Маркъс Зюсак
Аз съм пратеникът (57)

J. Папката

Възможно най-спокойно влизам вкъщи. Входната врата зее.

На дивана седи млад мъж и тихо и доволно гали Портиер.

— Кой си…

— Здрасти, Ед — казва той. — Радвам се да се запознаем най-сетне.

— Ти ли…

Той кима.

— Ти пращаше…

Той кима отново.

Изправя се и казва:

— Дойдох в града преди година, Ед.

Има доста къса кестенява коса, малко по-нисък е от средния ръст и е облечен в риза, черни джинси и сини маратонки. С всяка следваща минута все повече прилича на момче, а не на мъж, макар че гласът му не е момчешки.

— Да, преди година, и видях как погребваха баща ти. Видях теб, игрите ти на карти, кучето ти, майка ти. Връщах се отново и отново и те наблюдавах така, както ти наблюдаваше всички тези хора… — Той се извръща за миг, почти засрамен. — Аз убих баща ти, Ед. Аз организирах нескопосния банков обир по времето, когато ти беше там. Аз накарах онзи мъж да насилва жена си. Казах на Дарил и Кийт да ти сторят всичко това, а също и онзи приятел да те заведе при камъните… — Той свежда поглед, после отново вдига глава. — Аз ти причиних всичко това. Направих те калпав таксиметров шофьор и те накарах да извършиш всички онези неща, на които си мислеше, че не си способен.

Стоим и се гледаме. Чакам още думи.

— И защо? — Той млъква за момент, но не е свършил. — Защото ти си олицетворение на посредствеността, Ед. И ако някой като теб може да се изправи и да стори онова, което стори ти за всички тези хора, значи всеки го може. Може би всеки е способен да надскочи себе си. — Напрегнат е, усещам вълнението му. Това е отговорът на всичко. — Дори и аз…

Той сяда на дивана.

Спомням си усещането, че градът е като нарисуван около мен, а чувствата са измислени. Дали всичко това наистина се случва?

Да, случва се. Младият мъж прокарва пръсти през косата си.

Изправя се и поглежда дивана. На една от възглавниците лежи бледожълта папка.

— Всичко е тук — казва той. — Всичко съм написал за теб. Всяка идея, която ми хрумваше. Всеки човек, на когото си помогнал, когото си наранил, с когото си се срещнал.

— Но… как? — Едва различавам собствените си думи.

— Дори и това е вътре, този разговор.

Стоя потресен, изумен, втрещен.

По някое време успявам да отворя уста.

— А аз истински ли съм?

Той дори не се замисля. Не е необходимо.

— Виж папката. Накрая. Видя ли го?

Надраскано е с големи букви на обратната страна на картонена подложка за бира. С черно мастило. „Разбира се, че си истински — като всяка мисъл или всяка история. Когато си вътре, тя е истинска.“

— Най-добре е да тръгвам — казва той. — Сигурно искаш да разгледаш папката. Всичко е вътре.

За миг ме обзема паника. Това е същото чувство на пропадане, което изпитваш, когато загубиш управлението на колата си или правиш фатална грешка.

— И сега какво да правя? — питам отчаяно. — Кажи ми! Какво да правя сега?

Той е все така спокоен. Поглежда ме замислено и казва:

— Продължавай да живееш, Ед… Тук свършва само написаното.

Той остава още десетина минути, сигурно заради шока, който ми е причинил. Аз стоя прав и се опитвам да разсъждавам, да надмогна случилото се.

— Наистина мисля, че е най-добре да си вървя — повтаря той, този път по-решително.

Трудно ми е, но го изпращам до вратата.

На верандата се сбогуваме и той тръгва по улицата.

Чудя се как ли се казва, но съм сигурен, че скоро ще го науча.

Той е писал за това, копелето, сигурен съм. Всичко е описал.

Докато върви по улицата, вади от джоба си малък бележник и си записва нещо. Кара ме да се замисля дали и аз да не напиша нещичко по въпроса. В крайна сметка, аз съм този, който свърши цялата работа.

Ще започна с банковия обир.

Нещо като „Онзи с пистолета не става за нищо“.

Но бас държа, че той вече ме е изпреварил.

На обложката на всички тези думи ще стои неговото име, не моето.

Той ще обере лаврите.

Или ругатните, ако се провали.

Но не забравяйте, че не той, а аз вдъхнових тези страници. Аз бях този, който…

Спри да хленчиш, Ед, казва ми някакъв вътрешен глас.

Звучи ми познато.

 

 

Цял ден си мисля за какво ли не. Преглеждам папката и откривам всичко, точно както ми каза той. Вътре са описани идеите, обрисувани са хората. Нахвърляни са ескизи, хванати с телбод. Началото и краят се сливат и лъкатушат.

Минават часове.

После дни.

Не излизам от моята дупка и не вдигам телефона. Почти не ям. Портиер седи с мен, докато минутите отминават.

Дълго се чудя какво чакам, накрая разбирам, че е бил прав.

Сигурно чакам живота извън тези страници.