Дъглас Престън
Хищник (13)

12.

Манастирът „Христос в пустинята“ се намираше на двеста и четиридесет километра нагоре по Чама ривър, навътре в пустинята Чама и успоредно на огромния корпус на Меса дел Виехос, Платото на Древните, което маркираше началото на местността на високите плата. Том шофираше нагоре по пътя към манастира мъчително бавно, беше му неприятно да подлага на изтезание безценния си Шевролет по един от пътищата с най-лоша слава в Ню Мексико. Пътят бе с толкова много дупки, че изглеждаше като бомбардиран и имаше участъци от перваза, които заплашваха да разхлабят всички болтове в автомобила ти и да ти изкъртят зъбите. Говореше се, че монасите харесвали този път.

След нещо, което приличаше на пътуване до края на света, Том забеляза тухлената църковна кула, която се издигаше над хвойните и лавандулата. Постепенно пред погледа му се разкри останалата част от бенедиктинския манастир — грозд от кафяви тухлени постройки, пръснати без ред върху ивицата земя над наводняваните райони на реката, там, където Рио Галина се съединява с Рио Чама. Разправяха, че това е най-уединеният манастир в света.

Том паркира пикапа си на мръсното асфалтово каре и тръгна по пътеката към манастирския магазин. Чувстваше се неловко при мисълта как ще отиде да моли монаха за помощ. До слуха му достигна слабият звук от пеене, който се носеше от църквата, примесен с дрезгавите крясъци на ято свадливи сойки.

Магазинът беше празен, но камбанката на вратата издрънча, когато Том я отвори и от вътрешността се показа един монах.

— Здравейте — кимна Том.

— Добре дошли. — Монахът седна на високата дървена табуретка зад тезгяха. Том пристъпи, загледан в скромните продукти, предназначени за манастира: пчелен мед, изсушени цветя, ръчно копирани карти, дърворезби.

— Казвам се Том Бродбент — представи се той, като протегна ръка.

Монахът я пое. Беше висок и слаб човек, с очила с дебели стъкла.

— Радвам се да се запознаем.

Том прочисти гърлото си. Смущението му се засили.

— Ветеринарен лекар съм, миналата година лекувах една болна овца в манастира.

Монахът кимна.

— Докато бях тук, някой спомена за монах, който навремето е работил в ЦРУ.

Монахът отново кимна.

— Знаете ли кого имам предвид?

— Брат Форд.

— Явно е той. Питах се дали мога да разговарям с него.

Монахът погледна часовника си, голям спортен часовник с копчета и циферблати, които изглеждаха толкова не на място на китката на един монах, макар и Том да не знаеше по каква причина. Нали и те трябваше да са осведомени за часа.

— Минава шест. Ще отида да го доведа.

Монахът изчезна по пътеката. Пет минути по-късно Том се стресна от вида на едрата фигура на мъж, който крачеше енергично насам. Огромните му крака бяха обути в прашни сандали, в ръката си държеше дълга дървена тояга, а полите на кафявото му расо плющяха при всяка негова крачка. След миг вратата се отвори рязко и той прекрачи прага; без намек, за каквото и да е превъзходство се отправи към Том и преди Том да се усети, ръката му потъна в огромната, но изненадващо деликатна лапа.

— Брат Уайман Форд — произнесе той с определено немонашески глас.

— Том Бродбент.

Брат Форд бе поразително грозен човек с едра глава и сякаш издялано лице, нещо средно между Абрахам Линкълн и Херман Мънстър. Не изглеждаше особено религиозен, поне външно, и определено не приличаше на типичен монах с великанския си ръст, рошава брада и буйна черна коса, която се спускаше над ушите му.

Последва тишина и Том отново усети необичайността на визитата си.

— Имате ли малко време да поговорим?

— Формално погледнато, на територията на манастира сме дали обет за мълчание — каза монахът, но след миг добави: — Какво ще кажете да се поразходим?

— Чудесно.

Брат Форд излезе и пое с бърза крачка по една пътека, която се спускаше лъкатушно надолу от магазина и вървеше по речния бряг, а Том се опита да го настигне. Беше красив юнски ден, оранжевите ръбове на каньона се издигаха към синьото небе в блестящ контраст, а дебелите пухкави облаци над тях се носеха като високи бели кораби. В продължение на десет минути вървяха, без да кажат нищо. Пътеката се изкачи и завърши на върха на една скала. Брат Уайман подгъна краищата на расото си и седна на дънера на една суха хвойна.

Том седна до него и се загледа в каньона.

— Надявам се, че не съм ви откъснал от нещо важно — произнесе той, все още несигурен как да започне.

— Пропускам ужасно важно събрание в дискусионната зала. Един нов брат бе ръкоположен на вечернята. — Той се усмихна.

— Брат Форд…

Моля ви, наричайте ме Уайман.

— Питам се дали сте чули за убийството в Лабиринта преди два дни.

— Отказах се да чета вестници преди доста време.

— Знаете ли къде се намира Лабиринта?

— Знам много добре.

— Преди две нощи един ловец на съкровища беше убит там. — И Том разказа как е открил мъртвото тяло, бележника и как после тялото изчезнало.

Форд остана мълчалив известно време, загледан в реката. След това се обърна и попита:

— Е… къде е моето място тук?

Том извади бележника от джоба си.

— Не го ли предадохте на полицията?

— Бях дал обещание.

— На някое ченге?

— Не.

— Не е било особено разумно.

— Полицаят, разследващ случая, не ми вдъхва особено доверие. А и вече бях дал обещание.

Той усети върху себе си спокойните сиви очи на монаха.

— Какво мога да направя за вас?

Том протегна бележника, но монахът не направи движение да го вземе.

— Опитах всичко, което знам, за да установя самоличността на човека, за да мога да предам този бележник на дъщеря му. Нищо не се получи. Полицията няма улика и оттам ми казаха, че ще минат сигурно седмици, преди да намерят тялото. Отговорът на въпроса „кой е онзи мъж“ е скрит тук — сигурен съм. Единственият проблем е, че записът е кодиран.

Пауза. Монахът продължаваше да гледа невъзмутимо Том.

— Чух, че сте разбили доста кодирани системи за ЦРУ.

— Шифровани текстове, да.

— Е? Какво ще кажете, ще се захванете ли с това?

Форд погледна бележника, но отново не направи никакво движение към него.

— Разгледайте го — каза Том и му го подаде.

Форд се поколеба:

— Не, благодаря.

— Но защо?

— Защото избрах да не го правя.

Том усети, че го обхваща раздразнение от високопарния отговор.

— Става въпрос за добра кауза. Дъщерята на този човек вероятно няма и представа, че баща й е мъртъв. Може би се притеснява за него. Дадох обещание на умиращ човек и имам намерение да го спазя — а вие сте единственият човек, за когото знам, че може да ми помогне.

— Съжалявам, Том, но не мога да ви помогна.

— Не можете или не искате?

— Не искам.

— Да не би да се боите да се замесите заради полицията?

Иронична усмивка изкриви лицето на монаха.

— Съвсем не.

— Тогава защо?

— Дойдох тук по една причина — да избягам от точно такива неща.

— Не съм сигурен, че разбирам какво имате предвид.

— След по-малко от месец имам намерение да дам обет. Да си монах не означава просто да носиш монашеско одеяние, а да приемеш нов живот. Това нещо — и той посочи към бележника — би ме хвърлило обратно в предишния ми живот.

— Предишният ви живот…?

Уайман се загледа отвъд реката, веждите му бяха свъсени, изпитото му лице изглеждаше измъчено.

— Предишният ми живот.

— Сигурно сте имали някакво трудно преживяване, за да избягате в манастир.

Уайман поклати глава.

— Смисълът на монашеството не е в това да избягаш от нещо, а в това да бягаш към нещо — към живия Господ Бог. Но да, наистина преживях нещо трудно.

— Какво се случи? Ако разбира се, нямате нищо против…

— Имам. Предполагам, че не съм привикнал към такъв род любознателност, който във външния свят минава за разговор.

Том се засегна от смъмрянето.

— Съжалявам. Не исках…

— Не се притеснявайте. Правите онова, което чувствате, че е правилно. И аз мисля, че е правилно. Само че не аз съм човекът, който ще ви помогне.

Том кимна и двамата се изправиха. Монахът изтупа праха от расото си.

— А за бележника… не мисля, че ще имате някакви особени затруднения с шифъра. Повечето шифри са като за идиоти — измислени от идиоти и дешифруеми от идиоти. Цифрите се заместват от букви. Всичко, което ви трябва, е честотна таблица на английския език.

— Какво е това?

— Списък на най-малко срещаните букви в английския. Сравнявате този списък с най-малко срещащите се цифри в шифъра.

— Изглежда твърде лесно.

— Лесно е. Обзалагам се, че ще разбиете кода за секунди.

— Благодаря.

Форд се поколеба.

— Може ли все пак да му хвърля един поглед? Може пък да съм в състояние да го разкова, както се казва.

— Сигурен ли сте, че искате да го направите?

— Няма да ме ухапе.

Том му го подаде и той започна да го разлиства. Изминаха пет дълги минути.

— Интересно, изглежда много по-сложно от заместващ шифър. — Слънцето бе слязло зад каньоните и сега обливаше клисурите в златиста светлина. От време навреме се стрелкаха лястовици, колкото да подчертаят неподвижността на пейзажа, а каменните стени отразяваха тревожните им писъци. Някъде долу се чуваше ромон на вода.

Той затвори бележника рязко.

— Ще го задържа за няколко дена. Тези цифри са твърде любопитни — има какви ли не странни матрици.

— Възнамерявате да ми помогнете?

Форд сви рамене.

— Това ще помогне на момичето да научи какво е станало с баща й.

— След всичко, което ми казахте, се чувствам малко неудобно.

Той махна с едрата си ръка.

— Понякога съм твърде краен. Няма да навреди, ако опитам. — Той присви очи срещу слънцето. — Най-добре да се връщам. — Помисли малко и добави: — В манастира няма телефон, но имаме интернет връзка чрез сателитна чиния. — Ще се свържа с вас веднага щом успея.