Маркъс Зюсак
Аз съм пратеникът (4)

3. Асо каро

В местните вестници се появиха няколко статии за обира. В тях се разправя как съм се втурнал след крадеца и съм изтръгнал пистолета от ръцете му. Типично. Знаех си, че ще разкрасят историята.

Седя на кухненската маса и ги преглеждам, а Портиер просто ме гледа както винаги. На него му е все тая дали съм герой. Докато си получава обяда навреме, няма никаква грижа в този живот.

По някое време пристига майка ми и аз й вадя бира. Тя ми казва, че се гордее с мен. По нейно мнение всичките й деца се справят много добре, освен мен, но сега поне има нещо, с което да се гордее, та било то и за ден-два.

Представям си как разказва на познатите си на улицата: „Това е бил синът ми. Казвах ви, че ще стане човек от него“.

Естествено пристига и Марв, а след него и Ричи. Дори Одри идва да ме навести с вестник под мишницата.

Навсякъде се споменава двайсетгодишният шофьор на такси Ед Кенеди — така казах на репортерите. Излъжеш ли веднъж, не можеш да спреш. И децата го знаят.

Обърканата ми физиономия се кипри във всички вестници и дори някакъв тип от радиото дойде да ми вземе интервю вкъщи, в хола. Пихме кафе, но без мляко. Той ме хвана тъкмо когато отивах да купя.

 

 

Вторник вечер е, когато се прибирам от работа и изваждам пощата от кутията. Освен сметките за ток и газ и още някакви реклами, вътре намирам малък плик. Хвърлям го на масата с всичко останало и го забравям. Името ми е надраскано небрежно и ми става интересно от кого ли може да е. Докато си правя дежурния сандвич с пържола и салата, си казвам, че трябва да отида в хола и да го отворя. И отново забравям.

Когато най-сетне стигам до него, вече е доста късно.

Усещам го.

Усещам, че има нещо.

Нещо, което витае между пръстите ми, докато отварям плика.

Пролет е и нощта е хладна. Потрепервам.

Виждам отражението си в екрана на телевизора и семейната снимка. Портиер похърква. Вятърът отвън като че се приближава. Хладилникът бръмчи.

За миг сякаш всичко застива, за да види как бъркам вътре и вадя стара карта за игра. Асо каро.

Стоя сред слабите отблясъци на светлината в хола и държа картата внимателно, сякаш може да се пречупи или да се смачка в ръката ми. На нея със същия почерк са написани три адреса. Прочитам ги бавно и съсредоточено. Нещо странно и зловещо се плъзва по дланите ми, промъква се вътре в мен и ме изпълва, неусетно се вкопчва в мислите ми. Прочитам:

„Едгар стрийт“ 45, полунощ

„Харисън авеню“ 13:18 ч.

„Маседони стрийт“, 05:30 ч.

Повдигам пердето да погледна навън. Нищо.

Минавам покрай Портиер и заставам на верандата.

— Ехо! — виквам.

Пак нищо.

Вятърът се отвръща от мен, сякаш засрамен, че са го хванали да наднича, и аз оставам да стоя там. Сам. Още стискам картата в ръката си. Адресите са ми непознати, или поне не съвсем познати. Знам улиците, но не и самите къщи.

Без съмнение това е най-странното нещо, което ми се е случвало някога.

Кой може да ми е пратил подобно нещо? — питам се. — Какво съм направил, та да получа по пощата стара карта за игра с надраскани на нея адреси?

Връщам се и сядам на кухненската маса. Опитвам се да проумея какво става и кой ми е изпратил по пощата нещо, което може да се окаже част от съдбата ми. Пред погледа ми изникват куп лица.

Дали не е Одри? Марв? Ричи? Мама? Нямам представа.

Нещо у мен ми подсказва да изхвърля картата в кофата за боклук и да забравя за нея. И в същото време се чувствам гузен, че съм могъл дори да си помисля нещо подобно.

Хрумва ми, че може пък така да ми е било писано.

Портиер се приближава и подушва картата.

По дяволите! — улавям мисълта му. — Мислех, че може да е нещо за ядене.

Той подушва отново картата, спира за момент и се чуди какво да прави. И както винаги се затътря към вратата, прави половин оборот и си ляга. Намества се удобно в гнездото си от черно-златиста козина. Големите му очи сияят, но зад тях се таи мрак. Лапите му са протегнати пред него на стария захабен килим.

Той ме гледа.

И аз го гледам.

Е? — чета мислите му. — Какво искаш, по дяволите?

Нищо.

Хубаво.

Чудесно.

И с това приключваме.

Но то не променя факта, че продължавам да стискам в ръка асото каро и да се чудя.

Обади се на някого, казвам си.

На тази мисъл ме навежда телефонът, който звъни. Може би това е отговорът, който чакам.

Вдигам слушалката и я лепвам на ухото си. Чак ме боли, но слушам прилежно. За късмет е майка ми.

— Ед!

Бих познал този глас, където и да съм. А и тази жена крещи с все сила в слушалката. И това е всеки път.

— Да, здрасти, мамо.

— Не ме „мамосвай“, малко копеле! — Страхотно. — Да си забравил нещо за днес?

Замислям се и се мъча да се сетя. Нямам никакъв спомен. Не мога да мисля за нищо. Виждам единствено картата, която въртя в ръка.

— Не се сещам.

— Напълно в твой стил!

Усещам, че е бясна. Или в най-добрия случай сърдита.

— Трябваше да докараш масичката ми за кафе от „Кей Джи“, Ед! — Тя като че ли изплюва думите в слушалката. Усещам ухото си мокро. — Голям си педераст!

Прекрасна е, какво ще кажете?

Както вече намекнах, майка ми има навика да псува. Прави го всеки божи ден, от сутрин до вечер, независимо дали е щастлива, тъжна, отегчена или нещо друго. Естествено обвинява за това мен и брат ми Томи. Казва, че като деца сме псували безобразно, докато сме играели футбол в задния двор.

— Накрая вдигнах ръце — твърди тя. — И реших — като не мога да ви отуча, ще правя като вас.

Ако успея да поговоря с нея, без нито веднъж да ме нарече чекиджия или педераст, значи съм удържал победа. Най-лошото от всичко е начинът, по който натъртва думите, докато ругае. Като ме нарече така, сякаш се изхрачва отгоре ми.

Прави го и сега, въпреки че не я слушам. Опитвам се да се концентрирам.

— И какво ще правя утре сутрин, когато госпожа Фокнър дойде на чай, Ед? Ще й кажа да си сложи чашата на пода, така ли?

— Оправдай се с мен, мамо.

— Ще те накисна, и още как! — изревава тя. — Ще й кажа, че онова тъпо копеле Ед е забравил да ми докара масичката за кафе!

Онова тъпо копеле Ед.

Мразя да ме нарича така.

— Не се ядосвай, мамо.

Тя продължава да се вихри още известно време, но аз отново съм насочил вниманието си към асото каро. То блести в ръката ми. Докосвам го. Усмихвам му се.

Тази карта като че излъчва някакво сияние, тя е предназначена за мен. Не за тъпото копеле Ед, а за мен — истинския Ед Кенеди. На бъдещия Ед Кенеди, който не кара такси и не е безнадежден случай.

Какво да правя с него?

Кой ще бъда?

— Ед!

Никакъв отговор.

Още мисля.

— Ед! — реве майка ми.

Сепвам се и се връщам към действителността.

— Чуваш ли ме?

— Да, да… разбира се.

„Едгар стрийт“ 45… „Харисън авеню“ 13… „Маседони стрийт“ 6…

— Извинявай, мамо — казвам. — Просто ми е изхвърчало от ума. Днес имах много клиенти. Страшно много работа в града. Ще я взема утре, става ли?

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм.

— Нали няма да забравиш?

— Няма.

— Хубаво. Чао тогава.

— Чакай, чакай! — виквам припряно след нея и тя откликва.

— Какво?

Не ми е лесно, но трябва да я попитам. За картата. Решил съм да питам всички, за които подозирам, че може да са ми я пратили. Тогава защо да не започна с майка ми.

— Да, какво? — повтаря тя малко по-силно.

Изричам го, макар че думите ми излизат с труд, сякаш напират да се върнат обратно.

— Да си ми пращала днес нещо по пощата?

— Какво например?

Запъвам се.

— Ами, нещо малко…

— Какво, Ед? Слушай, нямам време за глупости!

Трябва да го кажа.

— Карта за игра. Асо каро.

Майка ми от другата страна мълчи. Мисли.

— Е? — питам.

— Какво „е“?

— Ти ли ми я прати?

Усещам, че започва да й писва. Чувството почти ме сграбчва през слушалката и ме разтърсва.

— Естествено, че не съм! — Тя сякаш ми отмъщава за нещо. — За какъв дявол ще ти пращам карта за игра по пощата? По-скоро бих ти пратила напомняне — гласът й отново преминава в рев — да ми докараш проклетата масичка!

— Добре, добре…

Защо ли още съм толкова спокоен?

Дали не е заради картата?

Не знам.

И все пак знам. Аз винаги съм такъв. Сърцераздирателно спокоен, за свое собствено добро. Би трябвало просто да кажа на дъртата крава да млъкне, но никога не съм го правил, няма и да го направя. В крайна сметка, тя не може да има такива отношения с никое от другите си деца. Единствено с мен. Тя им целува краката всеки път, когато дойдат да я видят (а това не се случва често), след което те отново си заминават. Аз поне винаги съм й под ръка, на поста си.

— Добре, мамо — казвам, — просто исках да се убедя, че не си ти. Това е. Просто ми се стори доста странно…

— Ед! — прекъсва ме тя и улавям в гласа й смъртно отегчение.

— Какво?

— Върви на майната си!

— Добре. Доскоро.

— Да, да.

Затваряме.

 

 

Скапаната масичка!

Знаех си, че съм забравил нещо, докато се прибирах от гаража. Утре старата госпожа Фокнър ще иде при майка ми с желанието да си поговорят за геройството ми в банката преди няколко дни. И какво ще чуе? Че съм забравил да закарам масичката за кафе. Не ми е съвсем ясно как ще я вкарам в таксито, но си налагам да не мисля повече за това. Няма смисъл. Сега важното е да разбера каква е тази карта и откъде идва.

Трябва да е някой, когото познавам.

Това е сигурно.

Някой, който знае, че постоянно играя карти. С други думи, Марв, Одри или Ричи.

Изключваме Марв. Определено. Няма как да е той. Откъде у него толкова въображение?

Тогава Ричи. Нещо не ми се вярва. Просто не е такъв човек.

Одри.

Казвам си, че най-вероятно е Одри, но знам ли. Вътрешният глас ми подсказва, че не е никой от тях.

Понякога играем карти на верандата у нас или у някой от останалите. Стотици хора може да са минали и да са ни видели. Понякога, като се скараме, хората се смеят и ни подвикват — питат кой там лъже, кой печели, кой се оплаква.

Така че може да е всеки.

 

 

Тази нощ не заспивам. Само мисля.

На сутринта ставам по-рано от обичайното и обикалям града с Портиер и карта в ръка, за да открия къщите. Тази на „Едгар стрийт“ е истинска съборетина, най-крайната на уличката. Къщата на „Харисън“ е стара, но поддържана. В предния двор има розова леха, макар тревата да е жълта и повехнала. „Маседони стрийт“ е във високата част на града, на хълма. Кварталът на богатите. Къщата е двуетажна. Към нея води стръмна автомобилна алея.

Тръгвам за работа и още мисля за това.

Вечерта, след като закарвам масичката на мама, отивам у Ричи и играем карти. Казвам им. Наведнъж.

— У теб ли е? — пита Одри. Клатя отрицателно глава.

Преди да си легна, я бях сложил в най-горното чекмедже на шкафа в спалнята. Нищо не я докосва. Прашинка не може да падне върху нея. Чекмеджето е празно, ако не се смята тази карта.

— Не е никой от вас, нали? — питам. Решил съм да не го увъртам.

— Аз? — пита Марв. — Всички знаят, че нямам достатъчно акъл за такова нещо. — Той свива рамене. — Пък и не бих се хабил за някой като теб, Ед.

Той ако не се заяде, няма кой.

— Точно така — потвърждава Ричи. — Марв е прекалено тъп за такова нещо.

И след това изявление млъква.

Всички го гледаме.

— Какво? — пита той.

— Ти ли беше, Ричи? — пита Одри.

Ричи сочи Марв с палец.

— Той е прекалено тъп, а аз съм прекалено мързелив. — Той разперва ръце. — Погледнете ме, мен ме храни бюрото по труда. По цял ден вися в пункта за залагания. И още живея с нашите…

И да допълня, че Ричи дори не се казва Ричи, а Дейв Санчес. Казваме му Ричи, защото има на дясната ръка татуировка на Джими Хендрикс, но всички смятат, че повече прилича на Ричард Прайър^[1]. Та оттук е това Ричи. Всички му разправят на майтап, че трябва да си татуира Джийн Уайлдър^[2] на другата ръка, и комплектът ще е пълен. Ако е имало някога смешен тандем, това са те двамата. Кой може да каже нещо срещу филми като „Луда бъркотия“ и „Един не чул, друг не видял“?

Никой.

Само ако го срещнете, не му споменавайте за Джийн Уайлдър. Повярвайте ми, това е единственото, което може да го вбеси. Той излиза от кожата си, особено когато е пиян.

Ричи има мургава кожа и бакенбарди. Косата му е къдрава, с неопределен тъмен цвят, а очите му са черни, но дружелюбни. Той не казва на хората какво да правят и очаква същото от тях. Ходи с едни и същи избелели джинси и не ги сваля, освен ако няма няколко чифта от същия модел. Никога не ми е хрумвало да го питам.

Можете да го чуете отдалеч, защото кара мотор. „Кавазаки“ или нещо подобно, черно-червен. Обикновено през лятото кара без яке, защото така е свикнал от дете. Носи обикновени тениски или демодирани ризи, които са на баща му.

Продължаваме да го гледаме.

Той се размърдва неспокойно и поглежда към Одри. Ние също.

— Хубаво! — заема отбранителна позиция тя. — От всички нас като че е най-вероятно аз да измисля нещо толкова нелепо…

— Не е нелепо — казвам и се хващам, че едва ли не защитавам картата, сякаш е част от мен.

— Мога ли да продължа? — пита тя.

Кимвам.

— Добре. Та тръгнах да ви казвам, че не съм аз. Обаче имам теория как и защо картата се е озовала в пощата ти.

Всички я чакаме да си събере мислите.

Тя продължава:

— Всичко идва от банковия обир. Някой е прочел във вестника и си е помислил: „Може пък това да е човекът. Ед Кенеди. Тъкмо от такова момче има нужда градът ни.“ — Одри се усмихва, но в същия миг отново става сериозна. — На всеки от тези адреси ще се случи нещо, Ед, и ти трябва да се намесиш.

Замислям се за секунда и казвам:

— Това май не е много хубаво, а?

— Защо?

— Защо ли? Ами ако тези хора тръгнат да се трепят и аз трябва да ги разтървавам? Тук такова нещо няма да се случи за пръв път, пали така?

— Въпрос на късмет.

Сещам се за първата къща.

„Едгар стрийт“ 45.

Не мога да си представя да се случи нещо хубаво в дупка като тази.

 

 

До края на вечерта упорито се опитвам да прогоня мисълта за картата, а Марв печели три поредни игри. И както обикновено не пропуска да ни натрие носа.

Честно да си кажа, мразя, когато Марв печели. Той е много злорадо копеле. Пафка си пурата и злорадства.

Също като Ричи и той живее с техните. Работи с баща си като дърводелец. Ако трябва да сме честни, работи здраво, макар да не харчи и цент от онова, което изкарва. Дори и тези пури — краде ги от своя старец. Марв цепи косъма на две. Направо е царят на цициите.

Има гъста руса коса, която стърчи на фъндъци, ходи за по-удобно със стари панталони от костюм и постоянно подрънква с ключовете в джоба си. Винаги изглежда така, сякаш тайно се надсмива на нещо. Израснали сме заедно и това е единствената причина да сме близки. Той има още куп други приятели по няколко причини. Първата е, че през зимата играе футбол и се познава с много хора оттам. Втората и главна причина е, че се държи като идиот. Забелязали ли сте, че идиотите имат много приятели? Това е просто наблюдение.

 

 

Нищо от казаното дотук обаче не ми помага. Колкото и да си го изкарвам на Марв, проблемът с асото каро си остава.

И няма как да го избегна, дори и да искам.

Тихичко и подмолно ми напомня за себе си.

Накрая стигам до решение.

Казвам си: „Трябва да започнеш скоро, Ед. «Едгар стрийт» 45. Полунощ.“

 

 

Сряда е, късно вечерта.

Луната е надвиснала над мен, докато седя с Портиер на верандата.

Идва Одри и аз й казвам, че започвам утре вечер. Лъжа. Гледам я и си представям как влизаме вътре и се любим на дивана.

Потапяме се един в друг.

Притежаваме се.

Създаваме се един друг.

Но нищо не се случва.

Седим си и пийваме евтиния газиран боклук, който минава за шампанско, а аз галя с крак Портиер.

Обичам дългите крака на Одри. За миг впервам поглед в тях.

Тя гледа луната, която лека-полека се изкачва по небето. Сега тя вече не е надвиснала, а е високо горе и грее.

Аз пак държа картата в ръка. Чета я и се готвя.

Нищо не се знае, мисля си. Някой ден може да се намерят избрани хора, които да кажат: „Да, на деветнайсет Дилън е бил почти звезда. Салвадор Дали е бил на път да стане гений, а Жана д’Арк е изгорена на кладата заради това, че е била най-важната жена в историята. А Ед Кенеди на деветнайсет е намерил в пощата си първата карта.“

Докато ми минават такива мисли, поглеждам Одри, нажежената до бяло луна и Портиер и си казвам да спра да се самозалъгвам.