Дъглас Престън
Хищник (19)

18.

Том Бродбент гледаше как детектив лейтенант Уилър крачи напред-назад из дневната му, бавните, тежки стъпки на полицая издаваха някаква безочливост. Детективът беше облечен в карирано спортно сако, сиви панталони и синя риза без вратовръзка; ръцете му бяха къси с кокалести, осеяни с вени китки, които се полюляваха при всяка негова крачка. Беше някъде между четиридесет и пет и петдесет и осемгодишен, с тясно лице, подобен на острие нос и хлътнали черни очи със зачервени ръбове. Бе лице на човек, страдащ от безсъние.

Зад него с разтворен бележник в ръката стоеше вярното му куче Хернандес, мек, закръглен и неизменно любезен. Бяха дошли заедно с една сивокоса жена, която се представи като д-р Файнингър, медицински инспектор.

Сали седеше на дивана до него.

— На местопрестъплението е открит човешки косъм — каза Уилър и се обърна меко на пети. — Д-р Файнингър иска да разбере дали е от убиеца, но за да направи това се налага да елиминира всички други, които са били на онова място.

— Разбирам.

Том почувства, че черните очи на лейтенанта го гледат настойчиво.

— Ако не възразявате, моля, подпишете тук.

Том подписа бланката за разрешение.

Файнингър се приближи с малка черна чанта.

— Мога ли да ви помоля да седнете?

— Не подозирах, че ще бъде толкова опасно — каза Том и се опита да се усмихне.

— Ще ги отскубна с корените — долетя отсеченият отговор.

Том седна и със Сали размениха погледи. Беше сигурен, че в тази визита има нещо повече от просто вземане на косми. Той гледаше как медицинската инспекторка вади от черната си чанта две малки епруветки и няколко самозалепващи се етикета.

— Междувременно — обади се Уилър, — има няколко въпроса, които искам да изясним. Нещо против?

Почва се, помисли си Том.

— Необходим ли ми е адвокат?

— Ваше право е.

— Заподозрян ли съм?

— Не.

Том махна с ръка.

— Адвокатите са скъпи. Давайте.

— Казахте, че сте яздили покрай Чама в нощта на убийството.

— Точно така.

Том усети пръстите на лекарката да ровят из косата му с дълга пинсета.

— Казахте, че сте взели по-прекия път към каньона Хоакин.

— Всъщност не е по-пряк.

— Точно това си мислех и аз. Защо минахте оттам?

— Както казах преди, обичам да яздя.

Тишина. Чу се скърцане от химикалката на Хернандес върху хартията, после обръщане на листи. Медицинската инспекторка отскубна един, два, три косъма.

— Готово — обяви тя с равен глас.

— Колко километра сте изминали през онази нощ? — попита Уилър.

— Петнайсет, двайсет.

— И колко време отнема?

— Три до четири часа.

— Значи решихте да вземете по-прекия път, който всъщност е дълъг, по залез-слънце, когато е трябвало да яздите най-малко три часа в тъмното?

— Беше пълнолуние и го бях планирал така. Исках да яздя до вкъщи на лунна светлина — това беше целият смисъл.

— И съпругата ви няма нищо против да закъснявате?

— Не, съпругата му няма нищо против да закъснява — отвърна Сали.

Уилър продължи, без да променя безизразния си тон.

— Значи щом чухте изстрелите тръгнахте да проверявате?

— Това не го ли минахме вече, детектив?

Уилър не се впечатли.

— Казахте, че сте намерили мъж, умиращ. Приложили сте му сърдечен масаж, което обяснява откъде се е взела кръвта по дрехите ви.

— Да.

— И той е говорил с вас, казал ви е да намерите дъщеря му Роби… така ли се казваше? — и да й кажете какво е открил той. Но е умрял, преди да успее да каже какво всъщност е открил. Правилно ли съм запомнил?

— Всичко това вече го говорихме. — Том не беше казал, а и нямаше намерение да казва, че иманярят е имал бележник или че е споменал за някакво съкровище. Нямаше доверие в способността на полицията да пази тайна, а новината за съкровище можеше да предизвика паническо бягство.

— Даде ли ви нещо?

— Не. — Том преглътна. Бе изненадан от това колко неприятно му е да излъже.

След миг Уилър изсумтя и погледна надолу.

— Прекарвали сте доста време да яздите из високите плата, така ли е?

— Точно така.

— Търсили сте нещо или…?

— Да.

Уилър рязко вдигна очи.

— Какво?

— Мир и спокойствие.

— Къде точно ходехте?

— Навсякъде — Лабиринта, горе по Меса де лос Виехос, Инглиш Рокс, Ла Кучила… понякога чак до Еко Бедлендс, ако екскурзията трае цяла нощ.

Уилър се обърна към Сали.

— Вие придружавате ли го?

— Понякога.

— Казаха ми, че вчера следобед сте ходил горе в манастира „Христос в пустинята“.

Том се изправи.

— Кой ви каза? Да не би да сте ме следили?

— Спокойно, господин Бродбент. Карате един доста характерен товарен автомобил и трябва да ви напомня, че по-голямата част от този път се вижда от върха на Меса де лос Виехос, където моите хора претърсват. Така че: ходили ли сте в манастира?

— Длъжен ли съм да отговоря на този въпрос?

— Не. Но ако не го сторите, ще ви изпратя призовка и ще ви се наложи да си наемете адвокат, за какъвто говорихме преди малко; тогава ще бъдете разпитан под клетва в полицейското управление.

— Това заплаха ли е?

— Просто излагане на фактите, господин Бродбент.

— Том — обади се Сали, — успокой се.

Том преглътна.

— Да, бях в манастира.

— За какво?

Той се поколеба.

— За да се видя с един свой приятел.

— Име?

— Брат Уайман Форд.

Скръц, скръц, не спираше химикалката. Докато пишеше, Уилър всмукна въздух през зъби.

— Този брат Форд е монах?

— Послушник.

— За какво трябваше да се виждате с него?

— Питах се дали е чул нещо, свързано с убийството в Лабиринта. — Почувства се отново ужасно заради лъжата. Започна да осъзнава, че може би другите бяха прави за това, че не е трябвало изобщо да задържа бележника. Но беше дал проклетото обещание!

— И той беше ли чул нещо?

— Не.

— Съвсем нищо?

— Съвсем нищо. Дори не знаеше за него. Не четял вестници. — Ако ченгетата отидеха да се срещнат с Форд, дали той би могъл да ги излъже за бележника? Не му изглеждаше вероятно — в края на краищата той беше монах.

Уилър се изправи.

— Ще останете ли тук известно време? В случай че се наложи да говорим отново.

— Нямам никакви планове за излизане в момента.

Уилър отново кимна и погледна Сали.

— Съжалявам, мадам, че ви прекъснах.

— Не съм ви „мадам“ — отвърна остро тя.

— Не исках да ви обиждам, госпожо Бродбент. — Той се обърна към медицинската инспекторка: — Взехте ли каквото трябваше?

— Да.

Те се насочиха към вратата. Докато излизаха от стаята, Уилър спря и черните му очи се заковаха в Том.

— Да се лъже полицейски служител е възпрепятстване на правосъдието — углавно престъпление.

— Наясно съм.

Уилър се обърна и излезе. Том ги изчака да се качат в колата, после се върна вътре и затвори вратата. Сали беше в дневната, седеше скръстила ръце пред гърдите си.

— Том…

— Не го казвай.

— Ще го кажа. Затъваш в подвижни пясъци. Трябва да им дадеш бележника.

— Вече е твърде късно.

— Не, не е. Можеш да обясниш. Ще те разберат.

— Ще разберат на куково лято! И колко пъти още да го повтарям? Дадох обещание.

Тя въздъхна и отпусна ръце в скута си.

— Том, защо си такъв инат?

— А ти не си, така ли?

Сали се отпусна на дивана до него.

— Невъзможен си.

Той обви ръка около нея.

— Съжалявам, но щеше ли да ме харесваш, ако бях друг?

— Предполагам, че не. — Тя въздъхна отново. — И като връх на всичко, когато се прибрах този следобед, имах чувството, че някой е влизал в къщата.

— Как така? — разтревожи се Том.

— Не знам. Нищо не беше откраднато или преместено. Просто някакво противно усещане — имах чувството, че подушвам чужда пот.

— Сигурна ли си?

— Не.

— Трябва да съобщим.

— Том, само ако го споменеш, Уилър ще ти се нахвърли. Както и да е, изобщо не съм сигурна — беше само чувство.

Том помисли известно време.

— Сали, това е сериозно. Вече знаем, че заради съкровището има убит човек. Ще се чувствам по-добре, ако извадиш онзи „Смит & Уесън“, да е винаги у теб.

— Не бих отишла толкова далеч, Том. Ще се чувствам глупаво да се разхождам насам-натам с оръжие.

— Разсмиваш ме. Ти си една фурия с оръжие — доказа го в Хондурас.

Сали стана, отвори чекмеджето под телефона, извади ключ и отиде да отключи един шкаф в кабинета. Няколко минути по-късно се върна с оръжието и кутия с трийсет и осемкалиброви патрони. Отвори цилиндъра, пъхна в патронника пет патрона, затвори го с изщракване и го пъхна в предния джоб на дънките си.

— Сега доволен ли си?