Дъглас Престън
Хищник (53)

7.

M-Logus 455 беше най-мощният компютър, конструиран до този момент от човека. Стоеше при постоянна температура в обезпрашения, обработен с антистатици сутерен, дълбоко под дирекцията на Националната агенция за сигурност на „Форт Мийд“ в Мериленд. Не беше предназначен да предсказва времето, да имитира петнайсет мегатонова термоядрена експлозия, нито да намира квадрилионната цифра след запетаята на числото пи. Той бе създаден с далеч по-светска цел: да слуша.

Безброй възлови точки, пръснати по цялото земното кълбо, събираха поток дигитална информация. Той прихващаше повече от четиридесет процента от целия трафик на световната мрежа, повече от деветдесет процента от разговорите по клетъчните телефони, буквално всички радио и телевизионни емисии, много от разговорите по кабел, голяма част от потока данни от правителствените и корпоративни локални и частни мрежи.

Този дигитален порой постъпваше в реално време в М455РР със скорост шестнадесет терабита в секунда.

Компютърът само слушаше.

Слушаше, разбирайки почти всеки известен език на земята, всеки диалект, всеки протокол, като използваше почти всеки компютърен алгоритъм, написан да анализира език. Но това не беше всичко: М455РР бе първият компютър, пригоден да използва нова, високо класифицирана форма на анализи на данни, позната като „Статърлоджик“. Статърлоджик беше развит от съвременни теоретици в областта на кибернетиката и програмирането в разузнавателните служби като начин да се заобиколят огромните рифове на изкуствения интелект, които бяха разбили надеждите на толкова много компютърни програмисти през последното десетилетие. Статърлоджик представляваше напълно нов начин за следене на информация. Вместо да се опитва да симулира човешки интелект, както неуспешно го прави изкуственият интелект, Статърлоджик оперираше с изцяло нова логика, която не беше нито машинен, нито изкуствен интелект.

Дори със Статърлоджик не можеше да се каже, че компютърът „разбира“ онова, което чува. Ролята му се състоеше предимно в това да идентифицира „разговори от взаимен интерес“ или РВИ — на жаргона на операторите — и да го препраща на човек за рецензия.

Повечето от тези РВИ, които излизаха от М455РР, бяха имейли и телефонни разговори по клетъчни телефони. Последните бяха разпределени между сто двадесет и пет души слушатели. От тях се искаха огромни познания, отлично владеене на език или диалект според случая, и почти нечовешка интуиция. Да си добър „слушател“ беше изкуство, а не наука.

В 11:04.34.98 източно време, четири минути от един единадесетминутен разговор по клетъчен телефон, модул 3656070 на М455РР го идентифицира като потенциален „разговор от взаимен интерес“, РВИ. Компютърът, който бе хванал разговора в началото, го превъртя и започна да го анализира още в движение. Когато съобщението приключи в 11:16.04.58, вече бе преминало през серия алгоритмични филтри, които бяха направили лингвистичен и концептуален анализ, като разглеждаха подробно гласовите флексии за дузина психологически маркери, включително стрес, възбуда, гняв, увереност и страх. Специални програми идентифицираха субекта, който звъни, и реципиента и после изследваха стотици бази данни, за да намерят всяка частица персонална информация за двамата събеседници, която съществуваше в мрежата в електронна форма независимо в кой край на света се намира.

Този специален РВИ премина първия кръг тестове и получи рейтинг 0,003. След това бе прекаран през „файъруол“ към подсистемата на М455, където бе подложен на сериозни анализи в Статърлоджик. Този анализ качи рейтинга му до 0,56 и го върна обратно към модула с главната база данни с „въпроси“. Луповете^[1] на базата данни го върнаха към модула Статърлоджик с „въпросите“, на които е „отговорено“. Въз основа на тези отговори Статърлоджик вдигна рейтинга на РВИ до 1,20.

Всеки РВИ с рейтинг над 1,0 се изпращаше на слушател.

Часът беше 11:22.06.31.

Рик Музински бе започнал да живее заради другите още като дете, което с часове подслушваше какво става в спалнята на родителите му, обладано от нездраво любопитство. Бащата на Музински беше дипломат от кариерата и Рик винаги бе живял навсякъде по света, говорейки отлично още три езика, освен английския. Бе израсъл като момче, което гледа винаги отвън, без приятели и без място, което да нарече „дом“. Бе човешко същество, което живееше заради другите и с работата си в родните служби за сигурност бе открил начин да си осигурява добри приходи. Работата беше изключително добре платена. Работеше общо четири часа дневно, без тъпи началници, слабоумни колеги, некомпетентни асистенти и досадни секретарки около себе си. Не му се налагаше да се разправя с хора около кафе машината или ксерокса. Можеше да изработи четирите си часа по всяко време, през което пожелае, в рамките на двадесет и четирите часа на денонощието. Най-хубавото от всичко беше, че работеше сам — това беше задължително. Не беше длъжен да обсъжда работата си с никого. С никого. Така че когато някой му зададеше онзи неизбежен, омразен въпрос: „Как си изкарваш прехраната?“ — можеше да каже всичко, което му харесва, но не и истината.

Някои хора можеше да решат, че е невероятно тъпо да слушаш съобщения едно след друго, почти всички, от които — глупави разговори между идиоти, пълни с празни заплахи, високопарни декламации, политически изблици и безмозъчни претенции — самозалъгващите се дрънканици на най-тъжните, най-скучните хора, които някога Музински бе чувал. Но той обичаше всяка думичка от тях.

От време навреме се появяваше някой различен диалог. Често бе трудно да се каже защо. Можеше да се дължи на известна сериозност, строгост в изговора. Можеше да създава чувство, че нещо се крие зад думите. Ако това чувство не преминеше след няколко прослушвания, той потърсваше информация, свързана с разговора и проверяваше кои са разговарящите. Обикновено това изясняваше всичко.

Музински нямаше правомощия да продължава да работи по съобщенията, идентифицирани като заплашителни. Неговата роля беше да ги изпрати към съответна агенция за по-нататъшни анализи. Понякога компютърът дори посочваше агенцията, в която съобщението трябваше да отиде — по-точно — да го пусне Музински — и това изглежда се правеше, когато определени агенции трябваше да прослушват конкретни загадъчни материали. Но той пускаше приблизително един на всеки две-три хиляди разговора, които беше слушал. Повечето отиваха директно към различни под агенции на Националната агенция за сигурност или Министерството на вътрешната сигурност. Други заминаваха към Пентагона, Държавния департамент, ФБР, ЦРУ, емиграционните власти и маса подобни организации, самото съществуване на някои от които бе засекретено. Музински трябваше да подбира за всяко съобщение правилната посока и то — бързо. Не бе допустимо един РВИ да броди наоколо и да си търси адрес. Тъкмо това водеше към 9/11. Получаващите агенции бяха натоварени да се справят с входящата информация незабавно, ако бе необходимо — минути след получаването й. Това беше друг урок от 9/11.

Но Музински не бе длъжен да се занимава с тази страна на нещата. Веднъж напуснало офиса му — съобщението си бе тръгнало завинаги.

Музински седна пред терминала в заключения си офис със слушалки на ушите и натисна бутона „READY“, индикирайки, че е свободен да получи следващия РВИ. Компютърът не му изпрати предварителни данни или допълнителна информация за обаждането, нищо, което би могло да повлияе очакванията му за онова, което щеше да чуе. Винаги се започваше направо с РВИ.

Чу се изсъскване и записът тръгна. Прозвуча звън на телефон, изтракване на слушалка, кратка тишина по линията, след което разговорът започна.

— Мелъди? Как върви изследването?

— Страхотно, д-р Корвъс, просто страхотно.