Маркъс Зюсак
Аз съм пратеникът (54)

J. Смехът

Улицата е празна и тиха. Жокерът ми се смее.

Всичко е притихнало, ако не броим беззвучния смях на шута в ръцете ми. Той се киска оглушително.

Тревата е покрита с роса. Стоя сам и стискам картата. От самото начало ме следят, но никога не съм се чувствал толкова уязвим, толкова разголен. Изпадам в паника. Вътре. Какво ме чака вътре?

Влизай, казвам си и прекосявам подгизналата от влага трева. Естествено не ми се иска да влизам, но имам ли избор? Ако вътре има някой, нищо не мога да направя. Стъпките ми оставят мокри отпечатъци по циментовата веранда.

Влизам в кухнята.

— Има ли някой? — викам.

Но в кухнята ми няма никой.

В цялата къща сме само Портиер, Жокерът и аз. Едва се сдържам да не надникна под леглото, макар да знам, че това не е в стила на случващото се. Могат да пият от кафето ми, да ползват тоалетната ми, да се къпят в банята ми и други неща от този род. В къщата ми няма никой и нищо. Навсякъде цари тишина. Портиер се прозява и се облизва и това е всичко.

 

 

Минават часове, докато дойде време да ида на работа.

— Накъде?

— „Мартин плейс“, ако обичате.

С всеки следващ курс изпадам във все по-голямо вцепенение и за пръв път не говоря с никого през целия ден. Не обсъждам времето. Не коментирам кой е спечелил през уикенда, не приказвам за състоянието на пътищата или подобни празни глупости, които запълват тишината в таксиметровата кола.

Това е първият ден.

Втория е същото.

На третия ден нещо се случва.

 

 

На път за вкъщи едва не катастрофирам на едно кръгово кръстовище. Някакво комби пред мен иска да мине, но вместо да се концентрирам върху него, поглеждам надясно. То спира рязко, спирачките изсвирват и едва успявам да спра на една боя разстояние от задната му броня.

На седалката до мен лежи Жокерът.

Той полита напред.

Пада на пода.

И се смее.