Маркъс Зюсак
Аз съм пратеникът (34)

7. Миг на истина

Мари ме увещава да вляза за чаша кафе. Отначало отказвам, но тя настоява.

— Трябва да влезеш, Ед.

Предавам се. Влизаме, пием кафе и си говорим.

Известно време всичко е наред, докато Мари не замълчава насред думата. Разбърква кафето си и казва:

— Благодаря ти, Ед. — Бръчиците й се раздвижват, а в очите й просветват искри. — Много ти благодаря.

— За какво?

Тя клати глава.

— Не ме карай да го казвам, Ед. Знаем, че си бил ти. Джеси не може да пази тайна, дори да му залепим устата. Знаем, че си бил ти.

Предавам се напълно.

— Заслужавахте го.

Тя още не е удовлетворена.

— Но защо? Защо ние?

Казвам й истината.

— Нямам никаква представа. — Отпивам от кафето. — Историята е дълга и почти необяснима. Знам само, че стоях пред тази стара къща и останалото просто се случи.

Луа се намесва в разговора и като че изтласква думите напред.

— Знаеш ли, Ед, живеем тук почти година и никой, абсолютно никой не си е мръднал пръста да ни помогне или да ни накара да се почувстваме като част от квартала. Не сме и очаквали друго. Хората си имат достатъчно грижи… — Очите му се задържат върху моите за миг. — А после се появяваш ти, ни в клин, ни в ръкав. Просто не разбираме.

В този миг на мен самия нещата ми стават ясни.

— Не се и опитвайте — казвам, — и аз самият не разбирам.

Мари приема думите ми, но не се отказва.

— Добре, Ед, но искаме да ти благодарим.

— Да — казва Луа.

Мари му кимва, той става и отива до хладилника. На него с магнит е закрепен плик, на който е написано „Ед Кенеди“. Връща се и ми го подава.

— Възможностите ни не са големи — казва той, — но това е най-доброто, което можем да направим, за да ти благодарим. — И слага плика в ръцете ми. — Мисля, че ще ти хареса. Такова ми е усещането.

Вътре има ръчно направена коледна картичка. Рисували са я всичките хлапета. Коледни дръвчета, ярки светлини, играещи деца. Някои от рисунките са ужасно нескопосни, но въпреки това са прекрасни. Едно от децата е написало:

Скъпи Ед,

Пожелаваме ти весела Коледа! Надяваме се, че и ти имаш красиви светлини, като тези, които ни подари.

От цялото семейство Татупу

Усмихвам се, ставам и отивам в хола, където децата са се натъркаляли пред телевизора.

— Благодаря за картичката — казвам им.

Всички започват да говорят едно през друго, но Джеси е най-гласовит.

— Няма за какво, Ед.

И след няколко секунди отново са погълнати от телевизора. Гледат някакъв филм от онези приключения с животни — котка, която плава по река в кашон.

— До скоро — казвам им, но никой не ме чува. Поглеждам още веднъж доволно картинките и се връщам в кухнята.

Там ме чакат още подаръци.

Луа държи малък тъмен камък с шарка, наподобяваща кръст.

— Един приятел ми го даде преди време, Ед. Носи късмет. — Той ми го подава. — Искам да го вземеш.

Гледаме камъка и мълчим.

Собственият ми глас ме изненадва.

— Не — казвам му. — Не мога да го приема, Луа.

Тихите му и благи думи са спокойни, но настоятелни. Очите му преливат от искреност.

— Не, Ед. Трябва да го вземеш. Даде ни толкова много. Повече, отколкото можеш да си представиш.

Той отново ми подава камъка и дори го слага в дланта ми и затваря пръстите ми около него. Държи ръката ми в своята.

— Твой е.

— Не само за късмет — казва Мари. — И за спомен.

Сега приемам камъка и го разглеждам.

— Благодаря ви — казвам и на двамата. — Ще го пазя.

Луа слага ръка на рамото ми.

— Знам.

Тримата стоим в кухнята близо един до друг.

Когато си тръгвам, Мари ме целува по бузата и си казваме довиждане.

— Не забравяй — казва ми тя. — Идвай по всяко време. Винаги си добре дошъл.

— Благодаря — казвам й и излизам.

Луа иска да ме откара до нас, но отказвам, искам да повървя. Стискаме си ръцете и Луа отново едва не смачква дланта ми.

Изпраща ме през моравата до улицата и ми задава един последен въпрос.

— Ще те питам нещо, Ед.

Делят ни няколко крачки.

— Разбира се.

Той се отдалечава още малко от мен. Стоим в тъмното. Зад нас лампичките сияят горделиво. Мигът на истината е настъпил.

— Никога не си живял в тази къща, нали? — пита ме той.

Няма как да излъжа. Нито да се измъкна.

— Не — отговарям. — Не съм.

Гледаме се и виждам колко много неща иска да знае Луа. Почти е на път да ме попита, но се отказва. Предпочита да не разваля нещата с още въпроси.

Всичко е такова, каквото е.

— Довиждане, Ед.

— Довиждане, Луа.

Стискаме си ръцете и тръгваме в различни посоки. На края на улицата, точно преди да завия зад ъгъла, се обръщам още веднъж, за да видя лампичките.