Дъглас Престън
Хищник (84)

2.

Заел позиция зад големия валчест камък, Мадокс се намести, опъна крака си и го завъртя, опитвайки се да преодолее схващането. Усещаше слънцето като гореща наковалня върху голия си гръб. Потта се стичаше по скалпа, по врата и лицето му и одраскванията го смъдяха. Раната върху бедрото му туптеше яростно — определено беше инфектирана.

Той избърса лице. Езикът му сякаш бе покрит с ръжда, устните му се бяха напукали. Господи, умираше от жажда. Двайсет минути бяха минали, а Бродбент не се появяваха. Той погледна през мерника, обхождайки с очи празния каньон отгоре до долу. Дали не бяха минали по път, за който той не знаеше, или пък бяха намерили вода? Ако случаят бе такъв, те като нищо можеше да са направили завой и да са тръгнали на север към Лейвс. Ако ги беше изпуснал…

В този момент ги видя.

Долепил очи до мерника и с пръст върху горещата извивка на спусъка, той се насили да се успокои и да изчака, докато навлязат в двеста ярдовия обхват. Можеше да види дръжката на пистолета, мушнат в колана на Бродбент. Нямаше да има време да го измъкне, камо ли да стреля с него. А дори и да го направеше, щеше да е напълно безполезно на разстояние двеста ярда.

Той натисна спусъка и даде продължителен откос, напълно автоматичен. Погледна и ги видя — двамата тичаха обратно към каньона. Двамата.

Какво, по дяволите…!

Не беше улучил. Отново допря очи към мерника, проследи жената и даде втори откос, после още един — но куршумите вдигаха напред само пясък, докато плячката му се носеше в зигзаг нагоре по стената на каньона. Щяха да избягат откъм подветрената страна на завоя на каньона.

Той се изправи с вик на безсилие, сложи оръжието на предпазител и се спусна по сипея. След малко спря, коленичи и отново стреля, но това бе глупав изстрел — вече бяха минали от другата страна на каменната стена.

Как можа да не улучи? Какво му ставаше? Опъна ръка и разтвори длан — шокира се, когато видя колко силно трепери. Беше изтощен, жаден, ранен и по всяка вероятност — с температура… но все пак, как можа да не улучи? След това му светна. Не свикнал да стреля под такъв остър ъгъл, явно бе надценил траекторията на куршумите. Трябваше да стреля няколко пъти за упражнение, преди да бърза да се цели.

Както и да е, все още имаше шанс. Стените на каньона бяха отвесни — те се намираха в капан и можеше да ги убие, ако ги стигнеше долу.

Като преметна карабината си през рамо, той се заспуска по сипея и затича подир тях. След минута заобиколи завоя. Забеляза ги на три-четиристотин ярда напред, бягаха, мъжът помагаше на жената. Дори от такова разстояние се виждаше, че тя няма сили. И двамата бързо отпадаха. Нищо чудно: тя не бе яла от трийсет и шест часа, а бяха жадни поне колкото самия него. И като връх на всичко тя накуцваше.

Той продължи да тича след тях, но поддържаше разумна дистанция. Пясъкът бе мек и се тичаше трудно, но това работеше в негова полза. Той правеше дълги скокове напред, запазвайки енергията си, сигурен, че ще ги изтощи в дългото преследване. Първо, поради паниката си, те бягаха твърде бързо, увеличавайки преднината си, но докато Мадокс поддържаше темпото си, те започнаха да залитат и да изостават. Един, два, три завоя. След третия видя, че Бродбент полага неимоверни усилия да задържи жена си на крака. Мадокс скъси разстоянието, което ги делеше, на по-малко от двеста ярда, без да увеличава скоростта си. Сега знаеше, че би могъл да издържи повече от тях: щеше да ги пипне най-сетне. Те изчезнаха зад следващия ъгъл. Когато зави, видя, че са дори още по-близо. Можеше да чуе, как мъжът говори на Сали, как я окуражава да продължи напред.

Той се отпусна на коляно, прицели се и даде един кратък откос. Те се хвърлиха на земята и Мадокс прецени възможността да спечели още преднина. Двамата бързо се изправиха, но той вече се намираше на по-малко от сто ярда.

Сали падна и мъжът й се наведе да я изправи. Четиридесет ярда. Дори с неговата трепереща ръка щеше да им разбие мозъците. Бродбент се опитваше да я окуражи, но тя залитна — и тогава те просто се предадоха. Обърнаха се и го изгледаха предизвикателно.

Той се прицели, помисли за миг и се приближи още. Двадесет и пет ярда. Свали предпазителя, коленичи, прицели се отново и стреля.

Щрак!

Нищо. Автоматичната стрелба бе изпразнила магазина. Двамата се втурнаха с вик към него.

Той затършува за пистолета си и се приготви да изпрати един куршум, когато жената се метна върху него като дива котка и измъкна пистолета му с две ръце. Паднаха заедно, борейки се за оръжието, най-накрая той успя да се докопа до него и се търкулна върху нея, притисна главата й и треперещите му пръсти докоснаха предпазителя.

В този миг почувства дуло на тила си. Разбра, че е Бродбент.

— Броя до три — каза Бродбент.

— Ще я застрелям! Ще го направя!

— Едно.

— Кълна се, ще й пръсна мозъка! Наистина ще го направя!

— Две.

Понеже знаеше, че не може да изстреля два куршума, той се обърна да се справи първо с Бродбент и стреля в лицето му; мъжът падна; той се прицели за втория изстрел, но кучката го ритна здраво в слабините, толкова силно, че ръката му се сви в спазъм и пистолетът гръмна, той усети, че нещо удря крака му болезнено и се вцепени — тъмночервена струя обагри пясъка.

— Кракът ми! — изрева той, пусна оръжието и започна да разкъсва панталона си, търсейки раната. — Кракът ми! — Кръвта шуртеше, неговата кръв и беше толкова много! — Кръвта ми изтича!

Жената отстъпи и насочи към него собствения му Глок. Още в първия миг разбра, че знае как да си служи с него.

— Не! Чакай! Моля те!

Тя не стреля.

Нямаше нужда. Кръвта — бликаща от голямата му бедрена артерия — бе намокрила целия му крачол.

Тя мушна оръжието в колана си и бързо клекна до Бродбент, който лежеше на земята. Мадокс я гледаше, изпълнен с облекчение, че не го беше убила. Почувства, че по бузите му се стичат сълзи, но му се зави свят и стените на каньона започнаха да се въртят около него. Опита се да се изправи, но бе толкова слаб, че не можа да вдигне дори глава, рухна на пясъка от непреодолима слабост, сякаш някой го дърпаше надолу.

— Кракът ми… — изграчи дрезгаво. Искаше да разбере какво става, но нямаше сили, единственото, което можеше да види сега бе гладкото синьо небе над себе си. Главата му се замъгли, сякаш изпълнена с дим и този дим се издигаше, увеличаваше се и неудържимо се разсейваше в нищото.

И той стана нищо.