Дъглас Престън
Хищник (61)

15.

Боб Байлър включи радиото на Шевролета и започна да върти копчетата, надявайки се да хване любимата си станция от Албакърк със стари хитове, но се чуваше само съскане и прашене. Той го изключи и за утешение опъна една здрава глътка от бутилката с „Джим Бийм“, която лежеше на седалката до него. Премляска, облиза устни с удоволствие и запрати шишето настрани, след което обърса с ръка наболата си брада и се ухили на големия си късмет.

Байлър се бе отказал от напъните да разбере странната случка в „Сънрайз“. Някой бе откраднал неговия Додж и му бе оставил Шеви ’57 — истинска класика с все ключовете на таблото, която струваше най-малко десет пъти повече от разнебитената му таратайка. Може би трябваше да съобщи на полицията, но си беше съвсем честно ако някой ти задигне колата, ти да вземеш неговата. Пък и вече беше паркирал солидно количество „Джим Бийм“ в стомаха си и не беше в подходящата позиция да звъни на ченгетата. Откраднатият камион си беше негов и не беше длъжен да съобщава на никого, ако не иска, нали така?

Внезапно изтрополяване на десните гуми по банкета накара Байлър да дръпне рязко вляво, така че почти закачи левия банкет и се наложи да изправи със скърцане. Пунктираната жълта линия продължаваше напред и се губеше в тъмнината и той подкара колата по нея, за да може по-лесно да я следва. Нямаше проблем, щеше да вижда фаровете на насрещните коли отдалеч, имаше достатъчно време да отбие вдясно. Той подкрепи концентрацията си с нова глътка „Джим Бийм“ и премлясна доволно с устни.

Минаваше десет, а Байлър би трябвало да пристигне в Еспаньола в десет и половина. Мили боже, беше уморен, бе пътувал дълго от Долорес, само за да види дъщеря си и безработния й мъж, който пет пари не струваше. Само ако можеше да открие онази станция със златните хитове от Албакърк — някой Елвис да го разведри и да вдигне малко настроението му. Той включи отново радиото и остана на една станция, по която се долавяше някакво подобие на музика през пращенето на статичното електричество.

Забеляза фарове в далечината и побърза да се върне в платното си. Размина се с полицейска кола и я видя да се отдалечава, червените задни светлини започнаха да се стопяват в черната нощ. След това с тревога установи, че светлините останаха за миг на място — ченгетата бяха спрели и бялата светлина на предните фарове се усили, когато колата им направи обратен завой.

По дяволите! Байлър се пресегна и помете с ръка бутилката, след което й удари един силен ритник и я запрати под седалката. Ванът излезе от платното и той бързо насочи вниманието си към пътя. Мътните да ги вземат, вече беше намалил и караше като благовъзпитана стара дама. Очите му се местеха от скоростомера върху огледалото за обратно виждане. Поддържаше постоянни трийсет и пет километра в час и беше сигурен, че когато ченгетата го отминаха, не караше с повече от няколко километра под разрешеното. Байлър, както повечето дългогодишни шофьори — пиячи, никога не превишаваше скоростта. След няколко инфарктни минути той започна да се успокоява. Ченгетата не се интересуваха от неговата „кукличка“ и не ускоряваха, за да го настигнат. Той продължи да си кара със същата скорост, спокойно и приятно — какво толкова, някакъв си полицейски патрул. Байлър стисна волана в позиция „два без десет“ и впери очи напред.

По дяволите, не би могло да се шофира по-добре от това.