Маркъс Зюсак
Аз съм пратеникът (44)

4. Да усетиш страха

В деня след Коледа съм на работа и навестявам Бърни в киното на „Бел стрийт“.

— Ед Кенеди! — възкликва той, като ме вижда. — Май ти хареса, а?

— Не е това — казвам. — Трябва ми помощта ти, Бърни.

Той тутакси се приближава и пита:

— Какво мога да направя за теб?

— Нали разбираш от филми?

— Разбира се. Можеш да гледаш който…

— Не, не. Кажи ми всичко, което знаеш за тези заглавия. — Изваждам асото купа, макар че мога да ги кажа наизуст. — „Куфарът“, „Кет Балу“ и „Римска ваканция“.

Бърни реагира мигновено.

— „Римска ваканция“ го имам, но другите два не. — И ме засипва с факти. — „Римска ваканция“ се смята за един от най-добрите филми на Грегъри Пек. Заснет е през 1953 година от режисьора Уилям Уайлър, създателя на знаменития „Бен Хур“. Действието се развива във великолепния Рим. Изумителна е ролята на Одри Хепбърн, която по настояване на Грегъри Пек получава същия хонорар като него. Той казва, че ще стане за посмешище, ако не й платят същите пари — толкова силно е изпълнението й. Това се потвърждава, когато тя получава „Оскар“ за ролята…

Всичко това е изстреляно със скоростта на картечница, но аз се хващам за една дума.

Одри, мисля си.

— Одри — казвам.

— Да. — Той ме поглежда, объркан от невежеството ми. — Да, Одри Хепбърн. В тази роля е велико…

Не, само не казвай великолепна, моля се. Тази дума е на Мила.

— Одри Хепбърн! — почти изкрещявам. — Какво можеш да ми кажеш за другите два?

— Имам тук един каталог — обяснява Бърни. — Още по-голям от онзи, който ти показах миналия път. В него могат да се намерят кажи-речи всички филми, снимани някога. Актьори, режисьори, оператори, музика и какво ли не още.

Той ми носи дебелата книга и ми я подава.

Най-напред „Кет Балу“. Стигам до него и зачитам на глас.

— Една от най-известните роли на Лий Марвин…

Спирам, защото съм открил каквото търся. Връщам се и го прочитам отново. — Лий Марвин.

Минавам на „Куфарът“.

Щом го намирам, най-напред прочитам имената на актьорите и режисьора. Режисьор е някой си Пабло Санчес. Същата фамилия носи и Ричи.

Вече имам трите имена.

Ричи. Марв. Одри.

Първоначалният ми ентусиазъм обаче бързо се сменя с тревога.

Дано посланията да са хубави, мисля си, но нещо ми подсказва, че няма да е лесно. Сигурно има основателна причина да са оставени за накрая. Освен че са ми приятели, те са и най-трудната ми задача, усещам го.

Стиснал картата, стоварвам каталога на масата.

Бърни е притеснен.

— Какво има, Ед?

— Пожелай ми късмет, Бърни — казвам. — Пожелай ми сърцата да победят.

Той го прави.

С картата в ръка излизам на улицата. Отвън ме чакат мракът и несигурността на онова, което предстои.

Обзема ме страх, но не се отдръпвам, а тръгвам право към него.

 

 

Мирисът на улицата се мъчи да ме сграбчи, но аз се отърсвам от него и продължавам да вървя. Всеки път, когато по ръцете и краката ми плъзват тръпки, тръгвам по-бързо, тласкан от мисълта, че щом Одри, Ричи и Марв имат нужда от мен, трябва да бързам.

Улицата е страх.

Всяка стъпка е страх.

Мракът се сгъстява и аз започвам…

Да тичам.

Първият ми порив е да отида направо при Одри.

Искам да стигна възможно най-бързо и да реша проблема й, какъвто и да е той. Дори не ми се мисли, че може да се наложи да направя нещо неприятно.

Само да стигна там, казвам си, но после интуицията ми подсказва друго.

Продължавам да вървя, но вадя картата и я приближавам до очите си. Проверявам реда. Ричи. Марв. Одри.

Внезапно осъзнавам с пределна яснота, че трябва да следвам реда. Одри неслучайно е последна и аз го знам. Пръв е Ричи.

— Да — кимам на себе си и поемам към къщата му на „Бридж стрийт“. Тръгвам по най-прекия път и краката ме носят все по-бързо.

Питам се дали не бързам, за да стигна час по-скоро до Одри, но предпочитам да не си отговоря.

Съсредоточавам се върху Ричи.

Лицето му изниква пред мен, докато минавам под сведените клони на някакво дърво. Отмахвам го заедно с листата, но продължавам да чувам гласа и подмятанията му, докато играем карти. Спомням си неподправената му радост при вида на Марв, целуващ Портиер.

Ричи, чудя се. Какво ли послание мога да предам на Ричи?

Почти съм стигнал.

Още малко и ще съм на ъгъла на „Бридж стрийт“.

Пулсът ми препуска стремглаво и набира скорост.

Свивам зад ъгъла и тутакси виждам къщата на Ричи. Една голяма въпросителна се изправя до мен и диша в лицето ми.

Какво да правя сега?

Всички други задачи бяха сравнително леки, защото не познавах хората (като изключим майка ми, но и тогава, докато седях в италианския ресторант, нямах представа, че чакам нея). Просто чаках удобен случай. Но Ричи, Марв и Одри познавам достатъчно добре, за да се мотая и да слухтя около къщите им. Това е последното, което бих направил.

Въпреки това размишлявам около минута и в крайна сметка решавам да седна под един стар дъб и да чакам.

 

 

Стоя така около час и ако трябва да съм честен, не се случва кой знае какво. Виждам, че родителите на Ричи са се прибрали от почивка (забелязвам майка му да мие чиниите).

Става късно и скоро остава да свети само кухнята. Лампите във всички къщи са угасени и свети само уличното осветление.

В къщата на семейство Санчес една самотна фигура се приближава до кухненската маса и сяда.

Не е много трудно да позная Ричи.

Замислям се дали да не вляза, но още преди да съм станал, някакви хора приближават към мен.

Не след дълго над мен застават двама мъже.

Мъже, които ядат пай.

Единият ме поглежда отвисоко и ме заговаря. Гледа ме с някакво презрително безразличие, което ми е смътно познато.

— Казаха ни, че можем да те намерим тук, Ед.

Той клати глава и хвърля пая си, явно купен от близката бензиностанция.

— Ама си рядък досадник, знаеш ли?

Гледам го, онемял от изумление.

— Така ли е, Ед? — пита другият и колкото и нелепо да звучи, без маските са почти неузнаваеми.

— Дарил? — казвам.

— Да.

— Кийт?

— Същият.

Дарил сяда до мен и ми подава пая си.

— В името на доброто старо време — обяснява той.

— Ясно — отвръщам, все още зашеметен. — Благодаря.

Връхлитат ме спомените за последното им посещение. За кръв, думи и изцапан под. Не мога да не попитам.

— Нали няма да ме…

Но ми е трудно да го изрека.

— Какво? — пита Кийт, който се е настанил от другата ми страна. — Да те превъзпитаваме?

— Ами… да.

В знак на благоразположение Дарил отваря найлоновия плик с пая и ми го подава.

— Не, Ед, няма. Днес няма да има посегателства. В никакъв случай!

И се засмива някак носталгично. Едва ли не имам чувството, че сме стари бойни другари или нещо от този род.

— Е, освен ако не се правиш на интересен…

Той се настанява по-удобно на земята. Има бледа кожа, нашарена от белези, но въпреки това е хубав. Затова пък лицето на Кийт е изпъстрено с дупки от акне, носът му е като човка, а брадата му е крива.

Поглеждам го и казвам:

— Да знаеш, приятел, с маската те харесвам повече.

Дарил се изсмива кратко. Не бих казал, че Кийт се чувства поласкан, но скоро се успокоява и помежду ни се възцарява разбирателство. Сигурно защото сме преминали заедно през изпитания, макар и от различни страни на барикадата.

Известно време мълчим и ядем пай.

— Няма ли сос? — питам.

— Казах ти! — заявява Кийт.

— Какво? — не разбира Дарил.

— Казах му, че трябва да ти вземем и сос, Ед, но на тая скръндза му се досвидя.

Дарил отмята глава, преди да отговори.

— Виж какво, сосът е опасен. — Той насочва пръст към ризата ми. — Виждаш ли с какво е облечен Ед? Хайде, кажи. Какъв цвят е?

— Знам какъв цвят е, Дарил! Не е нужно пак да се държиш с мен като с малоумен.

— Пак? Кога, по дяволите, съм се държал с теб като с малоумен?

Двамата почти си крещят, докато аз седя помежду им и отхапвам от изстиналия пай.

— В момента се държиш така — негодува Кийт и се опитва да въвлече и мен в спора. — Ти какво мислиш, Ед? Как ти се струва? Държи ли се с мен като с малоумен?

И ме пронизва с поглед. Решавам да отговоря на въпроса на Дарил.

— Аз съм с бяла риза — казвам.

— Точно така — подхвърля Дарил.

— Какво значи „точно така“?

— Това, Кийт, че за Ед е твърде опасно дори да си помисли да яде пай със сос! — В момента тонът му определено е назидателен. — Ще потече, ще му покапе по хубавата бяла риза и нещастникът ще трябва да я пере. А в момента това не е нужно, нали така?

— Нищо няма да му стане, ако я изпере! Ще я натика в пералнята заедно със смрадливото си куче — има да се върти поне два часа!

— Няма нужда да намесваш Портиер — протестирам аз. — Нищо не ти е направил.

— Така е — съгласява се Дарил. — Това не беше честно, Кийт.

Кийт тутакси се успокоява.

— Прав си. — Дори се извинява. — Извинявай, Ед.

Вече ми е ясно, че този път са им наредили да се държат възможно най-добре с мен. Сигурно затова спорят още по-ожесточено помежду си.

Те продължават пререканията си още известно време, накрая се извиняват един на друг и тримата си говорим кротко в нощта, която тихо ни обгръща.

Чувстваме се доста уютно, докато Дарил ни разправя вицове за мъже, които „влизат в един бар“, мадами с пушки и съпруги, сестри и братя, готови да преспят с млекаря срещу един милион долара.

Да, доста ни е уютно, докато лампата в кухнята на Ричи не угасва.

Изправям се и изричам:

— Страхотно!

Обръщам се към двамата любители на спора и им казвам, че съм изпуснал шанса си. Това очевидно не ги притеснява особено.

— Какъв шанс? — пита Дарил.

— Много добре знаеш.

Той обаче само клати глава.

— Не, Ед, всъщност не знам. Знам само, че това е следващото ти послание, а ти още не си наясно какво се иска от теб.

Изрича го небрежно, но долавям нещо недоизказано. Вярно е, казвам си.

Там е цялата работа. Наистина не знам какво да правя. Просто си стоя и чакам да ме осени. Отговорът да дойде сам.

Дарил и Кийт стоят до мен под дъба. Кийт е този, който го изрича на глас. Дрезгав, добронамерен глас, който прозвучава над самото ми ухо:

— Какво изобщо правиш тук, Ед? — Думите се втурват към мен и нахлуват в ухото ми. — Какво чакаш? Би трябвало да знаеш какво трябва да направиш…

Той изчаква няколко секунди и изсипва върху ми последния поток от думи, който ме залива и нахлува в мен.

— Ричи е един от най-добрите ти приятели, Ед. Не би трябвало изобщо да мислиш, да чакаш и да се чудиш какво да правиш. Ти вече го знаеш — без каквито и да било въпроси и съмнения, така ли е? — И повтаря: — Така ли е, Ед?

Отстъпвам назад и се свличам до дървото.

Двете фигури продължават да стоят, загледани в къщата.

Гласът ми колебливо се надига, за да кацне в краката им.

Знаеш какво да правиш, мисля си.

— Да — казвам. — Знам.

Внезапно изплувалите образи ме разкъсват.

Парчетата се пръсват по земята около мен.

Кийт и Дарил си тръгват.

— Ура! — казва единият, не знам кой точно.

Искам да се изправя, да хукна след тях и да ги моля да ми кажат кой стои зад всичко това и защо. Но не мога.

Мога единствено да седя и да събирам парчетата от онова, което току-що съм видял.

Видял съм Ричи.

Видял съм себе си.

Сега, под разклоненото над мен дърво, се опитвам да го отрека и да се изправя, но ми премалява и отново сядам.

— Извинявай, Ричи — прошепвам, — но трябва.

Ако стомахът ми беше цвят, мисля си, че щеше да е черен като тази нощ. Вземам се в ръце и поемам към къщи. Пътят ми се струва безкраен.

Когато най-сетне стигам, измивам чиниите.

Те са струпани в мивката и последното, което измивам, е лъскав плосък нож. Кухненската лампа се отразява в него. Улавям и собственото си отражение, хладно, обло и разкривено.

Срязано отстрани.

Последното, което виждам, са думите, които трябва да кажа на Ричи. Оставям ножа върху сушилника, най-отгоре върху камарата от измити чинии. Той се плъзва, пада на пода и се завърта като стрелка на часовник. Три пъти лицето ми се появява върху острието.

Първия път виждам в очите си Ричи.

После Марв.

И накрая Одри.

Вдигам ножа и го държа в ръка.

Иска ми се да мога да замахна с него и да разрежа света. Да го отворя и да премина през него в следващия.

В леглото отново лежа с тази мисъл.

Имам три карти в чекмеджето и една в ръката. Когато сънят идва и се надвесва над мен, лекичко натискам с пръст ръба на асото купа. Картата е хладна и остра.

Чувам тиктакането на часовника. Всичко наоколо чака нетърпеливо.