Дж. М. Кутси
Дневник на една лоша година (35)

04. Инш’Аллах

„Под знака на смъртта“. Защо не може всяка изречена от нас дума да бъде придружавана от напомняне, че не след дълго ще трябва да се сбогуваме с този свят? Условностите на писането изискват животът на писателя, който като на всеки друг е изпълнен с опасности, при това на всяка крачка, да се слага в скоби и да не фигурира в творчеството му. Но защо е необходимо винаги да се съобразяваме с условностите? Зад всеки абзац читателят трябва да е в състояние да чуе музиката на настоящата радост и бъдещата тъга. Инш’Аллах.

Алан! — скастрих го. Когато му е скучно, Алан набляга на пиенето, точно както е правил и като студент — без никакъв финес, с единствената цел да се натряска зверски. Не се опитвам да го спра, защото знам, че това не помага, тъй като въпросното напиване е насочено срещу мен: аз съм го вкарала в това положение, затова — тряс! — аз трябва да го изстрадам.

Моята прелестна приятелка, продължи той, която сега разполага с толкова много свободно време, просто не знае какво да прави с него. А тя наистина се хвърли с цялото си сърце и душа в работата, която вършеше за теб. Преди да те споходи непредвидената спънка. Но по всяка вероятност ти не си забелязал.

Забелязах, отвърна сеньор К. Аня допринесе съществено, направи го искрено. И аз го оценявам.

Значи й имаш доверие, така ли?

Алан! — отново го смъмрих.

Защо не станем от масата, каза сеньор К. Да се разположим по-удобно.