Дъглас Престън
Хищник (41)

15.

Хари Диърборн си пое дълбоко въздух; лицето му си оставаше в сянка.

— Мили боже, вече е четири и половина. Ще останете ли за чая?

— Ако не ви притеснявам много — отвърна Том и се запита как този неестествено дебел човек ще се измъкне от креслото си, за да приготви сам чая.

— Изобщо не ме притеснявате. — Диърборн премести бавно крака си и натисна малка издатина в пода; миг по-късно неясното присъствие на един прислужник се материализира от дълбините на къщата.

— Чай.

Мъжът се оттегли.

— Докъде бяхме стигнали? А, да, до дъщерята на Стем Уедърс. Робърта.

— Роби.

— Роби, така й викаше баща й. За съжаление, двамата някак се бяха отчуждили. Последното, което чух за нея е, че се опитвала да свързва двата края като художничка в Тексас — Марфа, струва ми се. Градът е малък, лесно може да бъде открита.

— Откъде познавате Уедърс? Да не би да е събирал динозаври за вас?

Дебелият пръст забарабани по облегалката на креслото.

— Никой не събира за мен, Томас, въпреки че понякога се изкушавам от предложенията на някои мои клиенти. Няма нищо общо с колекционирането — нищо повече, освен да изисквам документално доказателство, че фосилите са от частен имот. — На това място Диърборн направи достатъчно дълга пауза за иронична усмивка, която разтегна долната част на лицето му. След това продължи: — Повечето от ловците на фосили търсят дреболии, какъвто е и нашият господин Бийзън. Трохите от трапезата. От време навреме се натъкват на нещо важно, и тогава идват при мен. Имам клиенти, които търсят нещо съвсем конкретно: бизнесмени, чуждестранни музеи, колекционери. Срещам купувачи и продавачи и вземам двайсет процента комисионна. Никога не съм виждал или докосвал експонат. Не си падам по полевата работа.

Том потисна усмивката си.

Прислужникът се появи с голям сребърен поднос, натоварен с чайник, покрит с ватирана калъфка, чинийки с кифли, малки еклери и миниатюрни френски кифлички, бурканчета с мармалад, масло, зърнеста сметана и мед. Той остави подноса на една масичка до Диърборн и изчезна така тихо, както се бе появил.

— Отлично! — Диърборн свали калъфката на чайника, наля две китайски чаши и добави мляко и захар.

— Чаят ви. — Той подаде чашата и чинийката на Том.

Том ги взе и отпи.

— Държа чаят ми да се приготвя по английски маниер, не както го правят варварите американци. — Той се ухили и пресуши чашата си наведнъж, след което я остави и взе с пълната си ръка едно кроасанче, отвори го, натъпка го с голямо количество сметана, след което го пусна в устата си. След това си взе курабийка, намаза я обилно с масло и изчака маслото да се разтопи, преди да погълне и нея.

— Заповядайте, вземете си — каза той с пълна уста.

Том си взе един еклер и отхапа. Плътният крем потече от другата страна и той побърза да лапне останалата част и да оближе ръката си.

Диърборн премлясна, попи устни с кърпа и продължи:

— Стем Уедърс не беше човек на дребно. Търсеше уникални образци. Прекара целия си живот в търсене на голямата находка. Големите ловци на динозаври са такъв тип хора. Не го правят заради парите. Те са обладани от идея фикс. Въодушевлението от лова, възбудата от находката, манията да намерят нещо изключително рядко и ценно — това е, което ги кара да продължават.

Той си наля втора чаша чай, вдигна я към устните си и я преполови само с една шумна глътка.

— Търгувах с находките на Стем, но иначе го оставях сам. Рядко ми казваше какво прави или къде търси. Този път, обаче, стана дума за това, че е по следите на нещо голямо в местността на високите плата. Каза на прекалено много хора, които търсеха информация — геофизици, космохимици, куратори в различни палеонтологични музеи. Това не беше никак мъдро от негова страна. Беше прекалено известен. Слуховете се разнасят бързо. Всички го знаеха как процедира — саморъчно конструираният му радар за подземно сканиране и онзи бележник бяха станали направо легендарни — така че изобщо не съм изненадан, че някой е тръгнал след него. Отгоре на всичко високите плата са федерална собственост — надзирават се от Бюрото за управление на земите. Предполага се, че не е трябвало да бъде там. Всичко, взето от земите под юрисдикцията на Бюрото без съответното разрешение, се счита за голяма кражба. Те единствени издават такива разрешителни на определени музеи и университети.

— Защо е трябвало да поема такъв риск?

— Не е чак такъв голям риск. Не е единственият, който го прави. Повечето от федералната земя е толкова отдалечена, че шансовете да те хванат са почти нищожни.

— Какви свои находки ви е носил?

Диърборн се усмихна.

— Никога не плюя в чинията, от която ям. Достатъчно е да кажа, че никога не ми е губил времето с посредствени неща и дреболии. Разправяха за него, че можел да надуши умрял динозавър, въпреки че са минали милиони години.

Той отрони тъжна въздишка, прибързано прекъсната от поглъщането на една кифла с мармалад. Сдъвка я бавно, преглътна и продължи:

— Проблемът му не беше да намери динозаврите; проблемът беше какво да прави, след като ги намери. Финансовата страна винаги го е спъвала. Опитвах се да му помогна, но той все се забъркваше в неприятности. Беше човек с труден характер, самотник, чепат, лесно се обиждаше. Разбира се, може и да е намирал динозавър, който да е могъл да продаде за половин милион, но само изкопаването на фосила от земята и извозването му до лаборатория струва сто хиляди долара. Един голям динозавър отнема трийсет хиляди човекочаса, за да се почисти и подготви — и това без монтирането му. Уедърс се грижеше твърде много за динозаврите си и като резултат беше винаги без пари. Но сигурно би могъл да ги намери.

— Имате ли някаква представа кой може да го е убил?

— Не. Но не е трудно да се предположи какво може да е станало. Някои от по-дребните са го проследили. Както ви казах — разчу се. Той задаваше прекалено много въпроси на прекалено много геолози, и особено на онези, които изучаваха измирането на динозаврите на прехода между Креда и Терциер. Всички знаеха, че Стем е по следите на плячка, че е надушил нещо голямо. Аз предполагам, че е бил убит от някой, който претендира, че това е негов периметър.

Том се приведе напред.

— И по-специално?

Диърборн поклати глава, взе си още един еклер и го погълна.

— Познавам всички в този бизнес. Ловците на динозаври на черния пазар са груб народ. Влизат в юмручен бой, когато се срещнат, отнемат си плячката един другиму, лъжат, мамят, крадат. Но да убият? Не го виждам. Допускам, че килърът е някой новопристигнал, или може би наемник, който е приел ролята си твърде сериозно.

Той допи остатъка от чашата и си наля следваща.

— А слуховете, за които говорехте?

— Преди няколко години Уедърс се опитваше да намери в Ню Мексико едно наслоение от пясъчник, познато като формацията Хел Крийк.

— Хел Крийк?

— Почти всички съществуващи тиранозаври рекс са извадени от тази огромна седиментна формация, която излиза на повърхността на различни места през цялата Роки Маунтинс, но така и никога не е открита в Ню Мексико. На този седимент за първи път попада палеонтолог на име Барнъм Браун в Хел Крийк, Монтана, преди около сто години, когато намира първия в света тиранозавър рекс. Но Уедърс търсеше и на други места, а не само в Хел Крийк. Направо бе обсебен от този К-Т — преход.

— Преходът между Креда и Терциер?

— Точно така. Виждате ли, формацията Хел Крийк е покрита от пласт, формиран в този период. Този именно пласт, дебел само половин инч, е регистрирал събитието, което е убило динозаврите — падането на астероида. В света не са много местата, където скалният слой е прекъснат. Мисля, че това го е накарало да се скита из високите плата.

— Защо е търсил точно К-Т границата?

— Не съм сигурен. В общи линии това е най-интересният скален пласт, открит някога. Съдържа остатъци от сблъсъка с астероида, заедно с прах от изгорелите гори. Съществува впечатляващо чисто редуване на слоеве на Кредата и Терциера в Ратон Бейсин в Колорадо. Те разказват съвършена история. Астероидът се е ударил там, където сега е полуостров Юкатан в Мексико и се е врязал под такъв ъгъл, че пръснал огромно количество разтопени останки по Северна Америка. Нарекли астероида Чикскълъб, маянска дума, която означава „Опашката на дявола“. Находчиво, а?

Той се подсмихна и използва възможността да натъпче устата си с поредната кифла с крем.

— Чикскълъб се е забил в земята със скорост четиридесет пъти по-висока от скоростта на звука. Бил толкова голям, че когато долната му част влязла в съприкосновение с почвата, се издигал по-високо от Еверест. При този контакт значителна част от земната кора се изпарила, изхвърлените на стотици километра отломки пронизали земната атмосфера и попаднали в орбита, като някои от тях се издигнали на височина половината път до луната, преди да полетят надолу със скорост, по-голяма от четиристотин хиляди километра в час. Падащият материал загрял голяма част от атмосферата, запалвайки гигантски огньове, които ударили континентите; при това се отделили огромни количества въглероден диоксид, метан, както и седемдесет милиарда тона сажди. Димът и прахът били толкова гъсти, че земята станала по-тъмна от най-тъмната пещера, спряла всяка фотосинтеза и хранителната верига практически рухнала. На земята настъпило нещо като ядрена зима и тя замръзнала за месеци; това незабавно било последвано от бързо разрастващ се парников ефект, причинен от рязкото отделяне на въглероден диоксид и метан. Изминали сто и трийсет хиляди години, преди земната атмосфера да се охлади и да се нормализира.

Диърборн премлясна, облизвайки обилния крем с големия си розов език.

— Всичко това е красиво документирано в скалния преход К-Т в Ратон Бейсин. Първо се вижда пласт от отломки в резултат на самия удар. Този пласт е сив и е богат на редкия химически елемент иридий, открит в метеорити. Под микроскоп се вижда, че е обвит в миниатюрни сферички, замръзнали капчици разтопена скала. Над този пласт има втори, катранено черен, който един геолог описва като „прах от епохата на Креда“. Геолозите са най-големите поети в науката, не мислите ли?

— Все още не мога да разбера защо Уедърс би се интересувал от този преход на скалните пластове, след като е тръгнал да търси фосили.

— Това е мистерия. Може би е използвал този пласт като начин да локализира фосили на тиранозаври рекс. Късната Креда с времето, когато тиранозаврите са управлявали земята. Непосредствено преди измирането им.

— Колко струва един запазен екземпляр на тиранозавър рекс в момента?

— Някой веднъж каза, че ако се съберат всичките хора, открили някога Т-рекс, няма да са достатъчни за един бейзболен отбор. Те са най-редките измежду рядко срещаните. Имах двайсетина клиенти, чакащи да наддават за следващия тиранозавър рекс, който излезе на частния пазар и предполагам, че някои от тях биха били готови да платят сто милиона, че и повече.

Том подсвирна.

Диърборн сложи чашата си на масичката, лицето му придоби замислен израз.

— Имах чувството…

— Да?

— Имах чувството, че Стем Уедърс търси нещо повече от тиранозавър. Нещо, свързано със самия К-Т преход. Но какво точно, не мога да кажа…

Гласът му секна и той си наля друга чаша чай.

— Бедният Стем. И бедната Роби. Не ви завиждам, че трябва да съобщите такава новина.

Той отпи от горещата течност, лапна една последна кифличка, попи лице и избърса пръстите си със салфетка.

— Е, сега е ваш ред да говорите, Томас. Кажете ми какво е открил Стем Уедърс. Естествено, можете да разчитате на дискретността ми. — Очите му блестяха.

Том измъкна компютърната графика от джоба си и я разгъна върху масичката.

Бавно, неумолимо и с колосална мощ, огромното туловище на Хари Диърборн се изправи от стола в тихо удивление.