Дъглас Престън
Хищник (88)

6.

Масаго стоеше в измазаната с вар компютърна стая на манастира, работеща в момента като наземен диспечерски център за Предътъра. Бе приковал очи към плоския видео екран, захранван с данни от главната камера на безпилотния самолет. Грубата дървена манастирска маса беше покрита с внушително количество свръхмодерна електроника, обслужвана от трима оператори. Главният оператор беше боен диспечер от 615-та специална тактическа група на ВВС, надянал шлема на виртуалния симулатор за управление на безпилотния самолет. Конзолата, на която работеше, показваше основните уреди, които би трябвало да има един нормален самолет: стик за управление, акселератор, индикатор за скорост на въздуха, хединг^[1] и висотомер, куплирани с джойстик, наподобяващ лоста за управление на изтребител F-16.

Масаго отмести очи от екрана за миг към двамата оператори от групата за секретни операции. Те работеха съсредоточено, без да забелязват нищо друго, освен електронния свят, в който бяха потопени. Единият работеше на захранващата конзола, редица от екрани, превключватели, клавиатури и дигитални информационни изходи, които контролираха наблюдението и разузнавателните способности на Предътъра. Това двеста и тридесеткилограмово оборудване съдържаше електрооптични и инфрачервени камери и синтетичен апретурен радар за летене в лошо време; два цветни дисплея с променливо увеличение и 955-милиметров спотър^[2], както и предно насочен радар с висока резолюция с шест степени на обзор — от 19 до 560 мм.

Двамата десантчици се бяха върнали с чопъра. Техният ред щеше да дойде по-късно.

Очите на Масаго се спряха върху втория оператор. Той работеше с три-мултиспектралната система за целеуказване на Предътъра, снабдена с лазерно насочване, далекомер, средства за електронна поддръжка и противодействие и индикатор за движещи се цели. Безпилотният самолет вече бе изразходвал една от двете ракети „Хелфайър — С“, за да убие монаха.

Масаго върна вниманието си отново към видео дисплея и направо замръзна.

— Хванах нещо. — Глухият глас на единия оператор отекна в слушалките на Масаго.

Той видя двама души, а после се появи и трети, който се приближаваше към тях. На четиристотин метра нагоре в каньона лежеше просната по гръб неподвижна фигура.

— Дай увеличение до 900 мм. върху най-южната цел — каза Масаго.

Новият образ изпълни екрана. До стената на каньона лежеше мъж. И се виждаше голямо петно кръв. Мъжът беше мъртъв. Беше разбрал за монаха и тези двамата от ченгето, Уилър. Но този третият, мъртвецът… кой беше той?

— Върни до 240 мм.

Сега можеше да види отново трите фигури. Единият, от север, се затича. Мерна бялото му, обърнато лице за миг. Беше онова „шило“ от ЦРУ, тъй нареченият монах. Масаго се втренчи изненадано.

— Изглежда сме пропуснали нашата хубавица в расото — промърмори единият оператор.

Масаго се наведе, до такава степен съсредоточен върху образа, сякаш ще изпие същността му с поглед.

— Дай ми по-близък план на средната цел.

Камерата подскочи и фигурата на мъж изпълни екрана. Бродбент. Мъжът, когото търсеше, който бе от критично значение за проекта. Бродбент беше намерил умиращия търсач на динозаври и затова бе човекът, който по всяка вероятност знаеше точното местоположение на фосила. Според Уилър и жената, и монахът бяха замесени, въпреки че никак не бе ясно как е станало всичко това. Нито пък беше важно. Неговата задача беше ясна: да научи местоположението на фосила, да разчисти района от неоторизирани персони, да вземе фосила и да се оттегли. После да остави някой амбициозен драскач да събере подробностите за засекретения постфактум доклад.

— Върни ме на 160 мм. — обърна се той към оператора на захранващата конзола.

Образът върху екрана отскочи назад. Тримата се събраха и се затичаха към прикритието на скалите.

— Да задействам ли радара за подвижни цели? — попита операторът.

— Не — промърмори Масаго.

Мъжът го погледна объркано.

— Тези цели ми трябват живи.

— Тъй вярно, сър.

Масаго огледа каньона. Беше дълбок осемстотин стъпки със стъпаловидни стени, които се стесняваха, преди да се разтворят към голямата каменна долина. Всичките странични каньони бяха слепи. Беше почти закрит район и това им предоставяше добра възможност.

— Виждаш ли тази точка, където каньонът се стеснява? На „два часа̀“ върху екрана ти.

— Разбрано, сър.

— Това е целта ти.

— Сър?

— Искам да удариш тази стена на каньона така, че да се срине достатъчно материал, за да блокира пътя им напред. Имаме шанс да ги хванем в капан.

— Разбрано, сър.

— Хединг едно-осемдесет, слизане до две хиляди — каза пилотът.

— Следете неподвижна цел. Готови за стрелба.

— Задръжте, докато ви подам сигнал — промърмори Масаго в слушалките си. — Изчакайте. — Той вече виждаше, че самолетът е готов да се нахвърли. Ръбът на каньона се показа и внезапно целите изчезнаха, скрити зад каменната стена.

— Кучи син — изруга пилотът.

— Промени на едно-шестдесет хединг — каза Масаго. — Смъкни самолета и следвай каньона.

— Ще видят…

— Точно това е целта. Облети ги ниско. Паникьосай ги.

Сцената се промени, когато самолетът започна да прави виражи.

— Върни до 50 мм.

Изображението отскочи още по-назад към по-широка перспектива. Сега Масаго виждаше двата ръба на каньона. Когато Предътъра се наклони, трите цели се появиха отново: три черни мравки тичаха в подножието на отвесните стени на каньона, по посока към долината.

— Цел — добра — промърмори операторът.

— Не още — каза Масаго. От широкия си обзор можеше да види един завой в каньона, следван от най-малко четиристотин ярда прав участък. Това беше като преследване на гну от хеликоптер. Той се взря във фигурите, които от тази височина изглеждаха, сякаш се движат бавно и безпомощно като насекоми. Не можеха да направят кой знае колко, притиснати между високите канари. Те завиха и в момента тичаха по равното, все още, без да се отделят много от стената на каньона, надявайки се, че може да им осигури прикритие.

— Готови за стрелба — промърмори Масаго, — включи ме към видео обектива на ракетата.

— Разбрано, сър. Държа целта.

— Чакай.

Продължителна тишина. Те тичаха, залитаха, препъваха се, очевидно изтощени. Жената падна, но мъжът и монахът й помогнаха да се изправи. Сега бяха на четиристотин ярда от целта. На три и петстотин…

— Огън!

Екранът подскочи, когато видео връзката се прехвърли от Предътъра към бордовата камера на ракетата — първо се показа участък празно небе, после земята се залюля и най-накрая наблюдението се фиксира върху лявата стена на каньона, високо горе. Стената рязко се уголеми при изстрелването на ракетата, проследена от лазер. При контакта й с твърдата повърхност видео връзката автоматично се прехвърли отново към телевизионната камера на Предътъра и внезапно те се озоваха над всичко, гледащи отгоре — върху тих облак от прах, който се носеше на талази заедно с летящи скални отломки. Фигурите потънаха. Масаго изчака. Искаше здравата да ги уплаши и раздруса, но не и да ги убие.

Движението на въздуха в каньона започна да разсейва прашния облак. И дребните човешки фигурки се появиха — отново тичаха, както и преди.

— Гледай ги само как мърдат — промърмори операторът.

Масаго се усмихна.

— Върни самолета отново да ги следи. Аз ще накарам зайчето да излезе от дупката си, сега ще ги пипнем.