахме да ни бъде предоставен шанс да ги запишем. Продуцент ни беше Фриц Фрейър и сред парчетата, които подготвихме за албума, бяха „Polar Bear“, „Earth“ и „Step on Me“, разбира се, а също и „Blag“ и „April Lady“, в които пееше Брайън. Въпреки че бяхме много доволни от резултатите, „Меркюри“ така и не пуснаха албума. Накрая, години по-късно, се появи в Япония».

Новото разочарование притиска всички и докато обмисля положението, Фреди Меркюри ясно подчертава, че няма да допусне да му се случи подобно нещо. Било му е отказано да преобрази «Смайл», но си е извоювал място в «Айбекс» и е твърдо решен да остави следа. Бандата участва винаги, когато Кен Тести успява да ги уреди, главно в концерти, които се провеждат в Северна Англия. Най-често работят в района на Ливърпул, където той разчита на връзките си.

Тести разказва: «Айбекс» свиреха прогресивен рок, в музиката им личеше влиянието на банди като «Уишбоун Аш», «Фрий» и «Джетро Тъл». Тогава се появи Фреди и внесе нещо коренно различно. Твърде драматично е, но се получи. Освен това ни направи културна инжекция. Той вече беше напипал пулса на модата. Все още не е надутият пуяк, в който се превърна по-късно, но пък парите все не му стигаха. Същевременно много се стараеше да е издокаран. «Айбекс» се обличаха в дънки и шлифери, докато Фреди си падаше по сатен и пухкава кожа“.

Майк Бърсин е съгласен, че „Като фронтмен той беше много различен от времето, когато стана известен с «Куийн», защото след години започна да облича много по-екстравагантни дрехи и имаше по-голяма възможност да се перчи. Докато беше с «Айбекс», сценичното му поведение беше впечатляващо, позираше много и можем с чиста съвест да кажем, че това не се е променило от началото. Опитвам се да кажа, че бяхме три момчета от Уиднес, префърцунени блусари, които нямаха почти никакво сценично присъствие и не се сещаха да помръднат от местата си, за които музиката се беше превърнала в религия. Тогава се появи фронтменът, който внесе, меко казано, културен шок. Фреди винаги работеше изключително упорито и се опитваше да ни преобрази така, че да привличаме погледите, не само да сме приятни за слушане. Дори на ограниченото място, което се отделяше за бандите в пъбовете, той успяваше да се мята напред-назад, въртеше стойката на микрофона и се преструваше, че свири на китара.

Фреди винаги преценяваше критично онова, което ставаше наоколо, но никога не копираше другите изпълнители. Фреди винаги си беше Фреди, роб на шоубизнеса във всичко, което вършеше, свое собствено творение.

Освен това непрекъснато се тормозеше дали изглежда както трябва. Никога не си позволяваше небрежно облекло, въпреки че, доколкото знам, имаше един чифт ботуши, една тениска, един панталон, един колан и едно яке. Въпреки това винаги беше безупречен. Като човек ли? Открай време подчертавам, че както на сцената, така и в живота, Фреди винаги се преструваше“.

Всеки път, когато „Айбекс“ имат ангажимент на север, момчетата от „Смайл“ тръгват с тях за морална подкрепа, стига да нямат изпълнение в „Импириъл Колидж“. Невинаги е лесно да се намери подходящ транспорт за двете банди и приятелите им и понякога дори рискуват живота си в автомобили, които са пред разпадане. Но пък се забавляват и трупат опит.

Най-запомнящите се изпълнения на Меркюри с „Айбекс“ са, когато свирят в театър „Болтън Октагон“, а на следващия ден — и на фестивала на открито в градския Куинс Парк. „Доведох един познат, Стив Лейк — обяснява Кен Тести, който се занимаваше с фотография, експериментираше с водно и светлинно шоу, които бяха много напредничави за времето си, и направи страхотни снимки на Фреди на сцената на амфитеатъра в парка. Местата приличаха на портокалови резени, а една от най-великолепните снимки на Фреди беше, докато се е развихрил на сцената, съвсем в стила на «Куийн». Този образ се е запечатил в съзнанието ми“.

Изпълненията в „Болтън“ се оказват важен момент за развитието на имиджа на бандата. Майк Бърсин помни всяка подробност от подготовката за обедното представяне. „Бяхме решили да отидем наконтени. Аз бях с наметало от златно ламе, което в подходящия момент ми се прииска да сложа, но Фреди се забелязваше отдалече. Решеше назад дългата си коса, за да бухне повече, и преди да излезе на сцената я гласеше пред огледалото цяла вечност. Накрая му креснах. «За бога, Фреди, престани да бъзикаш косата си!» «Но аз съм звезда, скъпо момче!», отговори той. Какво да отговориш на подобни думи?“

Според Бърсин било много трудно да се разбере дали Меркюри изпитвал сценична треска преди изявите си. „Пускаше повече шеги от обикновено — спомня си той, — което може и да беше просто начин да се настрои, но изцяло мъжките банди навремето бяха свикнали да си разменят обиди и непрекъснато се плюеха. Фреди вбесяваше хората с какви ли не противни забележки, а те, на свой ред, вбесяваха него. Как само обичаше подобни гадости“.

Приблизително по това време „Айбекс“ решават, че им е писнало да се лашкат по пътищата между Лондон и Ливърпул. За съжаление, в столицата нямат почти никакви ангажименти, дори след като са се сдобили с колоритен нов певец, затова гласуват и се разбират за известно време да останат в Ливърпул. Това никак не допада на Меркюри, но желанието му да бъде част от групата означава, че трябва да се съобрази с общата воля. Докато е на север, той успява да поддържа приятелството си със „Смайл“, защото те често идват на стоп до Ливърпул, за да гледат изпълненията му, и остават да преспят в квартирата му.

Осигурил си е апартамент благодарение на един от техните приятели, Джеф Хигинс, чиято майка е кетъринг мениджър в банкетна зала „Давдейл Тауърс“ на „Пени Лейн“ №60. По-късно Хигинс обяснява: „По това време «Тъп» Тейлър яко си падаше по «Джетро Тъл» и беше обзет от непреодолимо желание да се научи да свири на флейта, за да я включи в репертоара на бандата, затова ме помоли за известно време да поема бас китарата в «Айбекс». Съгласих се.

Отначало мама остана шокирана, когато се прибрах вкъщи, облечен като за сцената, но тя не се тормозеше дълго. Харесваше всичките ми приятели от Лондон, направо обожаваше Фреди, въпреки че той говореше прекалено напудрено, но пък се държеше изключително галантно с нея. Зад главната кула на «Давдейл», малко наляво, имаше огромен мезонет, в който живеех аз, и на Фреди не му се налагаше да търси къде да преспива“.

На Фреди може и да му липсва „Кенсингтън“, може и да му се иска да се върне, но и компанията на Хигинс му е безкрайно приятна. „Вече всички имахме съмнения, че в сексуално отношение Фреди е различен от нас, припомня си Хигинс, но по онова време за жителите на Ливърпул всички лондончани бяха скапани обратни сбърканяци, така че това не беше определящо. Фреди живя при мен на «Пени Лейн», но не ми се пусна нито веднъж“. Джеф Хигинс признава, че това е било огромно облекчение, още повече че помни с кристална яснота всички събития от първата им среща.

„Първите думи, които чух да изрича Фреди — обяснява той, — бяха, когато Бърсин ме покани, няколко месеца преди това, да преспя на един chaise longue^[9] в апартамента му, докато бях в Лондон на интервюта в два колежа, в които се надявах да ме приемат.

Един ден спях дълбоко, когато влязоха двама непознати. Навън имаше буря, валеше и единият се втурна към огромното огледало над камината и се разписка. «Боже господи! В този вид ли са ме видели хората навън?» Първата ми мисъл беше: «От този със сигурност ще стоя настрани!» Колкото и да е странно, двамата станахме добри приятели“.

Хигинс остава силно изненадан, че зад позьорството на Меркюри се крие забележително чувствителен човек. „Освен това на Фред можеше да довериш всичко, — разкрива той. — Ако ми беше криво, той веднага забелязваше — и ме дръпваше настрани, за да поговорим за проблема, който ме измъчваше — и винаги успяваше да ме разведри. Просто си беше такъв.

Беше две години по-голям от мен, което очевидно имаше огромно значение, и то не само за мен. Винаги беше насреща, когато някой от бандата имаше нужда да поговори, а ако трябва да сме честни, момчетата на тази възраст не обръщат много внимание, да не говорим, че изобщо не им пука за нищо и никого. Фред обаче беше различен и много го биваше да помага. Беше невероятен слушател“.

Както и много други страни от личността на Фреди, това негово качество през повечето време остава скрито за публиката, задушено от шантавите шутовщини, които си позволява да върши.

Меркюри чувства, че е прекарал предостатъчно време с „Айбекс“ и че е дошъл моментът да направи драстична промяна — тя трябва да започне с името на групата. Майк Бърсин си припомня как е станало. „Звънна ми една вечер и заяви, че останалите от бандата не харесвали името «Айбекс», че ако не възразявам, всички предпочитали да сменят името на «Рекидж»^[10]. Отвърнах, че след като всички са съгласни, тогава и аз нямам нищо против. Два дни по-късно имахме репетиция и видяхме, че новото име е на всичките ни инструменти. Оказа се, че е звънял на всеки от нас онази вечер и ни е казал едно и също! Но пък — добавя Майк — «Рекидж» беше добър избор. Щеше да привлече повече хора. Малцина знаеха какво е «Айбекс»^[11], да не говорим, че не даваха пет пари. Фреди обаче имаше усет за имената“. Интересното в манипулациите на Меркюри е, че той успява да създаде илюзията за демокрация, като не пренебрегва никого, докато постига своето.

Момчетата от „Смайл“ често пътуват до Ливърпул, за да гледат „Айбекс“ на сцената и да свирят, тъй като от време на време Кен Тести успява да уреди по някое представяне и за тях. Меркюри и останалите на свой ред също пътуват често до Лондон. Тести прави всичко по силите си, за да уреди работа на „Рекидж“, често пъти уговаря участието им в последния момент. — В този период беше наистина напрегнато — спомня си той. „Понякога губех представа накъде поемаме. Веднъж всички бяхме в Лондон, а аз реших да отида на стоп до «Сейнт Хелън», защото бях избрал този колеж. Тъкмо бях влязъл, когато Майк ми позвъни, че имали уредено участие за следващия ден и ме помоли да се върна, за да ги закарам с вана, който били взели назаем. Без да се поколебая, хапнах нещо набързо и излязох на пътя, за да се върна на стоп отново в Лондон. Пристигнах късно следобед същия ден.

Рано на следващата сутрин хукнах към «Импириъл Колидж», отбих се да взема Фреди, за да ми помогне с оборудването. В колежа се преподаваха точни науки, нямаше удобства за музиканти, но ни бяха отделили място за репетиции на третия етаж в забутано крило, докъдето се стигаше по спираловидна стълба, и ние струпахме апаратурата там. Докато мъкнех на гръб огромните барабани, след това и останалите тежки предмети един по един, Фреди успя да направи едва три курса — при първия пренесе маракасите, при втория една тамбурина, а при третия качи стойка за нотни листа, от която нямахме нужда. Когато му казах, той въздъхна тежко и махна с ръка. «Тогава, би ли я върнал, ако обичаш?» Беше напълно безполезен, но поне присъстваше духом“.

Всичкото това усилие беше за представяне в „Синк“ на Хардман стрийт, клуб в безистена под „Ръмблинг Търн“. Джеф Хигинс си спомня ясно онзи ден. „В «Синк» беше толкова тясно и сбутано, че в сравнение с него «Кавърн» приличаше на Емпайър Стейт Билдинг. Нямаха лиценз за алкохол, но на входа продаваха капачки, които след това можеше да размениш за бира. Както и да е, същата вечер Фреди започна да пробутва познатите на всички ни номера и се разлудува, както обикновено. Все му повтаряхме: «За, бога, човече, застани на едно място! Не е гот да се мяташ така по сцената!» В Ливърпул подобно поведение не вървеше, ние не спирахме да му натякваме, че ни засрамва, но Фреди не ни обръщаше абсолютно никакво внимание. Искаше да бъде център на вниманието“.

Добре че е направил нещо за имиджа им, защото според Хигинс от звученето на групата имало какво да се желае. „Записах това представяне и «Рекидж» изпълняваха парче на «Бийтълс», но го бяха преработили в стила на «Уишбоун Аш» и определено бяха прекалили, затова Фред непрекъснато се объркваше. Пя фалшиво през цялото време“.

Само че това представяне е много важно. Хигинс обяснява: „Същата вечер «Смайл» свириха на бала преди дипломирането в колежа по изкуствата в Ливърпул и след това пристигнаха при нас. Още с влизането се качиха на сцената с «Рекидж», което означава, че на представянето на 9 септември 1969 г. Фреди, Брайън и Роджър бяха за пръв път заедно на сцената“.

Тъй като Кен Тести е преуморен от непрекъснатите пътувания, той не помни много добре това участие, затова пък помни отлично момента, когато „Смайл“ излизат заедно с „Рекидж“. „Фреди се развихряше в малкото случаи, когато «Смайл» го включваха в изпълненията си. Знаеше всичките им парчета наизуст“. Докато гледа Меркюри на сцената, Тести забелязва, че освен случаите, когато пее фалшиво, Фреди бързо се развива като изпълнител. „Притежаваше всички въздействащи качества, които по-късно щеше да прояви в «Куийн», разхождаше се пред бандата, използваше забележителните жестове, които добре познаваме. Беше страхотен“.

На фона на всичко това Фреди Меркюри не си представя да постигне големия успех и славата в Ливърпул. Скоро след представянето в „Синк“, той се връща в Лондон заедно с Майк Бърсин, завършва колежа по изкуствата „Илинг“ и взема диплома по графично изкуство и дизайн. Освен това работи заедно с Роджър Тейлър на пазара в „Кенсингтън“. Брайън Мей е втора година докторант по астрофизика и за да завърши дисертацията си се е включил в изследователски екип, който изучава зодиакалната светлина^[12]. Заради работата се налага да отсъства дълго — в целия период, в който се строи обсерватория на остров Тенерифе. Тъй като прекарва значителна част от времето си с Роджър Тейлър, връзката на Меркюри с барабаниста прераства в едно от най-крепките му приятелства.

Откакто е заминал за Ливърпул, Меркюри вече не живее с Мери Остин, въпреки че тя често прекарва уикендите при него в „Мърсисайд“. Когато се връща в „Кенсингтън“, не заживяват заедно веднага и известно време Меркюри е без дом, преспива у някой от огромното си съзвездие приятели и няма установен адрес. „По онова време не се знаеше кой къде се подвизава — признава Кен Тести. — Спомням си, че се бях настанил във вече претъпкания апартамент на приятел, когато една сутрин на вратата се почука. На прага беше застанал Роджър, понесъл дюшек, с надеждата да го приютим“.

В края на 1969 г. няма нищо забележително в начина им на живот. Повечето квартири са наети за кратък срок, обикновено закъсняват с плащането на наема, затова и ги гонят. Накрая неколцина приятели от „Смайл“, „Рекидж“ и други банди намират апартамент на „Фери роуд“, Барнс. Жилището е предвидено за трима и според Майк Бърсин, когато хазяйката идва за наема, всички се криели в спалнята, докато тя си тръгне.

„Апартаментът беше ужасен — припомня си Майк Бърсин. — Столовете бяха събрани откъде ли не, имаше канапе от червен винил, скъсано по шевовете и оттам стърчаха грозни конски косми. Но пък по цял ден пускахме първия албум на «Лед Цепелин» на стар грамофон, докато иглата не се износи. По онова време обаче беше страхотно. Наливахме се с бира с лимонов сок, не обувахме обувки, което не беше много разумно, докато обикаляхме осеяните с кучешки лайна тротоари, но атмосферата в края на шейсетте беше невероятна. Бяха годините след дрогата на хапчета, преди да се появи СПИН и развратът беше по-скоро задължителен, отколкото по избор. Имаше известна романтика да се качиш в очукания стар ван и да пропътуваш много километри, за да свириш някъде почти за без пари“. Макар придирчив и капризен по природа, Меркюри предано споделя хаоса в апартамента на „Фери роуд“. Допада му атмосферата на другарство и в тази обстановка започва сериозно да пише песни, както и да репетира с Мей и Тейлър. „Фреди обичаше да говори за музика, палеше се, гореше от ентусиазъм да изпробва нещо ново — обяснява Майк Бърсин. — Притежаваше безгранично търпение и беше готов да ти покаже всичко, което бе научил на пианото. На това ниво човек можеше да се сближи с него, но не и на друго.

Двамата с Фреди написахме заедно няколко песни, което се оказа невероятно преживяване. Ако той преценеше, че от идеята ти ще излезе песен, те повеждаше ентусиазирано напред, чак до самия край“. В спомените си, след смъртта на Меркюри, Роджър Тейлър разказва колко напористо тласкал останалите от „Куийн“ напред, решен да извлече най-доброто от тях.

„Амбицията на Фреди да успее беше несъкрушима още от самото начало — обяснява Майк Бърсин. — Приличаше на влак, набрал скорост. Щом потеглеше, нямаше начин да го спреш, като се хванеш за някоя от дръжките на вратите. Или трябваше да скочиш, или да останеш вътре и да се понесеш напред. Хората около Фреди или продължаваха с неговата скорост, или се оттегляха. Зрителите винаги подвикваха шеговито, когато той се появеше на сцената: «Аха, ето го и Фреди, звездата!», но тези подмятания бяха добронамерени“.

Тим Стафъл си припомня онези лудешки дни. „Не живеех при тях, но непрекъснато им ходех на гости, защото двамата с Пат Макконъл бяхме доста близки по онова време. Там изпуших първия си джойнт и бях омагьосан от албума на Франк Запа «Only In It for the Money», който Фреди си беше купил. Доколкото си спомням, актрисата Силвия Сайма ни беше съседка“.

Понякога и Джеф Хигинс остава да преспи на „Фери роуд“. „Имаше поне три спални — спомня си той. — Фреди, Роджър и един друг спяха в първата до входната врата, а другите две стаи се намираха в края на дълъг коридор. Кой ли не излизаше от там, но така и не видях някой да влиза! Шантава работа. Имаше трапезария, в която Фреди, Брайън и Майк пишеха песните си. «Son and Daughter» със сигурност бе написана там, защото една сутрин, в неделя, когато бях с отвратителен махмурлук, те не спряха да я повтарят и обработват. Направо ме побъркаха, докато я изкусуряваха“.

Освен че пише песните си на масата за закуска, Меркюри си купува евтина китара, която няма никаква музикална стойност. Майк Бърсин потвърждава: „Фреди знаеше как се действа със струните, можеше да изсвири нещо елементарно, но нищо повече. Между другото не се колебаеше да грабне китарата от теб, за да ти покаже как ще стои по-добре, ако направиш с нея това или онова. Фред възприемаше китарата като най-обикновено украшение“. Меркюри скоро ще се сдобие с по-висок клас украшение — бяла електрическа китара „Фендър Телекастър“. Изобщо не си прави труда да я включва. Просто му доставя удоволствие да я отпуска на врата си, така че тя да виси на стратегическо ниско място, и досажда на всички като рано сутрин се прави на пътуващ музикант. Обикаля из целия апартамент, настъпва спящите и им прави серенади с последния си любим хит от класациите, „Pinball Wizard“ на „Ху“.

Финансови задължения като плащане на наеми и купуване на храна са нежелани спънки в осъществяването на мечтата му за звездна слава. Когато приходите от сергията се оказват недостатъчни, за да се издържа, на Меркюри му се налага да си намери допълнителна работа, в която поне да използва уменията, придобити в школата по изкуства. „Фреди скицираше непрекъснато, за да не изгуби тренинг, подчертава Майк Бърсин, и по едно време нарисува всички. Един ден обаче надникнах през рамото му и видях, че е нарисувал жена по бельо. Веднага го заразпитвах: «Казвай какво става, Фред?» Оказа се, че Фреди се опитва да свърже двата края като прави модни скици за вестникарски обяви“.

След като вижда скиците на Меркюри, за кратко Майк Бърсин е объркан, макар да е сигурен какви са сексуалните предпочитания на певеца. Джеф Хигинс си спомня: „Фреди ме викаше на пазара «Кени» с думите: «Мама му стара, що не дойдеш да ми помогнеш да продам нещо днес?» Там се събираха някои от приятелите му. До един бяха женствени като него, но по онова време си мислехме, че той просто се прави на интересен“.

Кен Тести обаче е на друго мнение. „Тъй като днес всеки трябва да си мери приказките, ми е много трудно да опиша Фреди, без да засегна някого, но по онова време беше съвсем естествено, когато той се държеше любвеобилно. Определено притежаваше всички качества, които днес приписваме на гейовете. От друга страна, двамата с Мери бяха станали двойка бързо, така че изобщо не бях сигурен. А и честно казано, никой не обръщаше кой знае какво внимание. Случваха се много по-важни неща, като например — да се забавляваме“.

Забавлението е винаги на първо място по онова време и Хигинс признава, че „на пазара Кенсингтън“ редовно си осигурявахме марихуана, смесена с жасминов чай, и щом се върнехме вкъщи, се редувахме, докато отделим чая от тревата. Години по-късно Фреди не можеше без кокаин, но по онова време не пипваше никакви наркотици. Един ден „Тъп“ донесе чай, но го захвърли, все още смесен, до чайника и излезе веднага. Фреди се прибра и си направи кана чай. Докато си дойдат останалите, вече беше адски надрусан.

Любимият му албум беше „Only In It for the Money“ и в едно от парчетата се чу шум като драскане на грамофонна игла по плоча. Куфееше на музиката от албума и се въртеше, размахал ръце, а когато чу стържещия звук, хукна към плочата, за да я огледа, обзет от страх, че някой е надраскал съкровището му. Онзи ден беше яко изтрещял.

Когато по-късно Меркюри разбира какво му се е случило, той решава, че това е страхотен майтап и няма търпение да направи номера на някой друг, който също като него няма да има представа какво става. Шансът му се усмихва, когато една вечер в апартамента идват двама полицаи, за да сложат край на безобразно шумно и разюздано парти. Той веднага влиза в ролята на услужлив домакин и предлага на полицаите чай и сладкиш — опечен с марихуана, — а служителите на реда приемат с удоволствие.

Кен Тести също потвърждава, че по онова време Меркюри не е проявявал абсолютно никакъв интерес към наркотиците. „Доколкото знам, тогава Фреди не приемаше абсолютно никакви наркотици, дори едва близваше алкохол. Не си падаше по никакви ексцесии. Една от причините беше, разбира се, че всичко опираше до пари. Той не разполагаше с достатъчно, че да ги пилее за пиене, но и когато някой предложеше да го почерпи, той пак се дърпаше, а ако все пак се съгласеше, държа да ви кажа, че не си поръчваше бира. Заявяваше: «Тогава един портвайн с лимон, сладурче. Заради гласа, нали разбираш».“

Меркюри е на мнение, че не използва гласа си достатъчно често с „Рекидж“ и не крие интереса си да се присъедини към друга банда. Започва да преглежда обявите за певци, изпраща няколко молби, но получава все отрицателен отговор. Придружен от Роджър Тейлър за морална подкрепа, Меркюри отива на прослушване в Ледърхед, където носи безценния си микрофон „Шър“ и безброй идеи как да извоюва мястото.

Бандата с невероятното име „Сауър Милк Сий“^[13] се състои от Пол Милн, Роб Тиръл, Джереми Галъп и Крис Чезни. Както трябва да се предполага, те остават поразени от замаха, с който се перчи Меркюри, и го наемат. Само че господството му в бандата е краткотрайно, тъй като представянията им са малобройни, също както и репетициите, и почти всички са в Оксфорд. Седемнайсетгодишният Крис Чезни е шест години по-млад от Меркюри, но двамата скоро се сприятеляват и за известно време Крис се пренася в апартамента на „Фери роуд“. Останалите членове на „Сауър Милк Сий“ са недоволни от неочакваната привързаност на китариста към новия вокалист и бандата се разпада след няколко седмици. Скоро след това Чезни напуска Барнс и се връща в Оксфорд.

1969 г. е добра година за Меркюри. Може би за първи път, откакто семейството му се е преместило в Англия, той най-сетне се чувства сред приятели, някои от които ще бъдат до него цял живот. В личен план, въпреки че бъдещето ще му донесе усложнения, той се радва на уникална връзка с любяща жена, която му е безкрайно предана. В професионално отношение обаче не е удовлетворен. Въпреки краткото сътрудничество със „Сауър Милк Сий“, той остава вокалист на „Рекидж“, но бъдещето се очертава мрачно. Скорошно представяне в престижния клуб „Марке“ на лондонската Уордор стрийт е пълен провал, а отношенията на бандата с „Меркюри Рекърдс“ започват да се изострят. Всички са потиснати, унили, но Брайън Мей и Роджър Тейлър, също като Меркюри, все още не са се отказали от амбицията да постигнат успех в света на рока. Тим Стафъл, автор на песни, за когото става все по-ясно, че ще поеме в нова посока, започва да става неспокоен. Усеща се, че в „Смайл“ предстоят промени. Както винаги нащрек, Меркюри е готов при първа възможност да разпери криле.