Дъглас Престън
Хищник (56)

10.

Айън Корвъс чакаше в едно свободно такси срещу музея, когато най-сетне видя слабата момичешка фигура на Мелъди, която се придвижваше по алеята след изхода на музейната охрана. Той погледна часовника си: беше полунощ. Здравата се бе застояла, няма що. Видя миниатюрната й фигурка да завива наляво към Сентръл Парк Уест, към жилищната част на града. Не се и съмняваше, че се прибира с метрото в някое мрачно и неуютно студио в Горен Уестсайд.

Той се прокле отново за глупостта си. Още в началото на разговора им тази вечер бе осъзнал огромната грешка, която е направил. Беше хвърлил в ръцете на Мелъди едно от най-важните научни открития на всички времена, а тя бе поела в ръка щафетата и тичаше сега с нея към финала. Разбира се, като по-старши, неговото име щеше да е първо в статията, но лъвският пай от признанието щеше да се падне на нея и никой не можеше да се излъже, че по-голямата част от работата е свършила тя. Тя щеше да помрачи, ако не и да засенчи напълно неговата слава.

За щастие, съществуваше просто решение на проблема му и Корвъс се поздрави, че е помислил за това, преди да стане прекалено късно.

Той изчака Мелъди да изчезне в мрака на Сентръл Парк Уест, хвърли една петдесетачка на таксиметровия шофьор и излезе от колата. Прекоси улицата и тръгна към входа за охраната, показа картата си, кимна няколко пъти и след десет минути стоеше в лабораторията по минералогия, срещу заключеното й хранилище. Мушна специалния си ключ в ключалката и изпита невероятно облекчение при вида на дисковете, дискетите и подготвените срези и препарати от образеца, подредени спретнато по местата им. Учуди се, че е успяла да свърши толкова много работа през тези пет дни, да извлече толкова много информация от образеца, информация, за разчепкването, на която мнозина учени биха загубили години.

Той взе дисковете, всеки беше надписан и класифициран. Те бяха нужни не просто, за да се докаже автентичността на откритието — без тях това изобщо не можеше да стане. Без това тя не можеше дори да претендира за признание. Той единствен заслужаваше да получи това признание. В края на краищата бе рискувал всичко — дори собствената си свобода, — за да изиска фосилите на тиранозавъра за музея. Той беше единственият, който го изтръгна от челюстите на черния пазар. Той беше този, който й поднесе тази възможност на сребърна тепсия. Ако не беше поел този риск, Мелъди нямаше да има нищо.

Тя би трябвало да се примири, след като бе взел изследванията й, каква друга алтернатива имаше? Да подхване битка с него? Ако започнеше нещо такова, никой университет нямаше да я вземе на работа. Това не беше въпрос на кражба. Беше въпрос на коригиране на параметрите на признание, на събиране на дълговете.

Корвъс внимателно сложи всичките материали в куфарчето си. След това се приближи към компютъра и провери файловете. Нищо. Беше изчистила всичко, както й каза. Обърна се и се канеше да тръгне, когато внезапно му хрумна нещо. Трябваше да провери техническите дневници на апаратурата. Всеки, използвал скъпото лабораторно оборудване, трябваше да впише времето на влизане и излизане, целта, и той се запита как Мелъди се бе справила с това изискване. Върна се при електронния микроскоп, отвори дневника и проследи часовете на влизане и излизане. Изпита облекчение, когато видя, че дори тук бе направила точно каквото се изискваше, вписвайки името си и времето, но под „цел“ бе изредила най-разнообразни дейности за други куратори.

Отлично.

Със собствената си ръка той съвсем тенденциозно добави влизане под собственото си име. Под „образец“ сложи Високи плата/ Пустинята Чама ривър, Ню Мексико. Т-рекс. Спря, след което под „бележки“ написа: „Трето изследване на забележителен Т-рекс вертебрален фрагмент. Изключително! Това ще бъде историческо“. Натрака бързо името си, добави датата и часа. Чукна, и виждайки няколко черни линии на края на предишните страници, добави две подобни влизания на подходящи дати и в подходящи часове. Същото направи и в останалите дневници.

Вече се канеше да излезе от залата с електронния микроскоп, когато изпита неудържимо желание да погледне самия образец. Отвори куфарчето си, взе кутията, където се пазеха пробите и извади една. Обърна я бавно, така че светлината улови повърхността, която бе позлатена с двайсет и четири каратово злато. Включи машината, изчака да се загрее и сложи един от препаратите във вакуумната камера в основата на микроскопа. Няколко минути по-късно гледаше електронна микрография на порьозна костна тъкан от динозавър, клетки и ясно видими ядра. Дъхът му спря. За пореден път трябваше да признае техническите умения на Мелъди. Изображенията бяха ясно очертани, направо перфектни. Корвъс даде увеличение 2000 пъти и екранът се изпълни от една клетка. Можеше да види в нея онези черни частици, които тя бе нарекла „венерини частици“. Какво беше това, по дяволите? Едно на пръв поглед изглеждащо невинно нещо като помислиш, сфера със стърчащо тръбообразно рамо, пресечено като кръст накрая. Това, което го изненада беше колко прясна изглежда частицата, с никакви вдлъбнатини, драскотини или каквито и да е нарушения, които човек очаква да види. Беше издържала добре тези последни шестдесет и пет милиона години. Той беше палеонтолог по гръбначни животни, а не микробиолог. Частицата беше интересна, но представляваше само нещо странично към главната атракция: самият динозавър. Динозавър, умрял при самия сблъсък на земята с астероида Чикскълъб. От тази мисъл го побиха тръпки. Той отново се опита да укроти ентусиазма си. Имаше да извърви дълъг път, преди фосилът да бъде настанен на сигурно в музея. Освен това се нуждаеше от проклетия тефтер — иначе можеше да прекара целия си живот в скитане по платата и каньоните. Той махна препарата и изключи машината. Заключи грижливо дисковете и образците в куфарчето си и направи още един кръг в лабораторията, проверявайки дали все пак не е останала някаква следа. Удовлетворен, облече сакото си и излезе, като не забрави да заключи.

Тъмният коридор в сутерена се простираше напред с редици изпотени тръбопроводи, осветен от мътни четиридесетватови крушки. Ужасно място за работа — чудеше се как Мелъди издържа. Дори помощник-кураторите имаха прозорци в офисите си на петия етаж.

На първия завой Корвъс спря. Усещаше гъдел на тила, сякаш някой го гледа. Той се обърна, но мрачният коридор зад него се простираше празен. По дяволите, помисли си той, започваше да става нервен като Мелъди.

Продължи напред, отмина другите лаборатории, всички здраво заключени, зави на ъгъла и се поколеба. Можеше да се закълне, че бе чул зад себе си меки стъпки по циментовия под. Изчака малко да види дали няма да се появи някой, но не се случи нищо. Изруга се наум; сигурно охраната правеше редовната си обиколка.

Стиснал здраво куфарчето, той закрачи още по-бързо и след малко наближи двойната врата, която водеше към просторното помещение за съхранение на динозавърски кости. Спря пред вратата. Отново беше чул звук зад себе си.

— Ти ли си, Мелъди? — Гласът му прозвуча силно и неестествено в ехтящия коридор.

Отговор не последва.

Той изпита чувство на раздразнение. Нямаше да е за първи път, когато някой докторант или гостуваш куратор обикаля наоколо и се опитва да сложи ръка върху нечии чужди резултати. Можеше дори да се мъчат да докопат неговите данни — ако някой е чул за Т-рекс. Или ако Мелъди е казала нещо. Внезапно се развесели от предвидливостта си да вземе образците и получените резултати.

Изчака малко, наострил слух.

— Слушайте, не знам кой сте, но няма да позволя да ме преследвате — произнесе той остро. Направи крачка напред, възнамерявайки да тръгне обратно и да заобиколи ъгъла, за да се срещне с преследвача си, но нервите му изневериха. Той осъзна, че се страхува.

Това беше абсурдно. Огледа се и видя блестящата метална врата на хранилището за динозавърски кости и скелети. Тръгна към нея и колкото се може по-бързо прокара картата си през четящото магнитно устройство. Натисна вратата, влезе и я затвори след себе си, чувайки масивните електронни резета да се включват отново.

На вратата имаше малък прозорец с армирано стъкло, през което можа да види коридора. Сега бе в състояние да идентифицира кой вървеше след него. Щеше да подаде оплакване; този сорт интриги не се толерираха.

Измина минута и върху стъклото падна внезапна сянка. Появи се лице в профил, след това се обърна рязко и погледна в прозореца.

Шокиран, Корвъс припряно се дръпна в тъмнината на хранилището, но знаеше, че онзи го е видял. Чакаше, обвит в пелерина от абсолютен мрак, загледан в лицето на мъжа. То се осветяваше отзад, но една част оставаше в сянка; все пак можеше да види очертанията, опънатата кожа върху изпъкналите скули, смолисточерната коса, малкия, с идеална форма нос и тънките, прилични на сиви въжета устни. Не успя да види очите: само две езера в сянка под веждите. Това не беше лице на човек, когото познава. Не беше музеен служител, нито докторант. Ако беше гостуващ палеонтолог, трябваше да е някой наистина незначителен, за да не го познава Корвъс — областта, в която работеше бе твърде тясна.

Едва дишаше. В пълното хладнокръвие, което излъчваше изражението на мъжа, имаше нещо, което го уплаши — това, както и тези сивкави, мъртвешки устни. Мъжът остана до прозореца, без да мърда. След това се чу слаб звук, стържене и леко изщракване. Дръжката от вътрешната страна на вратата се завъртя бавно на четвърт оборот, след това пак така бавно се върна в първоначалната си позиция.

Корвъс не можеше да повярва: копелето се опитваше да влезе! Проклет късмет. До хранилището, пълно с експонати за милиони долари, имаха достъп само пет-шест души, а този човек определено не беше един от тях. Корвъс знаеше просто като факт, че вратата се състои от два слоя четвърт инчова неръждаема стомана, между които имаше трети порест титаниев слой, и беше снабдена с практически неразбиваема ключалка.

Ново бръскащо движение, изтракване, второ изтракване. Охранителната лампичка от вътрешната страна на вратата продължаваше да свети в червено — както би трябвало да бъде. Почти му се прищя да се изсмее гласно, да се подиграе и да обиди нагледа, въпреки че отявлената упоритост на този човек го смайваше и тревожеше. Какво, по дяволите, искаше?

Корвъс внезапно се сети за телефона в дъното на залата, където се намираха работните маси. Ще се обади на охраната да арестува мръсника. Той се обърна, но тъмнината беше толкова плътна, а залата — толкова огромна и претъпкана с рафтове и динозавърски скелети, че осъзна, че не е възможно да стигне до телефона, ако не запали осветлението. Но ако го направеше, онзи щеше да избяга. Той извади клетъчния телефон от джоба на сакото си, но, разбира се, в това подземие нямаше никакво покритие. Натрапникът продължаваше да се занимава с топката на вратата, чуваше се щракане и стържене, докато се опитваше да влезе. Беше невероятно.

Още шумове, по-остро изщракване — и Корвъс се вторачи невярващо.

Сигналната охранителна лампичка на вратата светна в зелено.