Маркъс Зюсак
Аз съм пратеникът (28)

A. Играта

В ухото ми свири комар и съм почти благодарен за компанията му, дори се изкушавам да започна да му пригласям.

Тъмно е, лицето ми е в кръв и комарът може да кацне и да пие, без да се налага да ме хапе. Може да коленичи и да лочи кръвта от дясната ми буза и устните.

Ставам от леглото. Подът е хладен, наслада за ходилата ми. Чаршафите ми са подгизнали. Облягам се на стената в коридора. Вадичка пот достига глезена ми и се стича по ходилото.

Не се чувствам зле.

Дори правя опит да се засмея. Поглеждам часовника, влизам в банята и си вземам студен душ. Ледената вода подпалва раните и синините ми, но усещането е приятно. Почти четири сутринта е и вече не се боя. Нахлузвам чифт стари джинси и отивам до леглото да търся двете аса. Отварям чекмеджето и вземам картите. Жълтата светлина в стаята стои с мен, докато щастливо разглеждам картите. Мисля си с вълнение за Мила и за „Едгар стрийт“ и се надявам животът на Софи да е прекрасен. Смея се при мисълта за отец О’Райли, „Хенри стрийт“ и „Деня на свещеника“. После е Анджи Карузо, за която ми се иска да можех да сторя повече. И онези копелета, братята Роуз.

Каква ще е следващата карта, чудя се.

Вероятно ще е купа.

Чакам.

Дневната светлина и следващото асо.

Този път искам да стане бързо.

Искам картата веднага. Без недомлъвки. Без гатанки. Само ми дайте адресите. Дайте ми имената и да потеглям. Това искам.

Притеснявам се единствено, че всеки път, когато съм искал нещо да стане по определен начин, то е ставало по друг, така че да ме сблъска с неизвестното. Искам Кийт и Дарил отново да влязат през тази врата. Искам да ми донесат следващата карта и да ругаят Портиер, че смърди и има бълхи. Дори съм оставил вратата отключена, за да влязат културно.

Но знам, че няма да дойдат.

 

 

Намирам си книгата и се запътвам към хола. Вземам асата с мен и ги държа, докато чета.

Когато отново се будя, лежа на пода, а двете карти са до лявата ми ръка. Вече е към десет, горещо е и някой блъска по вратата.

Те са, мисля си.

— Кийт! — виквам и се изправям на колене. — Дарил! Вие ли сте?

— Какъв е пък тоя Кийт?

Поглеждам нагоре и виждам Марв да стърчи над мен. Разтърквам очи.

— Какво правиш тук? — питам го.

— Така ли се говори с приятел?

Сега вижда добре лицето и ребрата ми, целите черно-жълти. Боже! Усещам го как се въздържа да го изрече. Отговаря не на въпроса ми, а на друг въпрос, който не съм задавал. Типичният влудяващ навик на Марв. Вместо да ми каже какво прави тук, той ми разправя как е влязъл.

— Вратата беше отключена и този път Портиер ме пусна.

— Видя ли? Казах ти, че е свестен.

Отивам в кухнята, а Марв тръгва по петите ми. Пита ме как съм.

— Как се нареди така, Ед?

Слагам чайника на печката.

— Кафе?

Да, с удоволствие.

Разбира се, Портиер току-що е влязъл.

— Благодаря — отвръща Марв.

Докато си пием кафето, му разказвам какво е станало.

— Някакви хлапета. Набелязаха ме и ме нападнаха в гръб.

— Разказа ли им играта?

— Не.

— Защо?

— Бяха шестима, Марв.

Той клати глава.

— Боже, светът е полудял. — И решава да премине на по-нормална тема. — Мислиш ли, че ще можеш да играеш следобед?

Разбира се.

Мачът.

Днес е.

— Да, Марв — отговарям твърдо. — Ще играя.

Изведнъж много ми се приисква да участвам в тазгодишния мач. Физически съм пълна скръб, но въпреки това се чувствам по-силен от всякога и като че ме привлича мисълта да получа още някоя и друга синина. Не ме питайте защо. И аз не знам.

— Хайде — Марв става и тръгва към вратата. — Ще те черпя закуска.

— Сериозно?

Това не може да е Марв.

Докато вървим към колата, го питам каква е истинската причина.

— Ако ти бях казал, че няма да играя, пак ли щеше да ме черпиш?

Марв отваря вратата на колата.

— За нищо на света.

Поне е откровен.

 

 

Колата му не пали.

— Внимавай какво ще кажеш!

Марв ме гледа заплашително. Прихваме. Днес е хубав ден. Усещам го.

 

 

Отиваме пеша в някакво долнопробно кафе на края на главната улица. Предлагат яйца, салам и някакви питки. Сервитьорката е огромна, с голяма уста и в ръката си държи кърпа. Кой знае защо решавам, че трябва да е Маргарет.

— Какво да бъде, момета?

Шокирани сме.

— Момета ли? — пита Марв.

Тя ни поглежда, все едно иска да каже: „Нямам време за глупости“. Отегчена е до смърт.

— Много ясно. Момета сте, нали?

Тогава включвам, че казва „момчета“.

— Ей — казвам на Марв. — Момчета.

— Какво?

— Момчета.

Марв разглежда менюто.

Маргарет се покашля.

Не искам да я дразня повече и бързам да поръчам.

— За мен млечен бананов шейк, ако може.

Тя се намръщва.

— Млякото свърши.

— Млякото свършило? Как, по дяволите, може да му свърши млякото на едно кафене?

— Да не го купувам аз? Нищо общо нямам с млякото. Знам само, че няма. Защо не си вземете нещо за ядене?

Обича си работата тази жена. Усещам го.

— Хляб имате ли? — питам.

— Не ми се прави на интересен, моменце.

Оглеждам кафенето да видя какво ядат другите.

— Искам същото като оня тип там.

И тримата поглеждаме нататък.

— Сигурен ли си? — предупреждава ме Марв. — Изглежда ми доста екстравагантно, Ед.

— Е, поне го имат, нали?

Маргарет вече е напълно нещастна.

— Вижте сега, момета — казва тя и почесва скалпа си с химикалката. Очаквам след това да си я завре в ушите. — Ако това място не е достатъчно добро за вас, разкарайте се и яжте някъде другаде.

Доста е обидчива, меко казано.

— Добре — вдигам ръка примирително. — Дай ми същото като на онзи там и един банан, става ли?

— Правилно — одобрява Марв. — Калий за мача.

Калий?

Не мисля, че калият ще ми помогне.

— А за теб? — Маргарет прехвърля вниманието си върху Марв.

Той се размърдва на пейката.

— От онези питки, които правите, и най-отбраната ви селекция от сирена, може ли?

Как да се въздържи? Няма начин Марв да не се направи на умник в такава ситуация. В кръвта му е.

Но Маргарет си я бива. Оправя се с идиоти като нас непрекъснато.

— Единственото сирене тук е в главата ти — затапва го тя и трябва да призная, че и двамата се засмиваме и я поощряваме. Тя предпочита да не ни обръща внимание.

— Нещо друго, момета?

— Не, благодаря.

— Добре. Двайсет и два и петдесет.

— Двайсет и два и петдесет? — Не можем да скрием възмущението си.

— Ами да — това е класно заведение.

— Очевидно — обслужването е невероятно.

И сега седим в нажежената открита част на заведението, потим се и си чакаме закуската.

С огромно удоволствие Маргарет ни подминава, разнасяйки поръчките на други клиенти. За малко да я питаме на няколко пъти къде се е запиляла закуската ни, но знаем, че това само ще удължи чакането. Хората вече обядват, а ние още си чакаме закуската. Най-сетне Маргарет ни я тръсва на масата, все едно ни поднася тор.

— Браво, съкровище — казва Марв. — Надмина себе си.

Маргарет изпръхтява и се оттегля с хладно безразличие.

— Как е твоята? — интересува се Марв след малко. — Или по-скоро какво представлява?

— Яйца, сирене и още нещо.

— Та ти яйца обичаш ли?

— Не.

— Защо ги поръча тогава?

— В чинията на оня, другия, не приличаха на яйца.

— Това обяснява нещата. От моята искаш ли?

Приемам предложението му и отхапвам от питката. Всъщност никак не е лоша и най-накрая питам Марв защо е решил да ме води на закуска точно днес. Това се случва за пръв път.

Никога не съм ходил някъде да закусвам. А и Марв никога не би тръгнал да ме черпи. Просто няма да е той. При нормални обстоятелства по-скоро би умрял.

— Марв — гледам го в очите, — защо сме тук?

Той клати глава.

— Аз…

— Подсигуряваш си присъствието ми на мача следобед ли? Гледаш да ме предразположиш.

Марв не може да ме излъже и го знае.

— Горе-долу за това става дума.

— Там ще съм — казвам му. — Точно в четири.

— Добре.

Останалата част от деня се изнизва неусетно. За щастие, Марв ми отпуска следващите няколко часа, така че се прибирам и поспивам още малко.

Когато часът наближава, отивам до игрището с Портиер, който е прихванал нещо от неотдавнашното ми щастливо настроение, въпреки очевидната ми липса на форма.

Спираме при Одри.

У тях няма никой.

Може би вече е на игрището. Тя мрази футбола, но винаги е там, всяка година. Почти четири без петнайсет е, когато навлизаме в долината, в която се намира игрището. Спомням си как със Софи бяхме тук, на пистата за бягане, пред която този мач изглежда жалък, което си е факт. На игрището вече се събира народ, а пистата е празна, като изключим образа на босоногото момиче.

Взирам се в красотата колкото се може по-дълго, после се обръщам и се изправям лице в лице с всичко останало.

 

 

Колкото повече приближавам, толкова по-силна е вонята на бира. Горещо е, около трийсет и два градуса.

Двата отбора са в различни части на игрището, а отстрани тълпата от няколкостотин човека постепенно нараства. Този мач винаги си е бил събитие. Провежда се всяка година в първата събота на декември и мисля, че този е петият поред. За мен е трети.

Оставям Портиер под сянката на едно дърво и тръгвам към моя отбор. Онези, които ме забелязват, се вглеждат в лицето ми. Но любопитството им не трае дълго. Това са хора, свикнали да гледат синини и кръв.

След около пет минути ми подхвърлят синя фланелка на червени и жълти ивици. Номер 12. Свалям джинсите и намъквам черни шорти. Няма чорапи, няма обувки — такива са правилата на мача. Без бутонки и защитни кори. Само фланелка, шорти и мръсна уста. Друго не ти трябва.

Ние сме Жребците. Противниците ни са Соколите. Фланелките им са в зелено и бяло, а шортите черни като нашите, но ни е все тая. Пак е късмет, че изобщо имаме фланелки — наследство от истинските местни клубове, може би бракуваната им екипировка.

В този мач участват четирийсетгодишни мъже. Едри, грозни пожарникари или миньори. Има и някои средна хубост; има и млади като Марв, Ричи и мен, а има и такива, които всъщност играят доста добре. Ричи пристига последен.

— Виж ти, какво е довлякло скапаното куче — казва един от нашите дебелаци. Някакъв негов приятел го поправя, че е правилно да се каже „какво е довлякла котката“, но той явно е твърде тъп, за да вдене. Има, както ние ги наричаме, мустаци „ала Мърв Хюз“. Ако не разбирате какво означава това, достатъчно е да знаете, че са големи, рунтави и отвсякъде неприемливи. Най-тъжното е, че на всичкото отгоре той ни е капитан. Мисля, че истинското му име е Хенри Дикенс. Няма роднинска връзка с Чарлз.

Ричи захвърля сака си и се провиква:

— Как сме, момчета?

Но си гледа в краката, а и никой не го е грижа. До четири часа остават пет минути и повечето играчи пият бира. Хвърлят една и на мен, но аз си я запазвам за после.

Помотавам се малко, публиката продължава да се събира около игрището, а Ричи идва при мен.

Оглежда ме от главата до петите и казва:

— Боже, Ед, изглеждаш ужасно. Целият кървав и омазан и изобщо…

— Благодаря.

Той се вглежда още по-отблизо.

— Какво е станало?

— Някакви хлапета бяха решили да се позабавляват. Така, по детски.

Той ме потупва по гърба, достатъчно силно, за да ме заболи.

— Това да ти е за урок.

— За какво?

Ричи ми смига и допива бирата си.

— Нямам представа.

Как да не го обичаш този Ричи? Не го интересува как стоят нещата и не си дава труд да търси обяснения. Усеща, че не горя от желание да говоря за случилото се, така че пуска един-два лафа и приключваме с темата.

Ричи е добър приятел.

Най-интересното е, че никой дори не допуска възможността да се обадя в полицията за случилото се. Тук никой не прави така. Хората непрекъснато биват ограбвани и пребивани и в повечето случаи или отвръщаш на удара, или просто го поемаш. В моя случай аз го поемам.

Докато разгрявам мързеливо, хвърлям по едно око на противника. По-едри са от нас и аз се заглеждам в един огромен мъжага, за който Марв ми беше говорил преди време. Наистина е великан, но честно казано, не мога да кажа дали е мъж, или жена. Всъщност оттук прилича на Мими^[1] от „Шоуто на Дрю Кери“.

И тогава…

Най-лошото едва сега идва.

Поглеждам номера му.

Дванайсет, като мен.

— Него ще пазиш — обажда се някой зад мен.

Знам, че е Марв, Ричи също приближава.

— Късмет, Ед — казва той, опитвайки се да прикрие колко му е забавно. Това ме кара и аз самият да прихна.

— Добре се наредих, този ще ме размаже. Буквално.

— Сигурен ли си, че е мъж? — пита Марв.

Навеждам се и се хващам за палците, като опъвам задната част на краката си.

— Като скочи отгоре ми, ще го попитам.

Странно, но не съм особено притеснен.

Тълпата става неспокойна.

— Идвай тук — казва Мърв.

Точно така. Имам предвид Мърв, а не Марв — нарекох дебелака с мустаците Мърв, защото изобщо не съм сигурен, че се казва Хенри. Мисля, че приятелите му така или иначе го наричат Мърв заради мустаците.

Събираме се плътно един до друг и започваме да се нахъсваме взаимно. Свежа колекция от смрадливи подмишници, бирен дъх, развалени зъби и тридневни бради.

— Така — казва Мърв. — Като излезем там, какво ще правим?

Пълно мълчание.

— Е?

— Не знам — отговаря най-накрая някой.

— Ще ги размажем тия пичове! — крещи Мърв и всички му отговарят с одобрителен ропот, с изключение на Ричи, който се прозява. Няколко души също започват да крещят, но това трудно може да се нарече единен рев. Псуват, пухтят и се заканват да изкормят Соколите.

Та това са възрастни мъже — мисля си. — Май никога не порастваме.

Реферът надува свирката си. Както винаги това е Реджи Ла Мота, известен в града като безнадежден пияница. Наема се да е рефер само защото получава две безплатни бутилки алкохол, за които всички ние се бъркаме. По една на отбор.

— Добре, хайде да ги мачкаме тези — постигаме консенсус ние и тръгваме към игрището.

Аз бързо се насочвам към дървото, където съм оставил Портиер. Той дреме, а едно момченце го гали.

— Ще ми гледаш ли кучето? — питам го.

— Става — отвръща момчето. — Казвам се Джей.

— Той е Портиер.

Изтичвам на игрището и се присъединявам към отбора.

— Слушайте, момчета — започва Реджи, заваляйки думите. Мачът още не е започнал, а реферът вече е пиян. Много е забавно. — Ако ще правите същите простотии като миналата година, тръгвам си и се оправяйте сами!

— Ама няма да си получиш двете бутилки — обажда се някой.

— Ти ще кажеш! — наежва се Реджи. — Без глупости, разбрахте ли?

Всички са разбрали.

— Да, Реджи.

— Прав си, Реджи.

Приближаваме се към другия отбор и си стискаме ръцете. Здрависвам се с моя номер от противниковия отбор. Той се извисява над мен и ме засенчва. Прав съм бил. Мъж е, но досущ прилича на Мими от „Дрю Кери“.

— Късмет — казвам аз.

— Дай ми няколко минути — отговаря гърлено Мими. Повечко грим и ще са едно към едно. — На парчета ще те разкъсам.

Нека играта започне.

Соколите бият от центъра и съвсем скоро се впускам в първата си атака. Спират ме.

Отново атакувам.

Отново ме спират и освен това Мими ми крещи ругатни в ухото, докато притиска главата ми към земята. Ето това е същността на мача.

Тълпата постоянно охка и ахка, реве мръсотии и насърчава своите, докато се налива с бира и вино и нагъва пайове и хотдог от продавача, който всяка година е тук. Той отваря сергията си на страничната линия и дори има безалкохолни и близалки за децата.

Соколите отбелязват няколко пъти и получават добра преднина.

— Какво става, по дяволите? — пита някой, докато стоим до вратата. Това е големият Мърв. Като капитан чувства, че трябва поне да каже нещо. — Боже, само един от нас се пробва да направи нещо и това е… Ей, как ти беше името?

Учуден съм, защото сочи мен. Слисан, отговарям:

— Ед. Кенеди.

— Само Ед тича с всичка сила и се опитва да вземе топката. Хайде!

Продължавам да тичам.

Мими продължава да ме тероризира и малтретира и се чудя дали има вероятност скоро да остане без дъх. Едва ли някой с тези габарити може още дълго да препуска в такава жега. На земята съм, когато Реджи свири края на полувремето и всички отиват да пият бира. После едва ще намерят душевни сили да се върнат на игрището.

 

 

През почивката лежа на сянка близо до Портиер и момченцето. Тогава се появява Одри. Не ме пита нищо за състоянието ми, защото знае, че става дума за още куриерска работа. Това вече е нещо нормално, затова не влизам в подробности.

— Добре ли си? — пита тя.

Въздъхвам щастливо и казвам:

— Разбира се. Обичам живота.

 

 

През второто полувреме нещата се обръщат и ние отвръщаме на удара. Ричи бележи гол от корнер, после друго от нашите момчета намира вратата. Изравняваме.

Марв също играе добре и дълго време запазваме равен резултат.

Най-сетне Мими започва да се уморява. Когато играта спира заради травма на един от играчите, Марв идва при мен и започва да ме дразни.

— Ей! — сръчква ме той. — Още не си смачкал фасона на оная фльорца.

Светлата му коса стърчи на фъндъци, а в очите му се чете войнственост.

— Виж му габаритите, Марв — възразявам. — По-голям е от Мама Грейп^[2], да му се не види!

— Коя е Мама Грейп?

— Знаеш я, от онази книга — отстъпвам аз. — И филм направиха по нея. Не помниш ли? С Джони Деп?

— Както и да е, Ед. Ставай и му дай да се разбере.

Така и правя.

Помагат на един от играчите да напусне игрището. Отивам при Мими. Вперваме очи един в друг. Казвам му:

— Затичай се към мен следващия път, като хванеш топката^[3].

Отдалечавам се с чувството, че още малко и ще напълня гащите. Играта продължава и Мими прави точно каквото съм му казал.

Засилва се и се втурва към мен. Неизвестно откъде, но знам, че ще успея. Той се хвърля към топката, аз се изравнявам с него, спускам се напред и само чувам звука. От сблъсъка всичко се разтриса. Тълпата беснее и аз осъзнавам, че все още съм прав, а Мими се е сгромолясал на земята.

Скоро всички ме наобикалят, хвалят ме и така нататък, но изведнъж ми прилошава. Чувствам се ужасно заради това изпълнение, а огромният номер 12 на гърба на Мими ме гледа отчаяно и не помръдва.

— Жив ли е? — пита някой.

— На кого му пука? — отговаря друг.

Започвам да повръщам.

 

 

Бавно излизам от игрището, докато останалите се разправят как да се отърват от Мими и да продължат играта. Чувам някой да казва:

— Донесете носилката.

— Нямаме носилка, а и виж колко е огромен. Прекалено е едър. Ще ни трябва кран. Или багер.

Предложенията валят едно след друго. Това са хора, които охотно се гаврят с другите. Наречете го както искате. Размери, тегло, воня. Всичко става повод за подигравки, дори и да лежиш размазан на земята. Последно чувам големият Мърв да казва:

— Това е най-доброто запушване на нечия уста, което съм виждал от доста време насам.

Очевидно се наслаждава на фразата, която е измъдрил, а и другите играчи са съгласни с него.

Продължавам да вървя. Все още се чувствам отвратително. Виновен. За мен играта приключва.

Играта приключва, но нещо друго започва.

Отивам до дървото, а Портиер го няма. Отново ме сграбчва познатият страх.