Маркъс Зюсак
Аз съм пратеникът (15)

A. Останките

Сухота.

Измъквам се от колата и се затътрям към замрежената врата. Чувствам се напълно опустошен. Това усещане ме пронизва — не, лъкатуши в мен. Вече не ме е грижа, че съм пратеник. Обзема ме чувство за вина. Отърсвам се от него, но то пропълзява обратно. Никой не е казвал, че ще е лесно.

Пистолетът.

Още го усещам в ръката си. Топлият, гладък метал, който прилепва към кожата ми. Сега той е в багажника на таксито, отново студен и застинал, и се преструва на невинен.

Докато вървя към верандата, отново чувам как тялото му глухо се строполява на земята. Явно не можеше да повярва, че още е жив. Всеки негов дъх беше конвулсия, всмукваща живота, за да го запази и задържи. Всичко беше свършило. Бях стрелял към слънцето, но то беше твърде далеч. Някаква част от мен се запита къде ли е паднал куршумът.

По обратния път, докато гумите на колата заличаваха собствените си следи, често поглеждах към мястото до себе си. Беше пълно с празнота.

Останките на онзи смъртник сигурно още са проснати на равната земя и вдишват праха, наслояващ се в дробовете му.

Единственото, което искам в този момент, е да вляза вътре и да прегърна Портиер. Дано и той да ме прегърне.

Двамата пием кафе.

— Хубаво ли е? — питам го.

Великолепно, отговаря той.

Понякога ми се иска да съм куче.

 

 

Слънцето вече наистина е изгряло и хората тръгват на работа. Аз седя до кухненската маса и си мисля, че със сигурност никой на моята безлична, влажна от росата улица не е имал нощ като моята. Представям си ги как стават през нощта, за да пуснат една вода, или получават едновременно оргазъм в леглата си, а аз цяла нощ съм бил навън и съм тикал дулото на пистолета в тила на друг човек. Защо аз? Както обикновено няма отговор. Знам само, че би било чудесно да правя любов, а не опит за убийство. Имам чувството, че съм изгубил нещо и кафето ми изстива. Вонята на Портиер се надига от пода и ме погалва. Сънливостта му ме успокоява и разгонва тежките мисли.

Малко след това телефонът иззвънява.

О, не, само това ти липсва, Ед.

Те са, нали?

Пулсът ми се учестява и се заплита. Глупав пулс. Продължавам да седя.

Телефонът звъни.

Петнадесет пъти.

Прескачам Портиер и гледам тъпо слушалката. Най-сетне се решавам да вдигна. Гласът ми е сипкав като сух пясък.

— Ало!

Гласът отсреща е гневен, но слава богу, е на Марв. Някъде отзад се чува шум. Чукане, коване, ругатни. И на този фон — гласът на Марв.

— Благодаря, че вдигна скапания телефон, Ед! — казва той. Лично на мен в този момент изобщо не ми е до това. — Вече си мислех…

— Я млъквай, Марв! — сопвам му се и затварям.

Както се и очаква, той пак звъни.

— Какво ти става, по дяволите?

— Нищо, Марв.

— Престани с глупостите, Ед. Тая нощ ми се разказа играта.

— Какво, да не си се опитвал и ти да убиеш някого?

Портиер ме поглежда, сякаш пита дали не търсят него, но бързо се преориентира към паничката си и започва да я облизва с надеждата да открие някакви остатъци от кафе.

— Пак ли започваш с тези безсмислици? — Безсмислици. Харесва ми, когато тип като Марв използва такива думи. — Чувал съм какви ли не извинения, Ед, но такова нещо за пръв път чувам.

Предавам се.

— Добре де, Марв, забрави. Казах го ей така.

— А, хубаво тогава. — Марв е най-доволен, когато нямам какво да кажа. Най-сетне си идваме на думата, както е разчитал. — Какво, помисли ли си?

— За кое?

— Знаеш за кое.

Неволно повишавам тон.

— Не, Марв, нямам никаква представа за какво говориш. Едва е съмнало, цяла нощ не съм си бил вкъщи и някак си не съм подготвен емоционално за този задушевен разговор! — Иска ми се пак да затворя, но устоявам на изкушението. — Бъди така добър и ми кажи за какво става дума.

— Добре де, добре. — Държи се, сякаш аз съм най-голямото копеле на света и той ми прави услуга, като не затваря. — Просто някои от момчетата питат дали ще участваш, или не.

— В кое?

— Знаеш в кое.

— Просветли ме.

— В Коледния мач естествено.

Мамка му, проклинам се аз, босият футбол! Как можах да забравя? Какво себично копеле съм!

— Наистина не съм мислил за това, Марв.

Той е обиден. И не просто обиден, а направо потресен до дъното на душата си. Поставя ми ултиматум.

— Тогава си помисли, Ед, и ми кажи до утре ще играеш ли, или ме. Ако не, ще повикаме някой друг. Знаеш ли колко хора чакат? Това е въпрос на престиж. Някои момчета като Джими Кантрел и Хорс Хенкок мило и драго дават да участват…

За миг изключвам. Хорс Хенкок? Господ да ме убие, ако се сещам кой е той. Едва когато чувам сигнала, осъзнавам, че Марв ми е затворил. Най-добре е да му звънна по-късно и да му кажа, че ще играя. Току-виж някой ми строши врата в копривата. Би било чудесно.

Махам се от телефона, вземам една найлонова торбичка и прибирам в нея оръжието на престъплението от багажника. Слагам го обратно в чекмеджето и се опитвам да го забравя. Без особен успех.

Заспивам.

Лежа в леглото, часовете са застинали около мен. Сънувам изминалата нощ, искрящото утринно слънце и треперещия гигант в краката ми. Дали вече се е прибрал в града? Пеша ли е вървял, или е успял да хване някоя кола? Опитвам се да не разсъждавам за това. Всеки път, когато тези мисли се промъкнат при мен в леглото, се обръщам на другата страна и се мъча да ги заглуша. Те обаче пак успяват да се прокраднат.

Когато се събуждам, имам чувството, че отдавна е минал обяд, но е едва единадесет. Портиер навира в мен мокрия си нос за целувка. Връщам таксито в гаража, прибирам се у дома и го извеждам на разходка.

— Отваряй си очите — казвам му, когато излизаме на улицата. Параноята вече се е загнездила у мен. Мисля си за мъжа от „Едгар стрийт“, макар да знам, че е последната ми грижа. По-скоро трябва да се притеснявам от онзи, който ми е пратил асото каро. Имам неприятното чувство, че те вече знаят, че съм изпълнил поръчението, и скоро ще ми пратят следващата карта.

Пики. Купи. Спатии.

Чудя се коя ли ще е следващата карта, която ще намеря в пощенската кутия. Пиките ме притесняват най-много. А асото пика направо ме плаши. Винаги ме е плашело. Мъча се да не мисля за това. Имам чувството, че ме наблюдават.

 

 

Късно следобед правим солиден преход и се озоваваме у Марв, където се е събрал много народ.

Влизаме в двора и аз го викам. Марв отначало не ме чува, но когато се приближава, казвам:

— Пиши ме и мен, Марв.

Той разтърсва ръката ми, сякаш току-що съм го поканил за шафер на сватбата си. За Марв е важно и аз да участвам, защото от няколко години играем заедно на този ден и той иска това да се превърне в традиция. И понеже си вярва, не бива да гледам отвисоко на тази работа. Това е положението.

Наблюдавам Марв и останалите хора в задния му двор.

Те никога няма да напуснат това място. Няма да поискат и това е хубаво.

Говоря си още малко с Марв и се опитвам да си тръгна, макар че няколко души ми предлагат бира от хладилните си чанти. Всички са с бермуди, потници и джапанки. Марв идва с мен до вратата, където ме чака Портиер. Вече съм почти на ъгъла, когато ме повиква.

— Ей, Ед!

Обръщам се. Портиер продължава. Никога не се е интересувал особено от Марв.

— Благодаря.

— Няма защо — казвам и си тръгвам. Връщам Портиер у дома, отивам в гаража и се разписвам. Докато карам през града, отново си мисля за изминалата нощ. Фрагменти от нея стоят край пътя и препускат редом с колата. Когато някой от образите забави ход и избледнее, на негово място идва друг. Вглеждам се за миг в огледалото и не мога да се позная. Имам чувството, че не съм аз. Дори като че ли не си спомням кой е този Ед Кенеди.

Не чувствам нищо.

 

 

Имам късмет, че на другия ден съм почивка. С Портиер седим в парка на главната улица. Следобед е и съм купил по един сладолед за двамата. Две в едно. Манго и портокал за мен, дъвка и капучино за него. Хубаво ни е да седим на сянка и да ядем сладолед. Наблюдавам внимателно как Портиер деликатно се захваща с лакомството, като първо размеква фунийката с лигите си. Голяма работа е.

Нечии стъпки изшумоляват в тревата зад нас.

Сърцето ми подскача.

Виждам сянка. Портиер продължава да яде — може да е голяма работа, но като пазач никакъв го няма.

— Здравей, Ед — прозвучава познат глас.

Сърцето ми се връща на мястото си. Това е Софи и аз зървам за миг атлетичните й крака, докато ме пита може ли да седне при мен.

— Разбира се — казвам. — Искаш ли сладолед?

— Не, благодаря.

— Не искаш ли да правиш компания на Портиер?

— Не, благодаря — засмива се тя. — Портиер ли?

Погледите ни се срещат.

— Това е дълга история.

И двамата мълчим и чакаме, докато най-сетне си спомням, че аз съм по-възрастният и е редно пръв да започна разговора. Но не го правя.

Не искам да похабявам това момиче с празно дърдорене. Красива е.

Ръката й се спуска надолу и леко погалва Портиер.

Седим така около половин час. По някое време усещам, че ме гледа. Гласът й прониква в мен.

— Липсваш ми, Ед.

Поглеждам я и казвам:

— И ти на мен.

Най-плашещото е, че е истина. Толкова е млада, а ми липсва. Или пък съм се вкопчил в нея, защото я свързвам с хубавото послание? Мисля, че ми липсват чистотата и искреността й.

Тя е заинтригувана.

Усещам го.

— Още ли бягаш? — питам.

Тя кимва вежливо, както се очаква.

— Боса?

— Разбира се.

На лявото й коляно още има коричка, но когато го поглеждаме, в очите й не виждам съжаление. Тя е доволна, а аз ако не друго, съм доволен от нейното задоволство.

Толкова си красива, когато тичаш боса, мисля си, но не се решавам да го кажа.

Портиер довършва сладоледа и се наглася по-удобно под ръката й.

Някъде зад нас се чува клаксон. За нея е. Тя става.

— Трябва да тръгвам.

Без сбогуване. Просто си тръгва, но по някое време спира.

— Добре ли си, Ед?

Обръщам се и не мога да не се усмихна.

— Чакам — казвам.

— Какво?

— Следващото асо.

Тя е умна и знае какво да каже.

— Готов ли си за него?

— Не — казвам и си давам сметка за един прост факт. — Но така или иначе ще го получа.

Този път тя наистина си тръгва и виждам как баща й ме гледа от колата. Дано не ме мисли за някой извратеняк, който дебне из парковете невинните момичета. Особено след случая с кутията за обувки.

Усещам върху крака си муцуната на Портиер, който ме гледа отдолу с прекрасните си старчески очи.

— Е? — питам го. — Какво ще бъде, приятелю? Купа, спатия или пика?

Какво ще кажеш за още един сладолед, предлага той.

Много ми помогна, няма що.

Схрусквам фунийката и се изправям. Сега забелязвам колко схванат и пребит се чувствам два дни след случката при Катедралата. Опитът за убийство не е лесна работа.