Маркъс Зюсак
Аз съм пратеникът (11)

10. Кутията за обувки

— Не съм те виждала напоследък.

— Бях зает.

С Одри седим вкъщи на верандата и пием евтин алкохол, както обикновено. Портиер излиза и се опитва да си изпроси малко, но вместо това аз го потупвам приятелски.

— Още ли получаваш карти по пощата?

Естествено тя знае много добре, че не съм изхвърлил асото каро. Никой нормален човек не би си изхвърлил богатството на улицата, нали така? Карите са пари. Трябва да се пазят.

Мила, мисля си. Софи. Жената от „Едгар стрийт“ и дъщеря й Анджелина.

— Не, още съм на първата.

— Мислиш ли, че ще има и други?

Замислям се и не мога да реша дали искам да получа други, или не.

— И първата ме озори доста.

Пием.

Често се отбивам при старата жена и тя ми показва отново снимките си, а аз й чета „Брулени хълмове“. Това започва да ми харесва. Тортата е свършила преди няколко дни, слава богу, но тя е все така мила. Цялата се тресе, но пак е мила.

Софи губи и на следващото състезание, този път на осемстотин метра. С тези стари скъсани обувки бяга съвсем иначе. Трябва й нещо по-добро, за да бяга по същия начин, както го прави сутрин. Тогава тя е истинската Софи. Съвсем различна, почти откъсната от себе си.

 

 

Следващата събота, рано сутринта, отивам у тях и чукам на вратата. Отваря баща й.

— Какво обичате?

Чувствам се притеснен, сякаш съм отишъл да питам може ли дъщеря му да излезе с мен. В дясната си ръка държа кутия за обувки и той поглежда към нея. Аз бързо я вдигам и казвам:

— Имам колет за дъщеря ви Софи. Надявам се да й станат.

Предавам му кутията. Той изглежда объркан.

— Кажете й само, че един младеж й е донесъл нови обувки.

Човекът ме гледа, сякаш съм мъртвопиян.

— Добре. — Усещам, че с мъка сдържа присмеха си. — Ще й кажа.

— Благодаря.

Обръщам се и си тръгвам, но той ме спира.

— Чакайте!

— Да, господине?

Той озадачен вдига кутията към мен.

— Знам — казвам.

Кутията е празна.

 

 

Не съм успял да се обръсна и съм плувнал в пот, когато стигам до спортната площадка. В шест сутринта закарах таксито в гаража и тръгнах към дома на Софи, а оттам — на пистата. По пътя закусих с кренвиршка и кафе.

Обявяват старта на хиляда и петстотин метра и тя излиза боса.

Аз се усмихвам.

Боси обувки…

Само дано не я настъпи някой, казвам си.

Няколко минути по-късно баща й застава до оградата. Състезанието започва.

Онзи дръвник пак започва да крещи.

След първата обиколка Софи се спъва.

Когато пада, е точно след челната група от пет момичета, които се откъсват на около двадесет и пет метра напред. Когато се изправя, това ми напомня онзи момент от „Огнените колесници“^[1], когато Ерик Лидъл пада, но после надбягва всички и побеждава.

Има две обиколки до финала, а тя все още изостава.

Преодолява с лекота първите две момичета и сега бяга така, както съм я виждал много сутрини. Няма никакво напрежение. Има само усещане за свобода и неподправеното чувство, че е жива. Липсват й единствено качулката и червените шорти. Босите й ходила я понасят стремително покрай третото момиче и скоро тя е редом с вечната си съперница, подминава я и излиза напред двеста метра преди финала.

Както всяка сутрин, мисля си. Хората спират да я гледат. Виждат я как пада, изправя се и продължава. А сега я виждат начело, да им поднася нещо, което не се вижда всеки ден в този град. Хвърлянето на диск е спряло, високият скок също. Всичко е замряло. Останали са само момичето със слънчевите коси и убийственият глас, крещящ до премала.

Другото момиче я настига.

Опитва се да я задмине.

Коленете на Софи са разкървавени от падането, сигурно и ходилата й са изранени, но така трябва. Последните сто метра са почти смъртоносни. Виждам болката да изопва лицето й. Босите й крака кървят, издрани от сухата трева. Тя почти се усмихва на болката, на красотата й. Откъсната от себе си.

Боса.

По-жива от всичко, което съм виждал някога. Двете наближават финалната линия.

И другото момиче побеждава.

Както винаги.

 

 

Когато прекосяват финала, Софи се строполява на земята. Претъркулва се по гръб и вперва поглед нагоре в небето. Болят я ръцете и краката, боли я сърцето. Но на лицето й е отпечатана красотата на това утро и ми се струва, че тя за пръв път я осъзнава. 5:30 сутринта.

Бащата на Софи пляска както винаги, но този път не е сам. Сега и бащата на другото момиче ръкопляска.

— Страхотна дъщеря имате — казва той.

Бащата на Софи само кимва скромно.

— Благодаря. Вие също.