Маркъс Зюсак
Аз съм пратеникът (43)

3. Черният костюм

„Традиция“ понякога е мръсна дума, особено по Коледа.

По цялото земно кълбо семействата се събират и хората се радват един на друг за няколко минути. После в продължение на час се изтърпяват. След което започват да си лазят по нервите.

Отивам да видя майка ми след спокойно прекараната сутрин с Ричи и Марв. Хапнали сме остатъците от коледната вечеря и сме изиграли няколко игри на карти. Без Одри не е същото, затова бързо-бързо приключваме и двамата си тръгват.

Както обикновено всички се събираме в дванайсет при мама.

Сестрите ми са там с децата и съпрузите си, а Томи се появява с някаква зашеметяваща мадама, която е успял да забърше в университета.

— Това е Ингрид — представя я той.

Трябва да призная, че Ингрид е момиче като от списание. С дълга тъмна коса, гладко мургаво лице и тяло, в което ти се иска да се разтвориш.

— Приятно ми е — казва тя. И гласът й е хубав. — Слушала съм много за теб, Ед.

Лъже, разбира се. Аз обаче отказвам да поддържам измамата. Тази година просто нямам сили за това.

— Не си, Ингрид — казвам мило, почти стеснително.

Прекалено хубава е, за да се заяждам с нея. На хубавите момичета всичко им е простено, дори убийството.

— А, дойде, значи — казва майка ми, като ме вижда.

— Честита Коледа, мамо! — възкликвам ентусиазирано и съм сигурен, че всички улавят сарказма ми.

Сядаме да ядем.

Разменяме си подаръци.

Возя на „самолетче“ и на конче децата на Лий и Катрин стотина пъти, или поне докато още се държа на краката си.

Хващам Томи и Ингрид да се натискат в хола, точно до прословутата кедрова масичка.

— Опа… извинявайте.

И се изнизвам от стаята.

Желая му късмет.

 

 

В четири без четвърт става време да отида при Мила. Целувам сестрите си, стискам ръцете на мъжете им и казвам довиждане на децата.

— Идва последен, тръгва си пръв — казва майка ми и издухва дима от цигарата. Около Коледа винаги пуши много. — А живее най-близо.

Запазвам самообладание, макар че ми се иска да избухна и да й кажа всичко, което си мисля.

Тя клевети баща ми, мисля си. Обижда ме при всеки удобен случай. Иска ми се да смажа с думи тази жена, която си седи в кухнята, гълта тютюнев дим и го издухва от дробовете си.

Но само я поглеждам в очите и казвам през топлата мъгла:

— От пушенето се погрознява.

И си тръгвам, а тя остава, хваната в облака от дим като в капан.

 

 

Вече съм отвън на моравата, когато някой извиква след мен. Първо Томи, после майка ми.

Томи излиза след мен.

— Добре ли си, Ед?

Правя няколко крачки назад.

— Добре съм, Томи. Много шантава година, но се справям. А ти?

Сядаме на стъпалата, наполовина огрени от слънцето. Аз съм в сенчестата част, а Томи е на светло. В това има нещо символично.

За пръв път този ден се чувствам добре, докато с брат ми си разменяме кратки въпроси.

— Как върви университетът?

— Бива. Справям се по-добре, отколкото очаквах.

— А Ингрид?

Настъпва пауза, която не може да продължи вечно, и двамата избухваме в смях. Може да е хлапашко, но аз го поздравявам със завоеванието му, а и той явно е горд.

— Не е лоша — казва той и аз най-искрено му казвам колко се гордея с него. Не заради Ингрид. Тя е нищо в сравнение с онова, за което говоря.

— Радвам се за теб, Томи — Потупвам го по гърба и се изправям. — Късмет!

— Ще ти се обадя някой път — подвиква той след мен. — Да се видим.

Но днес лъжата нещо не ми понася. Обръщам се и изричам толкова спокойно, че сам се изненадвам от себе си:

— Съмнявам се, Томи.

И ми става хубаво. Да се отърсиш от лъжите, носи облекчение.

Томи се съгласява.

— Прав си, Ед.

Все пак сме братя, и кой знае? Може пък един ден… Един ден, сигурен съм, ще се съберем, ще си спомним и ще си кажем много неща. По-важни от университета и Ингрид.

Но няма да е скоро.

А сега тръгвам през моравата и казвам:

— Чао, Томи, благодаря ти, че дойде.

Поне от едно съм доволен.

Бих искал да седя с него на верандата, докато слънцето огрее и двама ни, но не го правя. Ставам и си тръгвам. Предпочитам да гоня слънцето, вместо да го чакам.

Томи се прибира, а аз вървя към улицата, когато излиза майка ми.

— Ед!

Обръщам се. Тя се приближава и казва:

— Какво пък, честита Коледа.

— И на теб — отвръщам. И добавям: — Не е до мястото, мамо, а до човека. И да се махнеш оттук, пак ще си си същата, където и да отидеш.

И това е достатъчно, но аз вече съм поел дъх.

— Ако някога се махна… — преглъщам, — първо трябва да съм сигурен, че тук ми е по-добре.

— Хубаво, Ед. — Тя е стъписана и ми дожалява за жената, застанала на верандата на тази мизерна къща в забутано градче. — Може би си прав.

— Довиждане, мамо.

И си тръгвам.

Трябваше да го направя.

 

 

Отбивам се вкъщи да пийна нещо и се запътвам към Мила. Когато пристигам там, тя ме чака с нетърпение. Облечена е в светлосиня лятна рокля и държи подарък. На лицето й е изписано вълнение.

— Това е за теб, Джими — казва тя и ми подава голямата плоска кутия.

Смутен съм, защото не съм й донесъл подарък.

— Извинявай… — понечвам да кажа, но тя ме спира с махване на ръка.

— Стига ми, че дойде — казва. — Ще го отвориш ли?

— Не, по-късно.

Предлагам й ръката си и тя се опира на нея. Излизаме от къщата и тръгваме към дома. Питам я дали иска да вземем такси, но тя предпочита да повърви. Не сме изминали и половината път и вече се питам дали ще успее да стигне. Тя кашля и не й достига въздух. Вече си представям как ще ми се наложи да я нося. Все пак стигаме успешно и аз й наливам малко вино.

— Благодаря, Джими — казва тя и тутакси заспива в креслото.

На няколко пъти влизам и проверявам дали е жива и всеки път я чувам, че диша.

Накрая сядам при нея в хола, а навън денят бавно гасне.

Когато се събужда, ядем вчерашна пуйка с бобена салата.

— Великолепно, Джими! — Старата жена сияе. — Великолепно!

Усмивката й е като напукана мозайка.

В нормални обстоятелства бих убил човек за дума като „великолепно“. Но на Мила й отива. Тя изтрива устата си и промърморва няколко пъти „великолепно“ и чувствам, че Коледата се е състояла.

— А сега… — Тя тупва с ръце по облегалките на креслото. — Ще отвориш ли подаръка си, Джими?

Предавам се.

— Разбира се.

Свалям опаковката на кутията и вдигам капака. Вътре има всекидневен черен костюм и морскосиня риза. Това е може би първият и последен костюм, който някога ще ми подарят.

— Харесва ли ти? — пита тя.

— Страхотен е — казвам. — Ей сега се връщам.

Влизам в спалнята да го премеря и намирам чифт стари черни обувки, които да му подхождат. Слава богу, няма големи подплънки, което е хубаво. Нямам търпение да й се покажа, но когато се връщам в хола, Мила отново спи.

И аз сядам.

С костюма.

По някое време старата жена се събужда и казва:

— Хубав костюм, Джими. — Дори прокарва длан по плата. — Откъде го имаш?

За миг съм объркан, но после разбирам, че тя е забравила всичко. Целувам я по бузата.

— Подарък ми е от една красива жена — казвам.

Старата дама е великолепна.

— Това е чудесно — казва тя.

— Така е — съгласявам се.

Права е.

Пием кафе и аз викам такси, за да я отведа вкъщи. Кара ни Саймън, приятелят на Одри. Излязъл му е късметът да изкара двойна надница на Коледа.

Преди да отведа Мила в къщата, го моля да ме изчака. Знам, че това си е жив мързел, но днес имам пари и мога да си позволя да се прибера с такси.

— Благодаря още веднъж, Джими — казва Мила и се запътва с несигурни стъпки към кухнята. Толкава е крехка. И толкова красива. — Беше невероятен ден.

Не мога да не се съглася. Така е. И внезапно ми хрумва, че през цялото време съм бил с убеждението, че правя услуга на тази жена, като прекарвам Коледа с нея.

Но когато излизам навън в черния си костюм, си давам сметка, че е тъкмо обратното.

На мен ми е оказана чест, а старата дама винаги ще си бъде великолепна.

 

 

— Към къщи ли? — пита приятелят на Одри, когато се връщам в таксито.

— Да, ако обичаш.

Сядам отпред и той се опитва да завърже разговор. Явно му се иска да поговори за нея, макар че аз бих предпочел да не го прави.

— Значи, с Одри сте приятели от години, така ли? — пита той.

Гледам таблото.

— От много години — казвам.

— Обичаш ли я?

Прямотата на въпроса ме сварва неподготвен, още повече че едва сме започнали разговора. Преценил е, предполагам, че пътят ще е кратък, и иска да извлече максимума, което е разбираемо.

— Е? — пита той.

— Какво?

— Не се прави на ударен, Кенеди. Обичаш ли я, или не?

— А ти как мислиш?

Той потърква брадичката си и не казва нищо.

— Въпросът не е аз дали я обичам — казвам. — Ти искаш да знаеш тя дали те обича.

Горкият човек е сащисан и не знае как да реагира.

— Така ли е? — питам аз.

— Ами…

Виждам, че съвсем се е объркал, и решавам, че заслужава все пак някакъв отговор.

— Тя не иска да те обича — казвам му. — Не иска да обича никого. Животът й никак не е бил лесен. Тя мрази единствените хора, които някога е обичала.

Спомням си тийнейджърските ни години. Тя беше постоянно наранена и се кълнеше, че ще приключи с това. Че няма да го допусне повече.

Той не казва нищо. Гледам го и си мисля, че е хубав. По-хубав от мен. Има кротки очи и силна челюст. Бакенбардите му придават вид на супермодел.

Мълчим през оставащата част на пътя, но когато стигаме, той проговаря:

— Тя те обича, Ед…

Поглеждам го.

— Но иска теб.

Там е проблемът.

— Заповядай.

Подавам му парите, но той отблъсква ръката ми.

— Ще те черпя едно возене.

Аз обаче правя втори опит и този път той ги взема.

— Не ги слагай при другите — предлагам му. — Днес е редно да поработиш за себе си.

Няколко мига мълчим, преди да сляза.

— Приятно ми беше да си поговорим — казвам и си стискаме ръцете. — Весела Коледа, Саймън.

Вече е Саймън, а не приятелят на Одри, нали така?

Прибирам се и заспивам на дивана, както съм в черния костюм и морскосинята риза.

Весела Коледа, Ед.