Маркъс Зюсак
Аз съм пратеникът (53)

K. Край

Вземам касетофона и оставаме още малко така. Тя не ме кани да вляза, а аз не я питам дали може. Стана това, което трябваше да стане. Обръщам се и казвам:

— Е, Одри, до скоро. Може би до следващите карти. А може и преди това.

— До скоро — кима тя и аз тръгвам към къщи с касетофона под мишница.

Дванайсет послания са изпълнени.

Приключени са четири аса.

Имам чувството, че това е най-великият ден в живота ми.

Жив съм — мисля си. — Победих. За пръв път от месеци се чувствам свободен и по целия път до дома ме съпровожда чувството на удовлетворение. То остава с мен дори когато влизам вкъщи, целувам Портиер и правя в кухнята кафе за двамата. Докато го пием, в стомаха ми пропълзява друго чувство, намотава се на кълбо и се пръсва.

Не знам защо е така, но цялото удовлетворение изчезва на секундата, когато Портиер вдига поглед към мен. Чуваме как отвън някой вдига и пуска метално резе, после си плюе на петите.

 

 

Бавно отивам до вратата, слизам по стъпалата на верандата и излизам на двора.

Там е пощенската ми кутия. Леко изкривена. Има гузен вид. Сърцето ми се мята.

Тръгвам и ме побиват тръпки, когато я отварям.

О, не. Не!

Протягам ръка и напипвам още един последен плик. На него е написано името ми и вече знам какво има вътре.

Една последна карта.

Един последен адрес.

Затварям очи и падам на колене на моравата. Мислите ми се препъват.

Една последна карта.

Механично и бавно отварям плика и когато очите ми намират адреса, всяка мисъл в мен угасва и умира. Там пише:

„Шипинг стрийт“ 26

Моят адрес.

Последното послание е за мен.