Дъглас Престън
Хищник (47)

1.

Уайман Форд спря и сведе поглед към голямата цепнатина в земята, която се казваше Каньон на тиранозаврите. Шестнадесет километра назад бе преминал покрай черната базалтова стена, която бе дала името на каньона и сега той се намираше дълбоко в него, по-дълбоко отколкото му се бе случвало някога. Беше изоставено от бога място. Стените се издигаха толкова по-високо, колкото по-надълбоко слизаше, докато се свиха над него клаустрофобично. Каменни блокове с размер на къщи, свлечени от стръмните урви, лежаха разхвърляни на дъното сред пръснатите отровни алкални мочурища, а над тях вятърът носеше прах на бели воали. Изглежда в каньона не вирееше нищо, освен няколко храста пустинна бодлива зеленика, и разбира се — голямо количество гърмящи змии.

Продължи, като постепенно влизаше в ритъм. Беше като лабиринт, с много странични каньони, които сякаш продължаваха в нищото. Краката му поглъщаха метър след метър. Наближаваше слънцето да залезе, когато каньонът направи още един завой и той можа да види напред голямата група скали, онази, която бе забелязал от Навахо Рим и която фриволно бе нарекъл „Плешивината“. По-ниската част на каньона вече тънеше в сянка, окъпана в топли оранжеви блясъци отразена светлина от височината на източния ръб.

Форд изпита удовлетворение при мисълта, че денят свършва. Беше разпределил водата на дажби от сутринта и прохладата на въздуха сега бе добре дошла, защото намаляваше жаждата му.

Падането на нощта в пустинята ставаше бързо. Нямаше да има много време да открие място за добър бивак. Той продължи напред с жива стъпка, оглеждайки се наляво и надясно и скоро откри това, което търсеше: заслон между два паднали камъка с мек, гладък пясък. Свали раницата от раменете си и сръбна глътка вода, като я задържа в уста, наслаждавайки се на свежестта й, преди да я преглътне. Все още разполагаше с десет, може би дори с петнайсет минути, преди светлината да се скрие. Защо да ги хаби да си приготвя мястото за сън? Остави принадлежностите си и тръгна нагоре, към началото на „Плешивината“. От по-близо групата скали приличаше повече на смачкани отровни гъби, отколкото на черепи; всяка беше трийсетина стъпки широка и висока около двайсет, покрита от пласт тъмнооранжев пясъчник, с разпръснати из него по-тънки лещи оцветена във винено, шиста и конгломерати. Някои от големите скали бяха подкопани и бяха паднали разбити на парчета.

Той тръгна към гората от скални колони, завършващи с кръгли куполи. Колоните бяха от бледорозов пясъчник, с височина около десет стъпки. Форд се заизкачва между тях с намерението да види докъде продължава формацията. От негова гледна точка никоя от скалите не изглеждаше като онази, която търсеше, но приликата беше силна. Отново изпита въодушевление при мисълта, че динозавърът е някъде наблизо и ускори крачка, като от време навреме дори се заточваше. Когато стигна до отсрещния край с изненада установи, че „Плешивината“ крие входа към друг каньон — или към онова, което представляваше скритото продължение на Каньона на тиранозаврите. Тръгна натам, като криволичеше между облите камъни. Каньонът беше тесен и разкриваше следи от внезапно силно наводнение, стените бяха обсипани с остатъци от дънери на дървета и клони, довлечени от планините. По-ниските стени бяха изгладени и издълбани от действието на водата.

Следваха завой след завой и всеки разкриваше ниши и подмоли. В някои от по-високите ниши се виждаха следи от скални обиталища на Анасази. След още четиристотин метра пред погледа му се разкри една висока напречна „полица“ от пясъчник; сигурно бе образувала водопад в по-влажни години — напуканото корито и тинята свидетелстваха за някогашно езеро. Той се закатери нагоре с ръце и крака.

Каньонът рязко зави и внезапно премина в изумителна долина, където три второстепенни корита се събираха в едно като отломки от скално крушение, сътворявайки спектакъл на ерозионна ярост. Форд спря, обзет от страхопочитание пред замръзналата й сила. По лицето му премина усмивка, когато реши да й даде името „Дяволско гробище“. Докато стоеше, последният слънчев лъч примигна по ръба на каньона и вечерта се спусна над удивителната долина, загръщайки я в пурпурна сянка. Беше наистина земя, изгубена във времето.

Форд пое назад. Беше твърде късно да продължава нататък; трябваше да се върне до бивака, преди да се е стъмнило. Скалите бяха чакали милиони години, помисли си монахът. Щяха да почакат още един ден.