Дъглас Престън
Хищник (49)

3.

Уилър погледна часовника над купчината листове. Девет и петнайсет. Обърна се към Хернандес, който изглеждаше почти зелен под флуоресцентното осветление в офиса.

— Изпързаля ни — каза помощникът му. — Ей така.

— Ей така… — Уилър почука с химикалката върху листовете. И все пак в това нямаше смисъл, един такъв човек, който има много за губене. Такива хора, които разполагат с милион законни начини да избегнат разпит в полицията.

— Мислиш ли, че е прескочил резервата?

— Колата му — онова класическо Шеви, което кара — беше паркирана на летището. Самолетът му кацна в осем и в момента колата я няма.

Хернандес сви рамене:

— И какво, проблеми с двигателя?

— Играе си някакви игрички с нас.

— И какво цели според теб?

— Де да знаех.

В стаята надвисна тежка тишина. Уилър се изкашля и запали цигара, чувствайки, че трябвала направи нещо, за да възстанови авторитета си; изненадваше го и го дразнеше, че Бродбент ги е пратил за зелен хайвер.

— Фактите са си факти: върху килима в дневната му има прясно петно от кръв и скорошен куршум в стената. Не се появява на разпит в полицията. Може да му се е случило нещо лошо или да е мъртъв. Може да се е изплашил. Спорил е с жена си, скарали са се, бушоните му са изгърмели и я е ликвидирал. А може би е просто едно нагло копеле, което си мисли, че не сме му от категорията. Няма значение: ще го проследим.

— Да.

— Искам всички изходи за Ню Мексико, контролните пунктове по 84-а на Чама, 96-а на Койот, 285-а южно от Еспаньола, междущатско шосе 40 на Уогън Маунд и границата с Аризона, междущатско 25 на Белен и онова на държавното полицейско управление на Куба по магистрала 44. Той направи пауза, прехвърли няколко листа по бюрото си и взе едни. — Това е: кара пикап Шевролет 3100 в тюркоазено и бяло, номер NM 346 EWE. Едно нещо се развива в наша полза: с такава кола не можеш да минеш незабелязано.