Маркъс Зюсак
Аз съм пратеникът (8)

7. Харисън авеню

Сигурно вече ви е ясно какво съм решил да направя покрай тази ситуация на „Едгар стрийт“. Или поне сте разбрали дали сте като мен.

Страхливи.

Малодушни.

Слаби.

Естествено в безкрайната си мъдрост решавам да изчакам. Човек никога не знае, Ед. Може пък всичко да се оправи от само себе си.

Знам, че съм жалък донемайкъде, но не виждам начин да се справя на този етап. Трябва ми някакъв опит. Нужни са ми няколко победи, преди да се изправя срещу изнасилвач с физиката на боксьор тежка категория.

Една вечер отново изваждам картата, докато пия кафе с Портиер. Бях му сипал нескафе и той беше впечатлен.

Отначало не искаше да го докосне.

Поглеждаше мен, после купичката си.

Ту мен, ту купичката.

Трябваха ми близо пет минути да осъзная, че ме е видял да слагам захар в чашата си с надпис „Таксиджиите не са най-големите боклуци на пътя“. Като му добавих малко захар, той видимо се оживи. Изсърба и излиза всичко, докато купичката лъсна, и взе да се оглежда за още.

Та така, седим с Портиер в хола. Той си лочи кафето, а аз се взирам в картата. В останалите адреси. „Харисън“ 13 е следващият и решавам да ида там на другата вечер, точно в шест.

— Какво ще кажеш, Портиер? — питам. — Този път трябва да е по-добре, как мислиш?

Той се захилва насреща ми. Кафето му е подействало.

 

 

— Казвам ти, че почуках! — Марв насочва показалец към Ричи. — И хич не ме интересува ти какво мислиш!

— Почука ли? — пита ме Ричи. — Аз не си спомням.

— Одри, кажи му!

Тя се замисля за момент и клати глава. Марв вдига ръце. Сега трябва да тегли четири карти. В „Злоба“ има такова правило. Като ти останат две карти, почукваш. Ако забравиш, преди да хвърлиш предпоследната карта, теглиш още четири. Марв много често забравя да чука.

Той начумерено си взема картите, но си личи, че едва се въздържа да не прихне. Много добре знае, че не е почукал, но всеки път се опитва да мине между капките. Това си е част от играта.

Събрали сме се у Одри, на балкона й. Тъмно е, но рефлекторните лампи са включени и хората поглеждат нагоре, когато минават покрай редицата от еднакви къщи. Улицата е съседна на моята. Малко е мизерно, но, общо взето, става.

Около час се вглеждам в Одри и си мисля, че съм влюбен в нея по някакъв странен, боязлив начин. Боязлив, защото понякога не знам какво да правя. Не знам какво да кажа. Какво бих могъл да й кажа, когато почувствам как желанието се надига у мен? Как ще реагира тя? Мисля, че я е яд на мен, защото бих могъл да уча в университет, а аз карам такси. Чел съм „Одисей“^[1], по дяволите, и половината пиеси на Шекспир. И въпреки това съм безнадежден, безполезен, за нищо негоден. Разбирам, че тя просто не може да си представи да бъде с мен. Въпреки това го прави с други, които не са много по-различни от мен. Понякога не мога да се въздържа и си представям какво правят и какво изпитват и как тя ме харесва прекалено много, за да ме слага в общия кюп.

Макар че знам.

Не е само сексът, което искам от нея.

Искам да се притисна в нея, дори само за миг, ако нищо повече не ми е позволено. Тя печели играта и ми се усмихва. Усмихвам й се в отговор. Пожелай ме, моля се аз, но нищо не се случва.

 

 

— Какво стана с оная откачена работа с картата? — пита Марв по някое време.

— Коя?

— Много добре знаеш коя!

Той насочва пурата си към мен. Не би било зле да се пообръсне.

— Изхвърлих я — излъгвам, докато всички погледи са насочени към мен.

— Добра идея — одобрява Марв. — Пълна идиотия.

Абсолютно — съгласявам се.

С това се приключва. Поне се надявам. Одри ме гледа с интерес.

 

 

Следващите няколко раздавания си мисля за онова, което се случи, когато отидох на „Харисън авеню“ 13. Честно казано, изпитах облекчение, защото всъщност нищо не се случи. Там живееше една стара жена, чиито прозорци нямаха пердета. Тя беше сама, приготви си ядене и седна да се храни и да пие чай. Мисля, че имаше за вечеря салата и супа.

И самота.

Тя се хранеше и с нея.

Харесах я.

 

 

През цялото време седях в таксито и я гледах. Беше горещо и пиех, останала отпреди дни, вода. Много ми се искаше жената да е добре. Изглеждаше мила и приятна. Спомням си как старомодният й чайник свиреше, докато не отиде да го успокои. Сигурен съм, че му говореше като на малко дете. Като на плачещо бебе.

Чувствах се потиснат при мисълта, че човек може да е толкова самотен, та да се утешава с компанията на свирещи съдини и да сяда да се храни сам.

Не че аз съм по-добре.

Ако трябва да съм честен, вечерям със седемнайсетгодишно куче. Двамата си пием кафето заедно. Човек би казал, че сме съпрузи, така се държим. И все пак…

Старата жена докосна сърцето ми.

Когато посегна да си налее чая, имах чувството, че налива нещо в мен, докато седях плувнал в пот в таксито. Сякаш държеше някаква невидима връв, която дръпна лекичко, за да ме отвори. Влезе, остави частица от себе си и си тръгна.

Още я усещам някъде вътре.

 

 

Седя и играя карти, а образът й се мержелее над масата. Само аз я виждам. Виждам как треперещите й ръце поднасят лъжицата към устата. Искам да я видя как се смее или показва по някакъв друг начин, че е щастлива и доволна, за да съм сигурен, че е добре. Но скоро разбирам, че трябва сам да се уверя в това.

Мой ред е.

— Ти си, Ед.

Аз съм, но не играя.

Останали са ми две карти и трябва да почукам.

Тройка спатия и деветка пика.

Единственият проблем е, че тази вечер ми трябват още карти. Не искам да печеля. Мисля, че знам какво трябва да направя за старата жена, и се обзалагам със себе си.

Ако изтегля асо каро, съм прав.

Ако не изтегля, значи греша.

Забравям да почукам и всички ми се смеят, докато тегля картите. Първата е дама спатия. Втората — четворка купа. И третата… Да!

Всички се чудят защо се усмихвам, освен Одри, която ми смига. Тя знае, без да пита, че съм го направил нарочно. Асото каро е в ръката ми.

Това е далеч по-добре от „Едгар стрийт“.

Доволен съм.

 

 

Във вторник си обличам белите джинси и хубавите пясъчножълти ботуши. Намирам си и свястна риза. Преди това посетих сладкарницата, където ме обслужи сръчно момиче на име Миша.

— Не се ли познаваме? — попита тя.

— Възможно е, но не мога…

— Разбира се, вие сте момчето от банката! Героят.

По-скоро глупакът, помислих си аз, но казах:

— А, да, вие бяхте на касата. Сега тук ли работите?

— Да — кимна тя малко смутено. — Не можах да понеса стреса в банката.

— Обира ли?

— Не, шефът ми беше голям изрод.

— Оня с пъпките и мокрите подмишници?

— Същият… Онзи ден се опита да си набута езика в устата ми.

— Ясно — казах. — Разбирам какво си мислите за мъжете — че всички сме еднакви.

— А не е ли така?

Но все пак беше мила през цялото време. Вече бях излязъл от магазина, когато чух гласа й:

— Да ти е сладко, Ед!

— Благодаря, Миша — извиках през рамо, но недостатъчно силно може би. Не обичам да вдигам много шум на публично място.

И си тръгнах.

Замислям се за това, докато отварям капака на кутията и се любувам на половинката шоколадова торта. Жал ми е за момичето, защото сигурно не е много приятно да имаш за шеф такъв тип и в крайна сметка тя е тази, която е трябвало да напусне. Копеле! Аз умирам от страх, когато се опитвам да пусна език на някое момиче. А нямам пъпки, нито мокри подмишници. Само скапано самочувствие. Нищо повече.

Както и да е.

Хвърлям последен поглед на тортата. Мирише хубаво. Облечен съм в най-хубавите си дрехи и съм готов за излизане. Прескачам Портиер и затварям вратата зад гърба си. Денят е сребристосив и прохладен. Стигам „Харисън авеню“ точно в шест. Старата жена пак се върти около чайника.

 

 

Тревата на моравата й е златиста.

Стъпките ми хрущят по нея, сякаш някой захапва препечена филийка. Ботушите ми оставят отпечатъци и имам чувството, че наистина вървя върху гигантска препечена филия. Единственото живо нещо са розите, строени до пътеката.

Верандата й е циментова. Стара и напукана като моята.

Мрежата на вратата е разкъсана по краищата. Оръфана. Отварям я и чукам на дървената врата. Ударите съвпадат с биенето на сърцето ми.

Стъпките й приближават. Звучат като тиктакането на часовник. Отмерват времето до този миг.

Тя стои и ме гледа и за миг се изгубваме един в друг. Чуди се кой съм, но само за част от секундата. После лицето й се озарява от внезапна догадка и тя ми се усмихва. Усмихва се с невероятна топлота и казва:

— Знаех, че ще дойдеш, Джими. — Пристъпва към мен, притиска ме до себе си и меките й сбръчкани ръце ме обгръщат. — Знаех, че ще дойдеш.

Тя ме пуска, оглежда ме отново и една малка сълза се стича по бузата й, намира си пътечка и бавно слиза надолу.

— Ох, благодаря ти, Джими! Знаех си, знаех си! — Хваща ме за ръката и ме повежда в къщата. — Влизай.

И аз я следвам.

 

 

— Ще останеш ли за вечеря, Джими?

— Само ако ти искаш — казвам.

— Ако ти искаш… — Тя се усмихва и махва с ръка. — Голяма си терца, Джими.

Не е далеч от истината.

— Разбира се, че искам — продължава тя. — Хубаво ще е да си припомним доброто старо време, нали?

— Разбира се.

Тя взема тортата от ръцете ми и я оставя в кухнята. Чувам я как шета там и надничам да видя дали има нужда от помощ. Тя ми казва да се настаня и да се чувствам като у дома си.

И холът, и кухнята гледат към улицата и докато седя на масата, виждам как хората отвън минават, бързат или изчакват кучетата си, после и те си тръгват. На масата лежи пенсионерска карта. Името й е Мила. Мила Джонсън. На осемдесет и две години.

Тя се връща и носи вечерята — същата като предния ден. Салата, супа и чай.

Ядем и тя ми разказва за ежедневието си.

В месарницата си обикновено си бъбри около пет минути със Сид, но не купува месо. Само си приказва и се смее на шегите му, които не са особено смешни.

Обядва в дванадесет без пет.

Сяда в парка и гледа играещите деца или скейтърите, които показват триковете и завоите си на рампата. Следобед пие кафе. В пет и половина гледа „Колелото на късмета“. В шест вечеря, а в девет си ляга.

По-късно тя ми задава въпрос. Измили сме чиниите и аз отново седя на масата. Мила се връща и сяда притеснена на стола си.

Треперещите й ръце посягат към моите.

Хващат ги и молещият й поглед прониква в мен.

— Кажи ми, Джими. — Ръцете й започват да се тресат малко по-силно. — Къде беше през цялото това време?

Гласът й е нежен, трептящ от болка.

— Къде беше?

Нещо е заседнало на гърлото ми. Думите.

Най-сетне ги откривам и казвам:

— Търсих те.

Изричам тази фраза, сякаш е единствената голяма истина, която знам.

Тя кима също толкова убедено:

— Така си и мислех.

Придръпва ръцете ми, навежда се и целува пръстите ми.

— Винаги си знаел какво да кажеш, нали, Джими?

— Да — казвам. — Така е.

 

 

Скоро тя ми казва, че трябва да си ляга. Сигурен съм, че е забравила за шоколадовата торта, а аз умирам да си хапна. Наближава девет и вече усещам, че няма да получа и трошичка от тортата.

Чувствам се ужасно. Питам се що за човек съм, щом се притеснявам да не изпусна някакво си глупаво парче торта.

Тя идва в девет без пет и казва:

— Мисля, че е време да си лягам, Джими. Какво ще кажеш?

— Да, Мила, и аз мисля така — отговарям.

Тръгваме към вратата и аз я целувам по бузата, преди да прекрача прага.

— Благодаря за вечерята.

— Удоволствието беше мое. Ще се видим ли отново?

— Разбира се — отговарям и добавям през рамо: — Скоро.

 

 

Този път посланието е било да утеша старата жена в самотата й. Това убеждение расте в мен, докато вървя към дома, и когато виждам Портиер, го грабвам на ръце с всичките му четиридесет и пет килограма. Целувам го, какъвто е мръсен и смрадлив, и имам чувството, че тази вечер мога да взема в ръцете си целия свят. Той ме поглежда озадачен и пита: Какво ще кажеш за едно кафе, синко?

Оставям го на земята със смях и правя на стария муфтаджия кафе с много захар и мляко.

— А ти искаш ли кафе, Джими? — питам се.

— С удоволствие — отговарям си сам. — С най-голямо удоволствие.

И отново се засмивам. Чувствам се истински пратеник.