Маркъс Зюсак
Аз съм пратеникът (30)

3. Започва ровене

Очевидно сме спечелили мача и в дома на големия Мърв ще има купон по случай победата. Марв ми се обажда вечерта и ми заповядва да отида — всички ме били избрали за най-добрия играч, задето съм разкарал Мими.

— Трябва да дойдеш, Ед.

 

 

Отивам.

Отново се отбивам при Одри, но я няма. Предполагам, че е излязла с гаджето си. Почти се отказвам да ходя у Мърв, но все пак се дотътрям дотам и влизам.

Никой не ме познава.

Никой не говори с мен.

Отначало не мога да открия дори Марв, но по-късно той ме намира на верандата.

— Дойде, значи. Как се чувстваш?

Поглеждам приятеля си и казвам:

— По-добре от всякога.

Зад нас се чуват пиянски викове и вой, а в спалнята има хора, които правят това, което се прави там.

Седим и Марв ми описва последните събития от мача. Чуди се къде съм изчезнал, но само му казвам, че ми е станало лошо и не съм могъл да продължа. Говорим надълго и нашироко за удара, с който повалих Мими.

— Беше фантастично — доверява ми Марв.

— Благодаря.

Опитвам се да натикам надигащото се чувство за вина навътре в стомаха си. Още ми е тъпо заради него или заради нея, или каквото е там.

След още десетина минути усещам, че Марв може би иска да се върне вътре.

В джоба ми е новата карта.

Асо пика.

Взирам се в улицата и се опитвам да предугадя идващите събития. Щастлив съм.

— Какво? — пита Марв. — На какво се хилиш, моменце?

Моменце! Сещам се за Маргарет. Двамата се засмиваме и се чувстваме близки.

— Хайде де! — настоява Марв. — Какво има, Ед?

— Време е да започвам да ровя — казвам и слизам от верандата. Трябва да тръгвам, Марв. Ще се видим по-късно.

Малко ми е криво, защото май единственото, което правя напоследък, е да зарязвам Марв. Тази вечер той ми дава свобода. Изглежда, най-сетне започва да разбира, че не е задължително онова, което е важно за него, да е важно и за мен.

— Довиждане, Ед!

По гласа му познавам, че и той е щастлив.

 

 

Нощта е тъмна, но красива. Вървя към къщи. Спирам под примигващата улична лампа и отново разглеждам асото пика. Вече няколко пъти съм го гледал — и у дома, и на верандата на Мърв. Объркан съм от боята, защото съм очаквал купа. Купата би следвала модела червено-черно, пък и най-опасната боя би трябвало да е последна. На картата има три имена:

Греъм Грийн

Морис Уест

Силвия Плат

Имената са ми познати, но не знам откъде. Не познавам самите хора, но съм ги чувал. Определено. Прибирам се и проверявам в телефонния указател. Ето, има Грийн и няколко с фамилия Уест, но никой с първо име не е Г или М. Но на тези адреси може да живеят други хора с такива имена. Решавам утре да отида до града.

Разпускам в дневната с Портиер. Сготвил съм картофи на фурна и си ги поделяме. Усещам, че тялото започва да ме боли още повече и към полунощ вече едва се движа. Портиер е в краката ми. Седя и чакам да заспя.

Главата ми се отпуска назад.

Асото пика се изплъзва от ръката ми и пада в процепа на дивана. Сънувам.

 

 

Нощта е дълга, впримчен съм в сънищата си и не мога да преценя дали съм буден, или спя. Когато на сутринта се будя, все още съм на мача, преследвам жената, която донесе картата, и се разправям с хлапето.

По-късно сънувам, че съм в училище, но няма никой друг. Само аз, а въздухът в класната стая е прашно жълт. На чина пред мен са разхвърляни учебници, на черната дъска има изписани думи. Ръкописни са и не мога да ги разчета.

Влиза жена.

Учителка с дълги кльощави крака, черна пола, бяла блуза и лилава жилетка. Почти на петдесет е, но въпреки това е някак секси. Не ми обръща особено внимание, докато не звънва звънецът — силно, като че е пред вратата. Тогава за пръв път тя показва, че ме вижда.

Вдига поглед.

— Време е да започваме, Ед.

Готов съм.

— Да?

— Ще ми прочетеш ли думите, написани зад мен, ако обичаш?

— Не мога.

— И защо, за Бога?

Съсредоточавам се още повече върху думите, но все още не мога да ги разчета.

Тя клати глава. Не виждам, но усещам разочарованието й, заковал поглед в чина. Гледам в него дълго и се чувствам много разстроен, че съм я разочаровал.

 

 

Няколко минути по-късно.

Чувам го.

До ушите ми достига звук като плющене на камшик, последван от скърцане.

Вдигам очи и се вцепенявам. Дъхът ми спира. Учителката виси на въже пред черната дъска.

Мъртва е.

Люлее се.

Таванът липсва и въжето е здраво вързано около една греда под покрива.

Ужасѐн, трескаво си поемам дъх, но въздухът, в който като че няма кислород, ме задушава. Ръцете ми са като залепнали за чина и трябва със сила да ги откъсна оттам. Ставам и се опитвам да побягна, да потърся помощ. Сграбчвам бравата на вратата, но се спирам и отново се обръщам към увисналата на въжето жена. Бавно.

Почти пълзешком.

Промъквам се до нея.

Тъкмо си помислям, че изглежда донякъде умиротворена, и очите й внезапно се отварят и тя проговаря. Гласът й е сподавен и дрезгав.

— Разчиташ ли думите сега, Ед? — пита тя и аз гледам през нея към дъската. Сега виждам заглавието най-отгоре и разбирам написаното:

„Безплодната жена“.

Тялото пада на пода в краката ми и се събуждам.

В краката ми лежи Портиер, а прашният жълт въздух в хола е от изгряващото слънце.

Макар да съм отворил очи, сънят не си тръгва още няколко секунди и аз продължавам да виждам жената, думите и заглавието. Усещам я как пада в краката ми и я чувам. Разчиташ ли думите сега, Ед?

— „Безплодната жена“ — прошепвам.

Знам, че това съм го чувал и преди. Всъщност знам стихотворение с такова име. Чел съм го в училище, защото имах депресирана учителка по английски. Тя много го обичаше и си спомням някои строфи и до днес. „Едва прошумолели стъпки“ и „музей без статуи“ и сравнението на живота й с фонтан, който се издига и отново пада върху себе си.

Безплодната жена.

Безплодната жена.

Изведнъж ме осенява и се изправям бързо. Почти се спъвам в Портиер, който, между другото, не е никак впечатлен. Поглежда ме, сякаш ми казва: Току-що ме събуди, приятел.

— „Безплодната жена“ — казвам му.

Е, и?

Повтарям заглавието и го сграбчвам възторжено за муцуната, защото съм разгадал асото пика. Или съм на път да го разгадая.

 

 

Стихотворението „Безплодната жена“ е писано от една поетеса, която се е самоубила — казва се Силвия Плат, вече съм сигурен.

Тършувам по дивана за картата и виждам името й — трето в списъка. Това са писатели, мисля си. Всички са писатели. Греъм Грийн, Морис Уест и Силвия Плат. Озадачен съм, че не съм чувал за първите двама, но пък можеш ли да знаеш имената на всички, написали книга? Силвия Плат обаче със сигурност я знам. Дори я познавам доста добре. Гордея се със себе си.

Известно време се наслаждавам на мига. Чувствам се все едно ненадейно съм разкрил някаква грандиозна мистерия. Вече целият съм схванат, ребрата ме болят безумно, но все още съм в състояние да ям корнфлейкс с доста съмнителното мляко от хладилника и с много захар.

Около седем и трийсет откривам, че съм решил едва част от проблема. Все още нямам представа къде трябва да отида и какво послание да предам.

Ще започна от библиотеката, мисля си. Жалко, че е неделя. Ще отвори по-късно.

Идва Одри. Гледаме филм, който тя горещо препоръчва.

Добър е.

Въздържам се да я питам къде е била снощи.

Казвам й за пиките, за имената и че следобед ще ходя в библиотеката. Сигурен съм, че в неделя е отворена между дванайсет и четири.

Докато Одри си пие кафето, гледам червените й устни и мечтая просто да стана, да се приближа и да ги целуна. Искам да усетя плътта им и мекотата им върху моите. Искам да дишам в нея и заедно с нея. Искам да мога да захапя врата й, пръстите ми да докосват гърба й, да ги прокарам през красивата жълта мекота на косите й.

Честно.

Не знам какво ми става тази сутрин.

Но скоро разбирам защо се чувствам така — аз заслужавам нещо. Ходя насам-натам да оправям живота на хората, макар само за малко, и наранявам онези, които трябва да бъдат наранени, въпреки че да причинявам болка не ми е присъщо.

Заслужавам поне нещичко, казвам си. Одри би могла да ме заобича поне за миг. Но знам. Без капка съмнение знам, че нищо няма да стане. Няма да ме целуне. Едва ще ме докосне. Тичам из целия град, тъпчат ме, пребиват ме, мачкат ме, и за какво? Какво получавам аз? Какво получава Ед Кенеди?

Ще ви кажа какво.

Нищо.

Но лъжа.

Лъжа и още в този миг се заклевам, че ще спра. Всичко това съм го преживял и наистина съм обърнал нова страница след асото спатия.

Спирам.

Спирам всичко.

И правя нещо глупаво.

Ставам импулсивно, отивам до Одри и я целувам по устата. Усещам червените устни, плътта й, диханието й. Затварям очи и я поемам само за секунда. Поемам я цялата и после я загубвам. Усещането отлита покрай мен. През мен и над мен, и ми е горещо и студено, и треперя, и съм прострелян.

Прострелян от звука, с който устните ми се откъсват от нейните когато между нас застава тишината.

Усещам вкуса на кръв.

Виждам кръв по устните на Одри, върху смаяното й лице.

Господи, дори не мога да я целуна както трябва, не мога да го направя, без раните ми да се отворят и да оставя кръвта си по нея. Затварям очи. Стискам ги здраво.

— Извинявай, Одри. — Извръщам се. — Не знаех какво правя. Аз…

И думите спират. Пресекват, преди да е станало твърде късно.

Стоим в кухнята.

И двамата имаме кръв по устните.

Одри не иска да изпитва такива чувства към мен. Мога да го приема, но се чудя дали някога ще разбере, че никой друг няма да я обича толкова силно. Тя изтрива кръвта от устата си и аз отново й казвам колко съжалявам. Одри е ласкава както винаги и приема извинението ми, като ми обяснява, че просто не може да прави такива неща с мен. Мисля, че по-скоро би направила нещо от този род просто ей така. Без истинско чувство, без никакъв риск. Щом не иска любов от никого, трябва да уважавам желанието й.

— Не се притеснявай, Ед — казва тя и наистина го мисли.

Едно от прекрасните неща е, че с Одри винаги се разбираме. По някакъв начин успяваме да го постигнем. Като че няма значение какво се случва. Обмислям този факт известно време и ако трябва да бъда напълно честен, чудя се колко ли би могло да продължи това. Едва ли завинаги.

— Усмивчица, Ед — подмята ми по-късно, преди да си тръгне.

Как да не го направя.

Усмихвам й се.

— Късмет с пиките — казва.

— Благодаря.

Вратата се затваря.

Почти дванайсет е. Обувам се и тръгвам към библиотеката. Все още се чувствам като глупак.

 

 

Вярно е, че съм прочел много книги, но всичките съм си ги купувал, предимно на старо. Последния път, когато влизах в библиотека, там все още имаше каталози с големи дълги чекмеджета. Дори в училище, когато компютрите вече се бяха превърнали в ежедневие, все още използвах чекмеджетата. Харесваше ми да вадя каталожната карта на даден автор и да чета описаните книги.

Когато влизам в библиотеката, очаквам да видя зад бюрото стара жена, но там седи младеж горе-долу на моята възраст, с дълга къдрава коса. Малко е устат, но ми харесва.

— Нямате ли вече карти? — питам.

— Какви карти? За игра? Библиотечни? Кредитни? — Личи си, че се забавлява. — За какви точно карти питате?

Знам, че се опитва да ме изкара необразован и смотан, а всъщност помощта му не ми е нужна.

— Нали се сещаш — обяснявам му. — Картите с писателите и авторите и така нататък.

— Аха! — Сега вече открито се смее. — Май отдавна не си стъпвал в библиотека!

— Не съм — отговарям и сега наистина се чувствам необразован и смотан. Все едно съм си окачил табелка „Пълен загубеняк“. Но не се предавам. — Затова пък съм чел Джойс, Дикенс и Конрад.

— Кои са тези?

Сега аз съм отгоре.

— Какво? Не си ги чел? И се наричаш библиотекар?

Сега усмивката му е малко крива.

— Ти направо ми скри топката.

Не понасям този израз.

Въпреки това момчето става по-услужливо. Казва ми:

— Карти вече не използваме. Всичко е в компютъра. Ела.

Отиваме при компютрите и той казва:

— Кажи ми автора.

Запъвам се, защото не искам да му кажа някое от имената на асото пика. Те са си за мен. Казвам му Шекспир.

Той изписва името и всички заглавия изскачат на монитора. После въвежда номера, изписан срещу „Макбет“ и казва:

— Ето. Разбра ли как става?

Вглеждам се в монитора и схващам.

— Благодаря.

— Викни ме, ако имаш нужда от нещо.

— Няма проблем.

Той се отдалечава и аз оставам сам с клавиатурата, писателите и монитора.

Започвам с Греъм Грийн. Ще карам по реда, по който са написани на картата. Тършувам из джобовете си за някаква хартия, но намирам само стара салфетка. За масата е завързана химикалка. Когато вкарвам името и натискам Enter, всички заглавия на Греъм Грийн изскачат на екрана.

Някои от тях са изумителни.

Човешкият фактор

Брайтън Рок

Същността на нещата

Силата и славата

Нашият човек в Хавана

Преписвам ги на салфетката, както и номера на първото заглавие, защото знам, че ще намеря другите на същата лавица.

После пиша Уест, Морис. Някои от неговите заглавия са също много добри, ако не и по-добри.

Бесилки в пясъка

Обувките на рибаря

Деца на слънцето

Господарят на пръстена

Клоуните на Бог

Сега Силвия.

Трябва да призная, че тя ми е слабост, защото съм я чел, а и сънувах заглавие на нейно стихотворение. Ако не беше тя, нямаше да седя тук в библиотеката, с една крачка по-близо до целта. Искам нейните заглавия да са най-добрите. Може и да съм пристрастен, но за мен наистина са такива.

Зимният кораб

Колосът

Ариел

През водата

Стъкленият похлупак

Отивам със салфетката до рафтовете и започвам да търся книгите една по една. Красиви са. Стари, с твърди корици в червено, синьо или черно. Вземам ги и сядам с тях на масата. И сега какво?

Как, по дяволите, ще ги прочета всичките за седмица или две? Стиховете на Силвия може би, но другите двама са написали някои доста дебели книги, без преувеличение. Дано поне да са добри.

— Виж какво — казва библиотекарят, когато заставам пред бюрото му с всичките книги. — Не можеш да ги вземеш всичките. Има си ограничения. А карта имаш ли?

— Каква карта? — не се удържам аз. — За игра? Кредитна? За каква по-точно питаш?

— Добре де, умнико.

И двамата се наслаждаваме на мига. Той се навежда под бюрото и ми подава лист хартия.

— Попълни го, ако обичаш.

Получавам библиотечната си карта и се опитвам да му се подмажа, за да изкрънкам всичките книги.

— Благодаря, приятел. Работата ти е страхотна.

Той ме поглежда.

— Какво, всичките все пак, а?

— Точно така. — Вдигам ги от пода и ги струпвам на бюрото му. — Наистина ми трябват и по един или друг начин ще ги взема. Само в днешното болно общество човек може да бъде преследван заради това, че чете твърде много. — Хвърлям поглед към празната библиотека. — Не виждам да има голям наплив. Съмнявам се, че някой друг ще ги поиска точно сега.

Той ме оставя да говоря.

— Ако трябва да съм честен — казва, — на мен лично изобщо не ми пука колко книги ще изнесеш. Но има правила. Ако шефът ме хване, съм вътре.

— Вътре в какво?

— Не знам в какво, но ще е до ушите.

Продължавам да го гледам и не отстъпвам и сантиметър. Той поддава.

— Добре де, дай ми ги. Да видя какво мога да измисля. — Започва да сканира заглавията. — Шефът ми така или иначе е пълно дърво.

Когато приключва, от другата страна на бюрото има точно осемнайсет книги.

— Благодаря — казвам му. — Много съм ти задължен.

Как ще ги замъкна до вкъщи, питам се и обмислям дали да не звънна на Марв да ме закара, но успявам да се справя и сам. По пътя изпускам няколко, правя и доста почивки, но в крайна сметка всички книги пристигат у дома.

Не си усещам ръцете.

Не съм подозирал, че думите тежат толкова много.

 

 

Цял следобед чета.

Веднъж дори задрямвам. Не от неуважение към авторите. Просто боят и мачът още ми държат влага.

Чета и се наслаждавам на Греъм Грийн. Още не откривам насока, но си мисля, че нещата би трябвало да са доста прости. Поглеждам книжната планина, която съм натрупал. Меко казано, изглежда обезсърчаващо. Как ще намеря онова, което търся, в тези хиляди страници?

Когато се будя, навън духа южнякът и е доста хладно за това време на годината. Началото на декември е и ми е странно, че трябва да обличам пуловер. Излизам навън и виждам пред вратата парче хартия.

Не, салфетка.

Затварям очи за миг, навеждам се и я вдигам. Осъзнавам, че са ме следили през цялото време. Видели са, че отивам в библиотеката. Гледали са ме вътре в библиотеката и по пътя към дома. Знаят, че съм написал заглавията на салфетка.

Чета.

Само няколко думи, в червено.

Скъпи Ед,

Добре се справяш. Но не се притеснявай — по-просто е, отколкото си мислиш.

Влизам и сядам при книгите. Чета „Безплодната жена“, докато я научавам наизуст.

Малко по-късно Портиер иска разходка, така че излизаме. Мотаем се по улиците и аз се опитвам да позная кои ли ще са следващите адреси.

— Да имаш някакви идеи, Портиер? — питам го.

Отговор няма. Той е твърде зает да обследва терена с характерното си нехайно душене.

Сега за пръв път си давам сметка, че отговорите са на видно място. Те са навсякъде, в края на всяка улица, на всяка пресечка.

Ами ако са скрити в заглавията — чудя се. — Заглавията на книгите. Само трябва да съпоставя имената на улиците с по една книга на всеки автор.

По-просто, отколкото си мислиш, казвам си. Салфетката е още в джоба ми заедно с асото пика. Вадя ги и ги разглеждам. Имената ме наблюдават и мога да се закълна, че виждат мига, в които нещата ми се изясняват. Навеждам се развълнувано към Портиер.

— Хайде — казвам му, — трябва да тръгваме.

Тичаме по обратния път или поне се движим толкова бързо, ковкото Портиер позволява. Трябват ми книгите, градският справочник и, надявам се, няколко минути.

Да, тичаме.

 

 

Книгите чакат. Сядам със стария градски справочник и се опитвам да открия съвпадение с някое от заглавията. Отново започвам с Греъм Грийн. Няма улици Човешка, Фактор или Същност.

След около минута я откривам. Вземам книгата.

Черна е, заглавието е написано със златни букви на гръбчето. Силата и славата. Няма улица Сила, но се облещвам, когато се връщам няколко страници назад. Името ме удря като юмрук. „Глори роуд^[1]“.

Ухилвам се и разрошвам козината на Портиер. „Глори роуд“. Поразително. Бих искал да живея на „Глори роуд“.

На картата я откривам в горния край на града.

Продължавам със заглавията на Морис Уест. Този път става по-бързо.

Клоуните на Бога.

Намирам „Клоун стрийт“ в горната част на града.

Улицата на Силвия е „Бел стрийт“^[2]. От „Стъкленият похлупак“. Според указателя това е една от малките преки на главната улица.

Проверявам дали няма съвпадения и при другите заглавия, но такива липсват. Това са улиците.

Остава по още един въпрос за всяка улица.

Кой номер?

Сега трябва да се разровя. Това е пика, така че трябва да се разтършувам.

Указанията може да са в книгите, така че избутвам другите настрана и се съсредоточавам върху финалистите. Честно казано, някак ми е жал за останалите. Така разпилени на пода ми приличат на отпаднали от драматично, бурно състезание. Ако бяха хора, щяха да стискат главите си с ръце.

Първо се захващам със „Силата и славата“. Зачитам се и когато вдигам поглед от страниците, вече е един часът. Още нямам нищо конкретно и ме обзема безсилие. Ами ако нещо съм пропуснал? Чудя се, но съм сигурен, че ще го позная, щом го видя. Номерата на „Глори роуд“ едва ли са повече от 20 или 30, но продължавам да чета. Усещам, че така трябва. Там е цялата работа. Ще е грях да спра точно сега.

В 3:46 сутринта (часът е вдълбан в паметта ми) откривам каквото ми трябва. Страница 114.

В долния край на страницата, в левия ъгъл, е нарисувана черна пика. До нея е написано: Браво, Ед.

Тръшвам се на дивана тържествуващ. По-добре не може да бъде. Без камъни. Без насилие. Време е нещата да станат цивилизовани.

Връщам се на „Клоуните на Бога“ и я прелиствам. Не мога да повярвам, че не го направих в самото начало. Много по-лесно е, отколкото да се опитваш да откриеш знак във всяка дума на всяка страница. По-просто е, отколкото си мислиш.

Този път страницата е 23. Има само пика. А в „Стъкленият похлупак“ е на страница 39. Имам адресите и усещането, че съм напълно изтощен.

Край на ровенето.

Заспивам.