Дъглас Престън
Хищник (39)

13.

— Казаха, че било бордей — каза Бийзън на Том, докато стояха в мръсната алея срещу запусната стара къща във викториански стил, която стърчеше нелепо от пустинята, осеяна с пало верде с бледожълти цветчета, чола и окотило, прилично на Христов венец.

— Прилича по-скоро на обитавана от призраци, отколкото на публичен дом.

Бийзън се ухили.

— Предупреждавам ви — Хари Диърборн си пада малко ексцентрик. Безцеремонността му е пословична. — Той се приближи към портала и вдигна халката на голямото бронзово чукче с лъв върху вратата. Почука веднъж, звукът отекна глухо. Миг по-късно отвътре се чу плътен глас:

— Влизайте, вратата е отключена.

Те пристъпиха вътре. Къщата беше сумрачна, повечето завеси бяха спуснати и миришеше на мухъл и на котки. Беше истинско стълпотворение на тъмни викториански мебели. Подовете бяха покрити със застъпващи се персийски килими, стените бяха в дъбови витрини с грапаво стъкло, образци от минерали пълнеха мрачните им дълбини. Тук-там се виждаха стоящи лампи с абажури на ресни, които хвърляха бледи петна жълта светлина.

— Навътре — долетя боботещият глас — И не пипайте нищо.

Бийзън тръгна към дневната. В средата един едър, дебел мъж бе потънал в огромно кресло, тапицирано с кретон на цветя, а върху облегалките за ръце се виждаха пъстри покривчици. Светлината идваше отзад и лицето на мъжа оставаше в сянка.

— Здравей, Хари — произнесе Бийзън с малко неспокоен глас. — Отдавна не сме се виждали, а? Това е един мой приятел, господин Томас Бродбент.

От тъмнината на стола изплува едра ръка и направи неопределено движение към двете кресла. Те седнаха.

Том се взря в мъжа. Приличаше невероятно много на Грийнстрийт, беше облечен в бял костюм с тъмна риза и жълта вратовръзка, оредялата му коса бе причесана грижливо назад, един спретнат и елегантен мъж, въпреки едрото му телосложение. Широкото му чело беше гладко и бяло като бебешко, а на пръстите му проблясваха тежки златни пръстени.

— Добре, добре — изсумтя Диърборн, — доколкото виждам това е Робърт Бийзън, човекът — амонит. Как върви бизнесът?

— Не би могло да е по-добре. Фосилите се търсят предимно като офис декори.

Пореден неопределен жест — вдигната ръка и назидателно движение с два пръста.

— Какво искаш от мен?

Бийзън прочисти гърлото си:

— Господин Бродбент…

Той го прекъсна и се обърна към Том:

— Бродбент? Случайно да имате нещо общо с Максуел Бродбент, колекционерът?

Том бе изненадан.

— Той ми е баща.

— Максуел Бродбент. Хм. Интересен човек. Ходил съм няколко пъти при него. Жив ли е още?

— Почина миналата година.

Ново измърморване. От тъмното се показа една ръка, която вдигна носна кърпа и попи месестото лице.

— Съжалявам да го чуя. Светът има нужда от повече такива широко скроени хора. Всички станаха толкова… нормални. Мога ли да ви попитам как почина? Не беше прехвърлил шейсетте.

Том се поколеба.

— Той… той почина в Хондурас.

Веждите на мъжа отсреща се вдигнаха.

— Има ли някаква мистерия?

Том се стъписа от прямотата му.

— Почина, докато правеше онова, което обичаше да прави — каза той малко отсечено. — Може и да се е надявал на повече, но го прие с достойнство. Няма никаква мистерия.

— Наистина съм шокиран да го чуя. — Пауза. — Е, какво мога да направя за вас, Томас?

— Господин Бродбент се интересува как може да си купи динозавър — започна Бийзън.

— Динозавър? Какво, по дяволите, ви кара да мислите, че продавам динозаври?

— Ами… — Върху лицето на Бийзън се изписа ужас.

Диърборн протегна едрата си ръка към него.

— Робърт, искам искрено да ти благодаря, че ме запозна с господин Бродбент. Извини ме, че не ставам. Доколкото разбирам, господин Бродбент и аз имаме да обсъдим някои неща, което предпочитам да сторим насаме.

Бийзън се изправи и нерешително се обърна към Бродбент, очаквайки да каже нещо. Том предположи за какво става дума.

— Що се касае до уговорката ни… Можете да разчитате на нея.

— Благодаря — кимна Бийзън.

Том почувства вина. Нямаше да има никаква комисиона, разбира се.

Бийзън каза довиждане и малко след това се чу хлопването на вратата и шумът от тръгваща кола.

Диърборн се обърна към Том, лицето му се изкриви в подобие на усмивка.

— Сега… правилно ли чух думата динозавър? Това, което казах е истина. Аз не продавам динозаври.

— Какво точно е онова, с което се занимавате, Хари?

— Аз съм брокер на динозаври. — Диърборн се облегна назад във фотьойла си с усмивка и зачака.

Том събра самообладанието си.

— Аз съм инвестиционен банкер с клиенти от Далечния Изток и един от тях…

Дебелата ръка се вдигна отново, прекъсвайки подготвената реч на Том.

— Това може и да мине пред Бийзън, но не и пред мен. Кажете ми за какво всъщност става дума.

Том помисли за миг. Проницателният, циничен блясък в очите на Диърборн го убеди, че е по-добре да каже истината.

— Може би сте чели за убийството в Ню Мексико, което стана във високите плата северно от Абикию?

— Четох.

— Аз бях този, който откри тялото. Случайно се натъкнах на него, човекът умираше.

— Продължавайте — каза Диърборн с равнодушен тон.

— Мъжът натика в ръката ми бележник и ме накара да обещая да го предам на дъщеря му, казвала се Роби. Опитвам се да спазя обещанието си. Проблемът е, че полицията не е идентифицирала трупа, защото доколкото знам, не са го открили.

— Мъжът каза ли ви още нещо, преди да умре?

— Беше в съзнание само няколко минути — отвърна Том уклончиво.

— А бележникът? Какво представлява?

— Само цифри. Списъци от цифри.

— Какви точно цифри?

— Данни от проучвания с радар за подземно сканиране.

— Да, да, разбира се, това е правил. Мога ли да ви попитам какъв е вашият интерес тук, господин Бродбент?

— Господин Диърборн, дадох обещание на умиращ човек. Държа на обещанията си. Това е — ни повече, ни по-малко.

Хари Диърборн изглеждаше озадачен от отговора.

— Наистина вярвам, господин Бродбент, че ако бях Диоген, трябваше да вдигна фенера си. Вие сте или рядко честен човек, или съвършен лъжец.

— Според съпругата ми съм просто инат.

Възрастният мъж въздъхна леко.

— Аз наистина ходих до Абикию да проверя кой е убитият. Питах се дали не е някой от познатите ми ловци на динозаври. Научих, че е правил проучвания и дори се носи слух, че е намерил нещо голямо. Изглежда най-лошите ми страхове са се сбъднали.

— Знаете ли името му?

Дебелият мъж се размърда и столът изскърца от преразпределението на солидния товар.

— Марстън Уедърс.

— Кой е той?

— Нищо по-малко от топ ловецът на динозаври в страната. — Мъжът събра ръцете си и ги стисна. — Приятелите му го наричаха Стем, защото беше висок и жилав. Кажете ми едно нещо, господин Бродбент: намерил ли е старият Стем онова, което е търсел?

Том се поколеба. Необяснимо защо, но той почувства, че може да се довери на този човек.

— Да.

Последва дълга, тъжна въздишка.

— Бедният Стем. Умря така, както и живя: иронично.

— Какво можете да ми кажете за него?

— Много. А в замяна, господин Бродбент, вие ще ми кажете какво е намерил. Съгласен?

— Съгласен.