Маркъс Зюсак
Аз съм пратеникът (20)

6. Камъните

Прибирам се.

Влизам в града с първите слънчеви лъчи. Улиците са пусти. Насочвам се към гаража на „Свободни таксита“.

Както винаги вървя пеш до моята съборетина.

Портиер е щастлив да ме види.

Пием си задължителното кафе заедно. Аз изваждам картата от чекмеджето. Гледам я и се опитвам да уловя някой нов проблясък, да я сваря неподготвена и да я накарам да ми разкрие тайните си.

Нощта зад волана би могла да бъде като всяка друга, но този път се чувствам готов. Иска ми се да откъсна жалката си хленчеща уста от лицето, за да спра веднъж завинаги да се оплаквам. И не приемам никакви оправдания в изсветляващия хол. Не се жалвай повече, Ед. Приеми го, нареждам си аз. Излизам на верандата, за да погледна малкия си свят. Искам да го поема в ръцете си и за пръв път усещам, че мога да го направя. Понесъл съм всичко и съм оцелял. Не съм имал друг избор. Все още стоя тук. Нищо, че съм на разнебитена веранда, цялата в дупки и пукнатини — кой съм аз, та да казвам, че светът не е същият? Но Бог знае, че светът ни отнема много. Портиер седи до мен и е целият слух, доколкото го има. Дори си е придал смирен и покорен вид. Поглеждам надолу към него и казвам:

— Време е.

Колко хора са имали този шанс?

И колко от тях са се възползвали от него?

Клякам и слагам ръка на рамото на Портиер (или онова, което му го замества) и двамата с него тръгваме да търсим камъните на дома.

Някъде насред улицата спираме.

Спираме, защото имаме един малък проблем.

Нямаме представа къде да търсим.

Седмицата се изнизва в игра на карти, работа и размотаване е Портиер. В четвъртък вечер ритам топка с Марв на близката площадка и после го гледам как се напива у тях.

— Само месец остана до големия мач — казва той.

И отпива от бирата на баща си. Марв никога не си купува бирата сам. Никога.

Още живее с родителите си. Трябва да призная, че къщата отвътре е доста хубава. Дървени подове. Чисти прозорци. Естествено, заслугата е на майка му и Мариса. Марв, мързеливият му брат и баща му не си мърдат пръста. Марв дава някакви пари за храна и всичко останало отива в банката. Понякога се чудя за какво ли пести. Последния път каза, че е събрал трийсетте бона.

— На какъв пост искаш да играеш, Ед? За мача питам.

— Нямам представа.

— Аз искам да съм в центъра — доверява ми той, — но сигурно пак ще съм крило. А на теб ще ти дадат да си нападател, въпреки че си върлинест и слабак.

— Хиляди благодарности.

— Да не би да не е вярно?

Нямам какво да кажа.

— Но когато решиш, можеш да играеш — продължава той.

Сега от мен се очаква да кажа, че и него го бива, но не го правя. Мълча си.

— Ед!

Никаква реакция.

Пак си мисля за асото спатия и къде може да са камъните на дома.

— Ед! — Марв пляска с ръце пред лицето ми. — Тук ли си?

За миг ми минава през ума да го питам дали е чувал за камъните на дома, но нещо ме спира. Той няма да разбере, пък и вече съм съвсем наясно, че ако ще бъда пратеник, трябва да се справя някак сам.

— Нищо ми няма, Марв — казвам му. — Просто се бях замислил.

— Така ще свършиш зле — предупреждава ме той. — Най-добре изобщо да не мислиш.

Понякога наистина ми се иска да съм такъв. Да не се притеснявам и да не ме е грижа за нищо, което има значение в този живот. Да съм щастлив по някакъв жалък начин, като нашия приятел Ричи например. Нищо да не ме засяга и аз да не засягам никого и нищо.

— Не се притеснявай, Марв — казвам. — Ще се оправя.

На Марв обаче тази вечер му се говори.

— Помниш ли онова момиче, дето се срещах с него?

— Сюзан ли?

— Сюзан Бойд. — Той изрича името й, сякаш го измъква от гърлото си, после свива рамене. — Помня, когато замина със семейството си, без да ми каже и една дума. Вече минаха три години… Мислил съм за това до полудяване. — Тези думи някак се връзват с мислите ми отпреди малко. — На някой като Ричи изобщо няма да му пука. Ще я нарече пачавра, ще пие една бира и ще иде в пункта за залагания.

Марв се усмихва криво и навежда глава.

— И край.

Иска ми се да поговоря с него.

Да го попитам за това момиче, дали го е обичал и още ли му липсва.

Но не казвам нищо. Доколко всъщност се познаваме и позволяваме на другите да ни опознаят?

Мълчим дълго, най-сетне аз нарушавам проточилата се тишина. Това е като да разчупиш хляб и да го подадеш на приятеля си. В моя случай не е хляб, а въпрос.

— Марв! — казвам.

— Какво? — стрелва ме той с поглед.

— Как ще се почувстваш, ако трябва да си някъде точно в този момент и не знаеш как да стигнеш дотам?

Той се опитва да проумее въпроса ми. Явно още е с момичето.

— Например да пропусна Коледния мач ли?

— Да речем — съгласявам се.

— Ами… — Той се замисля и търка с грубата си ръка русата четина по лицето си. — През цялото време ще си представям какво става там и ще си мисля, че не мога да променя нищо, защото съм далеч.

— Потиснат ли ще си?

— Определено.

 

 

Прегледал съм куп карти. Намерил съм някои стари книги на баща ми и съм изчел цялата местна история. Но нищо не ме навежда на мисълта къде да търся камъните на дома. Дните и нощите се раздробяват. Разпадат се по шевовете. Всяка минута ми напомня, че може би се случва нещо, което трябва да оправя. Или да спра. Играем карти. Бил съм няколко пъти на „Едгар стрийт“ и нищо не се е променило. Мъжът още не се е върнал и не мисля, че ще се върне някога.

Майката и момиченцето изглеждат щастливи. Оставям нещата така.

Една вечер отивам у Мила и й чета. Тя е във възторг, че ме вижда, и да ви кажа честно, хубаво ми е пак да съм Джими. Пия чай и целувам сбръчканата й буза на тръгване.

В събота отивам да погледам как бяга Софи. Все още финишира втора, но не изменя на себе си и тича боса. Вижда ме и ми кимва. Нищо не казва, защото в този момент бяга. Аз стоя зад оградата близо до стартовата линия. Погледите ни се срещат за миг и това е достатъчно.

Липсваш ми, Ед, чувам думите й от онзи следобед в парка. А днес прочитам на лицето й, когато профучава покрай мен: „Радвам се, че си тук“.

И аз се радвам, но си тръгвам веднага след края на състезанието.

Вечерта, докато съм на работа, се случва.

Намирам камъните на дома.

Или, ако трябва да съм честен, те ме намират.

 

 

Докато карам из града, все търся да зърна Алис, особено в районите около хотелите. Не успявам обаче да я видя и съм малко разочарован. Продължавам да возя разни старци, които винаги знаят по-пряк път, и млади бизнесмени, които през цялото време си гледат часовника и говорят по телефона.

Вече е късно, към четири сутринта, и съм поел към гаража, когато ме спира млад мъж. Докато стои с вдигната ръка, го преценявам. Държи се стабилно на крака и никак не прилича на човек, който ще повърне. Последното, което ми трябва, е някой да повърне в колата ми точно преди приключването на смяната. Това може да съсипе цялата нощ на човека за няколко ужасни секунди.

Спирам и той се качва.

— Накъде? — питам.

— Карай. — Гласът му е заплашителен още в мига, в който проговаря. — Откарай ме вкъщи.

Не ми е никак приятно, но продължавам да говоря.

— Къде е това „вкъщи“?

Той се обръща към мен и ме гледа лошо.

— Където живееш ти.

Очите му имат странен жълт цвят, като на котка. Къса черна коса, черни дрехи. И още две думи:

— Карай, Ед.

Естествено правя това, което ми казва.

Той ми знае името и усещам, че ме води там, където асото спатия иска да отида.

Известно време мълчим и гледаме прелитащите покрай нас светлини. Той седи отпред, но колкото пъти се опитам да го погледна, нищо не се получава. Срещам тези очи, готови да ме разкъсат.

Пробвам да завържа разговор.

— Е? — питам. Безнадежден опит.

— Какво „е“?

Опитвам друга тактика и стрелям напосоки.

— Познаваш ли Дарил и Кийт?

— Кого?

В насмешливия му тон долавям нещо зловещо, но не се отказвам.

— Ами, Дарил и…

— Виж какво, приятел, чух те добре. — Гласът му става още по-заплашителен. — Спомени още някое такова име, и няма да стигнеш до вас, обещавам ти!

Защо ли, питам се, всички хора, които ме навестяват, са или сприхави, или заядливи, или и двете заедно? Явно каквото и да правя, в крайна сметка се оказвам в компанията на такива, и у дома, и в таксито.

По понятни причини млъквам, само карам и се опитвам крадешком да го огледам, но без особен успех.

— Карай към другия край — казва той, когато стигаме главната улица.

— Към реката ли?

— Не се прави на умен, карай.

Подминаваме моята съборетина и къщата на Одри и стигаме реката.

— Ето тук. — Спирам. — Благодаря.

— Двайсет и седем и петдесет — казвам.

— Какво?

Иска се смелост да си отворя устата пак. Този тип изглежда така, сякаш иска да ме убие.

— Казах, двайсет и седем долара и петдесет.

— Няма да платя.

Вярвам му.

Вярвам му, защото той просто си седи и жълтите му очи се разширяват и потъмняват. Този човек няма да плати. Няма смисъл да го увещавам, нито да споря. Въпреки това се опитвам.

— Защо? — питам.

— Нямам пари.

— Тогава ще взема якето ти.

Той се навежда към мен и за пръв път е почти дружелюбен.

— Прави бяха, ти си упорит кучи син, а?

— Кой ти каза?

Не получавам отговор.

Той ме поглежда диво, отваря вратата и изскача от колата. За миг всичко застива.

Опомням се, изскачам от колата си и хуквам след него. Към реката.

 

 

Мокра трева и думи.

— Ела тук!

Странно хрумване.

Хрумването да извикам „Ела тук“. Звучи толкова изтъркано. Всеки таксиджия би изкрещял същото в подобна ситуация. Трябва да измислиш нещо ново, Ед. Направо е за чудене, че не сложи и едно „боклук“ накрая…

Мускулите на краката ми се стягат.

Въздухът фучи край устата ми, но като че не влиза вътре. Тичам.

Тичам и осъзнавам, че съм изпитвал това чувство и преди — чувство, от което стомахът ми се свива.

Като дете, докато гонех брат ми Томи. Единственият в града с по-добри перспективи и по-добър вкус за масички от мен. Той беше по-бърз, разбира се, още тогава. По-добър. Открай време беше така и това ми смачкваше самочувствието. Не е никак приятно да имаш по-малък брат, който е по-бърз, по-силен, по-умен, по-добър. Във всичко. Но това беше положението.

С него ходехме на риба на реката, нагоре по течението, и се състезавахме кой ще стигне пръв. Не го победих нито веднъж. Какво толкова, казвах си, ще го победя, ако се опитам както трябва.

И се опитах.

Веднъж.

И загубих.

Този ден и Томи беше във форма и ме би поне с пет метра. Тогава бях на единайсет, а той — на десет.

Близо десет години по-късно пак съм тук и пак преследвам някой, който е по-бърз, по-силен и по-добър. След около километър оставам без дъх. Той се обръща да ме погледне. Краката ми отказват. Спирам.

Дотук съм.

Той е на двайсетина метра пред мен.

— Лош късмет, Ед!

Изкикотва се и си тръгва.

Стоя, загледан в краката му, които се стопяват в мрака, и се мъча да си спомня. В дърветата фучи тъмен вятър. Небето е тревожно, синьо-черно.

Сърцето ми блъска в ушите, сякаш аплодира някого, най-напред като ревяща тълпа, а после все по-тихо и по-тихо, докато остава само едно-единствено ръкопляскане, пълно с неприкрит сарказъм.

Пляс, пляс, пляс.

Браво, Ед.

Прекрасно поражение.

Стоя във високата трева и за пръв път чувам реката. Шуми така, сякаш пие. Когато поглеждам към нея, виждам вътре звездите като изрисувани върху повърхността на водата.

Колата, сещам се. Отворена е. Ключовете са на таблото, което е първият смъртен грях за един таксиметров шофьор, тръгнал да гони клиент. Най-големият. Шофьорът винаги взема ключовете. Винаги заключва колата. Но не и аз.

Представям си таксито.

Само̀ на пътя.

Двете предни врати зеят отворени.

— Трябва да се връщам — прошепвам, но не го правя. Оставам там, докато небето бавно просветлява, и виждам себе си и брат си. Двамата се състезаваме и аз губя.

Виждам как ловим риба заедно от брега, после тръгваме нагоре по течението — там, където вече няма къщи. Трябва да се катерим, за да можем да ловим от камъните над реката.

Камъните.

Гладките камъни.

Които приличат на…

Тръгвам полека, после ускорявам крачка. Бързам нагоре по течението.

Следвам стъпките ни, моите и на брат ми. Катеря се.

Водата под мен се рони и се разпилява, докато пълзя нагоре по скалата. Светът изсветлява, добива форма и се обагря. Всичко около мен е като нарисувано.

Краката ми се стоплят и ме смъдят.

Виждам го.

Виждам нас.

Тук е, казвам си. Това са скалите. Гигантските камъни.

Виждам как стоим горе и хвърляме въдиците с надежда. Понякога се смеем. Даваме си дума да не казваме на никого, че сме били тук. Почти съм стигнал.

Някъде далеч таксито още си стои с отворени врати.

Слънцето е изгряло — оранжев кръг насред картонено небе. Изкатервам се до върха и коленича.

Прокарвам длани по студения камък.

Въздъхвам щастливо.

Чувам реката и вдигам поглед. В този миг разбирам, че съм коленичил сред камъните на дома.

В камъка са издълбани три имена.

Виждам ги няколко минути по-късно и се приближавам.

Чета.

Томас О̀Райли

Анджи Карузо

Гевин Роуз

Реката бучи в ушите ми и под мишниците ми се процежда пот, стича се отляво по ребрата ми и стига до колана на панталоните.

Търся лист и химикалка, макар да знам, че не нося — така човек понякога изрича нещо само защото му се иска да е истина — току-виж станало чудо!

Чудо обаче не става. Не нося нищо, затова записвам имената в съзнанието си, после минавам отгоре с химикал. Накрая ги издълбавам.

Томас О̀Райли

Анджи Карузо

Гевин Роуз

Нито едно не ми е познато, което е хубаво, решавам след кратък размисъл. Ако познавах хората, при които ме пращат, щеше да е още по-трудно.

Хвърлям последен поглед и си тръгвам. Повтарям имената като заклинание, за да не ги забравя.

 

 

Трябват ми близо четиридесет и пет минути да стигна до таксито.

Вратите са затворени, но не са заключени. Ключовете ги няма на таблото. Сядам зад волана и дърпам сенника. Ключовете падат в скута ми.