Дж. М. Кутси
Дневник на една лоша година (45)

14. За майчиния език

Дали всеки от нас има майчин език? Аз имам ли майчин език? Доскоро приемах, без дори да се замислям, че тъй като английският е езикът, който владея най-добре, той би трябвало да се брои за моя майчин език. Но може би това не е така. Може би — възможно ли е? — аз нямам майчин език.

Защото понякога, докато слушам английските думи, които излизат от устата ми, изпитвам някаква тревожност, че този, когото чувам, не е онзи, когото наричам себе си. По-скоро сякаш някакъв друг човек (но кой?) е имитиран, копиран и подражаван дори в мимиките. Larvatus prodeo ^[1].

Писането не е толкова притеснително преживяване. Да си седя тук в пълна тишина, да си движа ръката и да извиквам в ума си английски думи, да ги размествам, да ги заменям една с друга, да ги втъкавам във фрази, тогава се чувствам спокоен и уверен. Сещам се за гледка, която помня от едно мое посещение на универсален магазин в Москва: жена, която работи със сметало — главата неподвижна, очите неподвижни, само ръцете мърдат.

 

 

Предполагам, че трябва да ревнувам онази, която сега е наследила работата от мен и ти преписва страниците, но не ревнувам. Желая ти щастие и се надявам, че скоро книгата ти ще излезе и на английски и ще пожъне огромен успех.

 

 

Обратно на това, в което ти предпочиташ да вярваш, животът наистина е борба. Борба на всички против всички, и тя продължава вечно. Тя продължава и сега, в тази стая и в този миг. Можеш ли да го отречеш? Аня се мъчи да те спаси от мен и моите алчни посегателства. Ти се мъчиш да откъснеш Аня от мен. Аз се мъча да те преценя колко всъщност струваш.

 

 

В края на ден, който съм прекарал в писане, обикновено имам налице известен брой страници, които по навик наричам „онова, което исках да кажа“. Но когато съм в по-разсъдливо настроение, се питам: това ли са думите, тези, изписаните върху страницата, с които наистина исках да кажа нещо? Достатъчно ясни ли са като феноменологично описание, за да изразя онова, което дълбоко в себе си вярвам, че държа да кажа, след което започвам да се ровя за по-удачни вербални знаци и продължавам да ги размествам, докато успея да напиша това, което искам. Няма ли да е по-точно да кажа, че си играя с всяко изречение, докато думите върху страницата ми „зазвучат“ или „се получат“, след което спирам да си играя и си казвам: „Това трябва да е, което искаше да кажеш“. Ако е така, кой е този, който може да отсъди какво звучи и какво не звучи както трябва? Не съм ли всъщност аз („моят аз“)?

Щеше ли целият този експеримент да бъде по-различен, или по-малко сложен, или по-сполучлив, ако можех да потъна — както става, когато това ти е дадено по рождение и с възпитанието — в езика, на който пиша, с други думи, ако имах един по-истински, не толкова спорен майчин език отколкото е английският ми, с който работя?

 

 

Понякога се изчервявам, като се сетя за начина, по който коментирах твоите мнения — в края на краищата ти си световно известен писател, а аз само някаква секретарка, но после си казвам: Може би за него е било интересно да чуе и тази гледна точка, така да се каже, да чуе едно мнение „отдолу“ за неговото мнение_. Защото усещах, че поемаш риск, тъй като си толкова изолиран и толкова ненаясно със съвременния свят._

 

 

Хуан, ти си падаш малко мечтател. Мечтател, но и лъжец. И двамата сме лъжци, и ти, и аз (Аня обаче не е), но аз поне не се преструвам на искрен. Аз съм лъжец по принуда, защото ако не съм, другите зверове в джунглата жив ще ме изядат. А ти си лъжец, защото се правиш на нещо, което не си.

 

 

Може би в крайна сметка всички езици са чужди езици, чужди на животното в нас. Но в известен смисъл излиза, че точно това е нечленоразделно и непроизносимо, тъй като за мен английският не е като тих пристан или дом. По стечение на обстоятелствата той е само езикът, чиито изразни средства съм овладял в по-голяма степен.

Убеден съм, че моят случай не е единствен. Сред индийците от средната класа, например, сигурно има много хора, които са учили в английски училища, които непрекъснато говорят английски на работното си място, че дори и вкъщи (пускайки по някой и друг странен местен израз за колорит), които владеят и други езици, но не така добре, и които, въпреки всичко, когато се заслушат в собствения си говор или когато изчитат онова, което са написали, имат странното усещане, че нещо не е съвсем както трябва, че има някаква фалшива нотка.

 

 

Спомням си как веднъж ми каза, че не би включил сънищата си в книгата, тъй като сънищата не се броят за мнения, затова ми стана приятно да видя, че едно от твоите меки мнения е сън — сънят, който ми разказа преди време за себе си и Евридика. Естествено, блъскам си главата дали пък всъщност той не съдържа някакво тайно послание, или зов, че имаш нужда от помощ. Жалко че си толкова самотен. На никого не е излишна подкрепата на човека до него.

 

 

Изтъкваш се като единствен глас на съвестта, която защитава човешките права и така нататък, но аз се питам: абе щом той наистина вярва в тези човешки права, защо не излезе на улицата, навън в истинския свят, и да се бори за тях? Каква е неговата репутация? И отговорът, според моите проучвания, е следният: неговата репутация не е нищо особено. Всъщност постиженията му в тази област са почти нулеви.