Маркъс Зюсак
Аз съм пратеникът (58)

J. Посланието

Един следобед чувам нещо, което ми напомня за последното почукване на вратата ми. На разнебитената веранда стои Одри. Пита може ли да влезе и гледа настрани.

В коридора се обляга на вратата и казва:

— Ед, може ли да остана?

Приближавам се до нея.

— Разбира се, можеш да пренощуваш тук.

Но тя поклаща глава и блуждаещият й поглед се заковава в пода.

Одри пристъпва към мен и думите й ме разтърсват.

— Не за вечерта — казва тя. — Завинаги.

Свличаме се на пода и Одри ме целува. Устните й се сливат с моите, вкусвам дъха й, поглъщам го, усещам го, търся го. Той ме залива отвътре с талазите на красотата й. Заравям пръсти в сламените й коси. Докосвам нежната кожа на шията й, а тя продължава да ме целува жадно.

Когато свършваме, Портиер идва и ляга до мен.

— Здрасти, Портиер — казва Одри и очите й сияят. Изглежда щастлива.

Портиер ни гледа. Той е самата мъдрост. Разбира всичко. И казва: Крайно време беше.

Оставаме в коридора близо час и аз й разказвам всичко. Тя гали Портиер, слуша ме внимателно и ми вярва. Осъзнавам, че винаги ми е вярвала.

Олеква ми. И тогава един последен въпрос се надига у мен, опитва се да се изправи и пак се свлича.

— Папката — казвам.

Ставам и бързо отивам в хола. Започвам да я прелиствам, застанал на колене. Ровя и преобръщам купчината листи.

— Какво правиш? — пита Одри зад гърба ми.

Обръщам се и я поглеждам.

— Търся това — махвам с ръка към нас двамата. — Мен и теб, заедно.

Одри коленичи до мен, слага ръка върху моята и ме кара да оставя листите.

— Не вярвам да ни намериш тук — меко казва тя. — Ед, мисля, че…

Ръцете й нежно обхващат лицето ми. Оранжевата светлина на късния следобед сияе около нея.

— Мисля, че това е само наше.

 

 

Свечерява се. С Одри сме седнали на верандата и пием кафе с Портиер. Той го излоква, усмихва ми се и потъва в обичайната си лека дрямка до вратата. Кофеинът вече съвсем не му действа.

Одри държи ръката ми. Светлината остава с нас още няколко мига и отново чувам думите от тази сутрин.

Ако някой като теб може да се изправи и да стори онова, което стори ти за всички тези хора, значи всеки го може. Може би всеки е способен да надскочи себе си.

И тогава разбирам.

В един сладостен жесток прекрасен миг на озарение се усмихвам, загледан в напукания цимент, и казвам на Одри и на спящия Портиер това, което ще кажа и на вас.

Аз изобщо не съм пратеникът.

 

 

Аз съм посланието.