Дъглас Престън
Хищник (6)

5.

Мадокс „Тревата“ си купи синьо копринено сако, сини боксерки и чифт сиви памучни панталони от „Селиман“ на Трийсет и четвърта улица, заедно с една бяла тениска, копринени чорапи и италиански обувки и ги облече в пробната. Плати ги със собствената си карта „Американ Експрес“ — първата в живота му законна карта, с изписаното му отпред име: Джимсън А. Мадокс, член от 2005 г. — и излезе на улицата. Дрехите стопиха малко от нервността, която чувстваше от предстоящата среща с Корвъс. Интересно как един комплект току-що купени дрехи може да те накара да се чувстваш като нов човек. Той раздвижи мускулите на гърба си и усети лекото шумолене и разтягане на плата. Добре, много, много добре.

Хвана едно такси, даде адреса и пристигна за отрицателно време в жилищната част на града.

Десет минути по-късно бе въведен в облицования с ламперия офис на д-р Айън Корвъс. Беше великолепен. Изградена от розов мрамор камина украсяваше единия ъгъл, а една цяла редица прозорци гледаше към Сентръл Парк. Младият британец стоеше от вътрешната страна на бюрото си и неспокойно разлистваше някакви документи.

Мадокс спря на прага, обхванал ръце пред гърдите си и зачака да го поканят. Корвъс бе изтупан както винаги, несъществуващите му устни бяха стиснати като менгеме, брадичката му бе издадена напред, черната му коса бе причесана гладко назад, което, предположи Мадокс, бе последният писък на модата в Лондон. Носеше добре ушит костюм в графитен цвят и колосана риза от „Търнбъл и Асърт“ — якичката се закопчаваше долу — в съчетание с кървавочервена копринена вратовръзка.

Ето един човек, помисли си Мадокс, който би имал полза от медитация.

Корвъс спря да разлиства и погледна над рамките на очилата си.

— Виж ти, това пък ако не е Джимсън Мадокс, пристигнал направо от фронта! — Британският му акцент изглеждаше по-силен от всякога. Корвъс бе на неговите години, към средата на трийсетте, но двамата мъже бяха толкова различни, колкото могат да са две планети. Странно беше, че ги бе събрала една татуировка.

Корвъс протегна ръка и Мадокс усети здравото ръкостискане — нито прекалено продължително, нито съвсем кратко, нито отпуснато, нито агресивно. Той сподави вълната от емоции.

Това бе човекът, който го бе измъкнал от Пеликан бей.

Корвъс го хвана за лакътя и го поведе към стола в къта за почивка, който се намираше в далечния край на офиса, срещу безполезната камина. После отиде до вратата, каза нещо на секретарката си, затвори меко и заключи и едва тогава се настани срещу него, като непрестанно кръстосваше ту единия, ту другия си крак, без да може да реши как му е най-удобно. След няколко минути се приведе напред с блеснали очи:

— Пура?

— Отказах ги.

— Браво. Нещо против?

— Не, по дяволите.

Корвъс си взе една от кутията за пури с овлажнител, отряза крайчеца й и я запали. Дръпна, за да се разгори хубаво, свали я и погледна Мадокс през виещия се воал от пушек.

— Радвам се да те видя, Джим.

Мадокс харесваше начина, по който Корвъс винаги му даваше цялото си внимание, говорейки с него като с равен, а не като човекът в силната позиция, какъвто всъщност беше. Корвъс бе направил чудеса, за да го освободи от затвора; и само с едно телефонно обаждане можеше да го върне обратно. Тези два факта предизвикваха силни, противоречиви чувства, които Мадокс все още не можеше да разбере.

— Е? — каза Корвъс, като се облегна назад и изпусна облак дим.

Нещо в Корвъс винаги го правеше нервен. Той побърза да извади картата от джоба си и му я подаде.

— Намерих я в багажа на нашия човек.

Корвъс я взе със сумтене, но не я разтвори. Мадокс очакваше поздравления, но вместо това лицето на мъжа отсреща почервеня. С късо, рязко движение той плъзна картата по масичката. Мадокс посегна, за да я спре.

— Не си прави труда — долетя острият отговор. — Безполезна е. Къде е бележникът?

Мадокс не отговори направо:

— Последвах Уедърс във високите плата, но ме заблуди. Чаках го две седмици да се покаже. Когато го направи, му устроих засада и го убих.

Настъпи напрегната тишина.

— Убил си го?

— Ъхъ. Да не искате да го оставя да хукне към ченгетата и да тръгне да разправя, на когото срещне за претенциите си. Повярвайте ми, трябваше да умре.

Дълга тишина.

— А бележникът?

— Това е въпросът. Не можах да го намеря. Само картата. И това. — Той извади металната кутия с превключвателите и светодиодния екран от чантата, която носеше и я сложи върху масичката.

Корвъс дори не я погледна.

— Не си намерил бележника?

Мадокс преглътна.

— Не. Не го открих.

— Но той трябваше да е у него!

— Не беше. Застрелях го от върха на каньона и трябваше да се спускам седем-осем километра до дъното. Почти два часа. Докато стигна до там, някой друг е пристигнал пръв, по всяка вероятност друг иманяр, и предполагам, че се е възползвал. Претърсих мъртвеца и натовареното му магаре, обърнах всичко с хастара навън. Но бележник нямаше. Взех всичко ценно, почистих мястото и зарових тялото.

Корвъс отмести поглед.

— След като приключих, се опитах да последвам другия тип, но го изгубих. За щастие, името му се появи по вестниците на следващия ден. Живее в ранчо, северно от Абикию, ветеринарен лекар по професия, казва се Бродбент. — Той направи пауза.

— Бродбент е взел бележника — произнесе Корвъс с равен глас.

— Това си помислих и аз и точно по тази причина се поинтересувах от него. Говори се, че бил богат — макар че ако го видиш, никога няма да си го помислиш.

Корвъс закова очи в Мадокс.

— Ще взема бележника за вас, д-р Корвъс. А картата? Искам да кажа…

— Картата е пълен фалшификат.

Отново тишина.

— А металната кутия? — Мадокс я посочи. — Струва ми се, че в нея има компютър. Може би върху хард диска…

— Това е основният елемент от ръчно направеното съоръжение на Уедърс за изследване на почвата. В него няма хард диск — данните са в бележника. Ето защо исках да ми донесеш бележника, а не някаква си карта, която не струва нищо.

Мадокс отмести очи от приковаващия поглед на Корвъс, плъзна ръка в джоба си и извади къс скала, който сложи внимателно на стъклената маса.

— Беше в джоба на Уедърс.

Корвъс го погледна и цялото му изражение се промени. Протегна приличната си на паяк ръка и го взе почти любовно. След което измъкна една лупа от чекмеджето на бюрото си и го изследва по-внимателно. Отмина една дълга минута, после още една. Най-накрая се изправи. Мадокс се изненада като видя промяната върху лицето му. Напрегнатостта бе изчезнала, заменена от доволство, очите му блестяха. Лицето му бе придобило почти човешки облик.

— Това е… нещо много добро. — Корвъс се изправи, отиде отново до бюрото си, измъкна закопчана с цип чанта от едно чекмедже и сложи камъка вътре с изключително внимание, сякаш представляваше безценно бижу.

— Образец, нали? — осмели се да попита Мадокс.

Корвъс се наведе, отключи друго чекмедже и измъкна дебела пачка долари, привързани плътно с гумени ластичета.

— Няма нужда да го правите, д-р Корвъс. Останаха ми от парите…

Тънките устни на мъжа се изкривиха:

— За неочаквани разходи. — Той притисна пачката в ръката на Мадокс. — Знаеш какво трябва да правиш.

Мадокс прибра парите в сакото си.

— Довиждане, господин Мадокс.

Мадокс се обърна и тръгна сковано към вратата, която Корвъс отключи и задържа отворена за него. Стори му се, че го полазват мравки по гърба, докато минаваше. Миг по-късно Корвъс сложи твърдата си ръка върху рамото му и го стисна; бе една идея по-силно, за да мине за приятелски жест. Усети, че мъжът се навежда и шепне в ухото му, натъртвайки всяка сричка:

— Бележника.

Хватката около раменете му се освободи и той чу вратата да се затваря меко след него. Мина бързо през празния офис на секретарката и излезе в обширния коридор, където стъпките му отекнаха шумно.

Бродбент. Щеше да се погрижи за кучия син.