Дъглас Престън
Хищник (8)

7.

Мелъди Крукшанк, технически специалист първа степен, взе кутийка кока-кола и я отвори; отпи глътка и огледа тъжно лабораторията си. Когато отиде да прави докторат по геофизична химия в Колумбийския университет, си представяше кариерата си по съвсем друг начин — как минава през дъждовните гори на Куинтана Ру и картографира кратерите на Чикскълъб; как лагерува на легендарната Пламтяща скала в пустинята Гоби и разкопава гнезда на динозаври; или как изнася доклад пред унесената публика в Природонаучния музей в Париж. А вместо това киснеше в този сутерен без прозорци и правеше тъпи лабораторни изследвания за сухи учени без всякакво въображение, които дори не си даваха труда да запомнят името й и по-голямата част от които имаха коефициент на интелигентност на половината на нейния. Беше започнала работата още като аспирантка, казваше си, че е нещо временно, само докато завърши дисертацията и си намери солидна длъжност. Но от получаването на докторската й степен бяха изминали пет години, през които тя не бе спряла да изпраща — стотици, дори хиляди! — молби и автобиографии за работа, без да получи в отговор ни едно предложение. Това беше един жесток пазар, на който всяка година излизаха по шейсет росни пресни доктори на науките, преследващи половин дузина вакантни места, игра на музикални столове, в която, когато музиката спреше, повечето оставаха правостоящи. Беше тъжно, че когато погледна страницата с некролози в тримесечното списание „Минералогия“ в душата й потрепна надежда — бе прочела как един пожизнен професор, заемащ въжделения стол, любимец на студентите и носител на редица почетни титли — истински първенец в областта си, бил трагично покосен от ненавременна кончина. Съвсем навременна даже.

От друга страна Мелъди бе непоправима оптимистка и чувстваше дълбоко в себе си, че е предопределена за нещо по-велико, ето защо продължи да изпраща документи и да кандидатства за какви ли не позиции, които излизаха тук и там. Междувременно настоящето бе поносимо: лабораторията бе тиха, тя караше смяна и всичко, което трябваше да направи, за да избяга, бе да затвори очи и да пристъпи в бъдещето — онази голяма, вълшебна страна, където щеше да изживява приключения, да прави удивителни открития, да приема признанията и да заеме лелеяния пост.

Мелъди отново отвори очи за земното настояще на сивкавите стени на лабораторията с нейното леко бръмчене на флуоресцентното осветление, с отрупаните със справочници рафтове и шкафовете, пълни с образци от минерали. Дори струващото милиони долари оборудване, което навремето бе накарало сърцето й да се разтупти, отдавна бе загубило блясъка си. Очите й блуждаеха, местеха се разсеяно от чудовището JEOL JXA-733, електронен микроанализатор с рентгенови лъчи, към рентгеновата анализираща система „Епсилон“ 5 с триизмерна поляризираща оптична геометрия, после се спряха за миг върху трансмисионния електронен микроскоп „Уотсън 55“, плъзнаха се по двата петрографски микроскопа, после отидоха на дигиталната камера, автоматичните полировчици…

И каква полза от всичко това, като й даваха да анализира само досадни боклуци?

Унесът й бе прекъснат от тихо жужене, което показваше, че някой е влязъл в празната лаборатория. Сигурно беше поредният помощник-куратор с молба да изследва поредния камък за поредната научна статия, която никой нямаше да прочете. Тя изчака посетителя да се покаже зад ъгъла, с крака на бюрото и кутийка кока-кола в ръка.

Скоро чу уверени леки стъпки по балатума и на вратата се появи строен, елегантен мъж, който прошумоля с шикозния си син костюм — д-р Айън Корвъс.

Тя припряно свали крака от бюрото, при което столът й се приземи с шумно изтракване. Отметна коса от пламналото си лице. Кураторите почти никога не идваха в лабораторията — явно предпочитаха да не оскърбяват достойнството си като общуват с техническия персонал. Но тук, съвсем невероятно, се бе изправил самият Корвъс с марковия си костюм и ръчно правени обувки на „Уилямс и Крофт“ — стряскащо красив, подобно Джеръми Айрънс.

— Мелъди Крукшанк?

Бе удивена, че знае даже името й. Вгледа се в сухото му, усмихващо се лице, в красивите зъби, в черната като нощ коса. Костюмът му шумолеше леко при всяко негово движение.

— Да — най-сетне произнесе тя, като се опитваше гласът й да звучи нормално. — Аз съм Мелъди Крукшанк.

— Толкова се радвам, че ви намирам, Мелъди. Попречих ли ви?

— Не, не, съвсем не. Просто си стоях. — Тя се овладя, изчервявайки се. Чувстваше се направо като идиот.

— Питам се дали мога да прекъсна работата ви с един образец, който трябва да бъде анализиран? — Той държеше една чанта с цип, която се полюляваше напред-назад, и се усмихваше, разкривайки ослепителните си зъби.

— Разбира се.

— Имам едно малко… м-м-м… предизвикателство за вас. Играем ли?

— Да, разбира се. — Корвъс имаше репутацията на надменен, дори арогантен, но в момента изглеждаше едва ли не закачлив.

— Нещо само между нас.

Мелъди замълча, после каза предпазливо:

— Какво имате предвид?

Той й подаде торбичката и тя надникна вътре. В нея, освен камъка бе пъхнат етикет, върху който на ръка бе изписано: Ню Мексико, спесимен №1.

— Бих искал да го анализирате без всякакви предварителни теории за това откъде е или какво може да представлява. Пълен минераложки, кристалографски, химически и структурен анализ.

— Няма проблеми.

— Тук е трудният момент. Бих искал да се пази пълна секретност. Не записвайте и не запазвайте нищо върху хард диск. Когато направите тестовете, запишете данните на CD-та и ги изтрийте от системата. Дръжте дисковете заключени в чекмеджето си за проби през цялото време. Не казвайте на никого какво правите и не обсъждайте с никого какво сте открили. Докладвайте лично на мен. — Той я дари с още една блестяща усмивка. — Е, играем ли?

Крукшанк усети трепет на възбуда от интригата и от факта, че Корвъс бе избрал да повери тайната точно на нея.

— Ами-и-и… не знам. Защо чак такава потайност…?

Той се наведе към нея и тя усети лекия полъх на пури и на скъп вълнен плат.

— Това, скъпа ми Мелъди, ще разберете, след като направите анализите. Както вече казах, не искам да ви давам никакви предварителни сведения.

Идеята я заинтригува — може да се каже дори, че я разтрепери. Корвъс бе от онези мъже, които излъчваха сила и изглеждаха сякаш могат да имат всичко, което пожелаят, стига само да се пресегнат. В същото време беше малко плашещ и недолюбван от мнозина от останалите куратори и цялата му фалшива приветливост сега само затвърждаваше в нея убеждението, че си падаше малко мошеник — макар и красив и очарователен.

Той сложи благо ръка на рамото й.

— Е, какво ще кажете, Мелъди? Ще заговорничим ли?

— Добре. — Защо не, по дяволите? Най-малкото знаеше в какво се набърква. — Какъв е срокът, в който трябва да се вместя?

— Колкото е възможно по-скоро. Но не претупвайте нещата. Направете ги както му е редът.

Тя кимна.

— Чудесно. Не мога да ви опиша колко важно е това. — Той вдигна вежди и наклони глава на една страна, ухили се отново, когато я забеляза, че разглежда пробата. — Не се притеснявайте, погледнете го по-отблизо.

Тя се наведе над камъка, бе събудил интереса й. Представляваше триста — четиристотинграмов къс кафеникава скала. Веднага можеше да види какво е, поне в най-общи линии. Имаше наистина необикновена структура. Тя усети, че пулсът й се ускорява и сърцето започва да бие по-силно. Ню Мексико, спесимен №1. Очертаваше се да бъде интересно.

Мелъди свали торбичката и очите й срещнаха неговите. Гледаше я напрегнато, бледите му сиви очи бяха почти безцветни под флуоресцентното осветление на лабораторията.

— Удивително е! — каза тя. — Ако не греша, това е…

— А! — Той сложи нежно показалеца си върху устните й и намигна: — Нашата малка тайна. — После дръпна ръката си и отстъпи, сякаш да тръгне, но се обърна, като че бе премислил. Бръкна в джоба на сакото си и извади дълга кадифена кутийка. Усмихна се леко и й я подаде.

— Малка благодарност.

Крукшанк я взе. Отгоре пишеше ТИФАНИ.

Мили боже, помисли си тя. Побърза да я отвори и бе заслепена от вида на скъпоценните сини звезди. Примига, почти загубила способността си да вижда. Звездни сапфири. Гривна от звездни сапфири, инкрустирани в платина. Взря се по-отблизо и осъзна, че бяха естествени, а не синтетични. Всеки бе различен, с лек дефект, със свой собствен цвят и оттенък, със своя индивидуалност. Тя обърна кутийката към светлината и звездите във всеки камък заиграха, отразявайки я в тайнствените си набраздени дълбини. Мелъди преглътна, но буцата в гърлото й не се махаше. Никой никога не й бе подарявал подобно нещо. Никога. Усети леко парене в очите и започна да мига, ужасена от мисълта да се покаже толкова уязвима.

Тя произнесе пренебрежително:

— Приятна колекция от алуминиев оксид.

— Надявах се да харесвате звездни сапфири, Мелъди.

Крукшанк преглътна отново, обърната към гривната, така че той да не може да вижда очите й. Мислеше си, че не е харесвала нищо толкова много, колкото тази гривна. Звездни сапфири от Шри Ланка, любимите й, всеки от тях уникален, създаден в глъбините на земята при невероятна температура и налягане — въплъщение на минералогията. Знаеше, че е безсрамно и откровено манипулирана, но в същото време си мислеше: Защо не? Защо да не я вземе? Не правеха ли така всички?

Тя усети ръката на Корвъс — бе сложил ръка на рамото й и го стискаше нежно. Беше като електрически шок. Опита се да сподави хлипането си, но една гореща сълза се отрони върху бузата й. Тя замига бързо-бързо, без да е в състояние да говори, благодарна, че той е зад нея и не може да види. Другата му ръка легна на свободното й рамо и започна да го стиска. Можеше да усети горещината на присъствието му с тила си. През тялото й мина еротичен заряд като мълния и тя цялата пламна.

— Мелъди, ужасно много ти благодаря за помощта. Знам колко си добра в това, което правиш. Затова поверих този образец точно на теб и на никой друг. Затова ти подарявам гривната. Това не е подкуп в същинския смисъл на думата — макар и в някаква степен да е. — Той се ухили, като галеше раменете й. — Това е израз на доверието ми в теб, Мелъди Крукшанк.

Тя кимна, все още с обърната настрани глава.

Ръцете му отново стискаха, търкаха, милваха раменете й.

— Благодаря ти, Мелъди.

— Добре — прошепна тя.