Дъглас Престън
Хищник (29)

3.

Уайман Форд изтупа праха от полите на расото си и седна на дънера от усукан хвойнов ствол. Беше изминал почти трийсет и два километра от манастира и бе стигнал възвишенията на Навахо Рим, най-дългото плато, което се простираше в продължение на мили покрай южната граница на Еко Бедлендс. Далеч зад него лежеше аленият каньон „Ранчото на призраците“; гледката на северозапад бе обрамчена от заснежените върхове на Канхилон Маунтинс.

Форд извади четири топографски карти в мащаб 1:24000 от раницата си, разгъна ги и ги остави настрани на земята, като затисна краищата им с камъни. Отне му няколко минути да се ориентира, визуално напасвайки различни природни обекти към съответните им очертания върху картите. Вдигна бинокъла и започна да оглежда Еко Бедлендс, търсеше скална формация, която да прилича на онази от компютърната разпечатка. Когато забележеше нещо обещаващо, отбелязваше местоположението му на картата с червен молив. След петнайсетина минути свали бинокъла, обнадежден от онова, което бе видял. Не бе открил съвършено съвпадение, но колкото повече гледаше безкрайните каньони, пресичащи Еко Бедлендс, толкова повече се убеждаваше, че скалата, в която се намира мумифицираният тиранозавър рекс, трябва да е някъде тук. Куполовидната форма в разпечатката изглежда бе характерна за пустинните формации, които можеше да види от удобната си позиция. Проблемът беше, че голяма част от гледката му бе блокирана от плата или ръбове на каньони. В добавка към затрудненията, компютърната разпечатка даваше само двуизмерен разрез на скалата. Не можеше да се каже как би изглеждала от различен ъгъл.

Той отново вдигна бинокъла и продължи да изследва, докато очите му обходиха търпеливо всичко, което можеше да види оттук. Беше време да се придвижи към мястото, което бе отбелязал на картата като „Позиция 2“, малко възвишение в далечния край на Навахо Рим, който стърчеше като ампутиран палец. Щеше да падне голямо ходене, но със сигурност си струваше усилията. Оттам би могъл да види почти всичко в пустинята.

Вдигна манерката си и я разклати, установявайки със задоволство, че е пълна повече от половината. В раницата имаше и друга, съвсем пълна. Ако внимаваше, нямаше да има проблеми с водата.

Отпи малка глътка и тръгна към острието на Навахо Рим.

Докато крачеше, изпадна в приятен унес, породен от физическото усилие. Беше казал на абата, че се нуждае от малко време за размисъл в пустинята и бе обещал да се върне за молитвата в третия час на следващия ден. Сега за това не можеше да става и дума и ако тръгнеше към пустинята, щяха да му трябват два, че и повече дни, за да се върне обратно. Абатът нямаше да има нищо против — беше свикнал Форд да се усамотява, отдаден на молитви и духовен размисъл. Само че този път Форд имаше неясното чувство, че върши нещо лошо. Бе заблудил абата относно целта на това си пътешествие; само защото се е молил, гладувал и се е отказал от телесен комфорт в пустинята, не означаваше, че дири духовен мир и единение с Бога. Осъзнаваше, че бе позволил да се замеси в интригата, в мистерията, в тръпката от търсенето на динозавъра. Манастирът му бе дал дара да се самонаблюдава, нещо, което преди не бе обичал особено, но сега използваше, за да разсъждава над мотивите си. Защо правеше това? Не беше, за да възстанови динозавъра за американския народ, колкото и да му се искаше да си мисли, че е подтикван от алтруистични мотиви. Не беше за пари, и съвсем определено — не за слава.

Правеше го заради нещо по-дълбоко, някаква слабост на характера, някакъв копнеж за приключения и вълнения. Преди три години бе взел решение — по онова време импулсивно, но до този момент вече добре обмислено и затвърдено с молитви — да се оттегли от света и да посвети живота си в служба на Бога. Дали тази малка експедиция беше в името господне?

Кой знае защо му се струваше, че не.

При все тези мисли, като че в плен на чужда сила, брат Уайман Форд продължаваше да крачи по оглозганите от ветровете скали на Навахо Рим, с очи вперени в далечното възвишение.