Маркъс Зюсак
Аз съм пратеникът (31)

4. Ползата от лъжата

Вторник вечер е и играем карти у нас. Ричи се оплаква, че от мача насам го боли ключицата. Одри се забавлява, Марв печели. Непоносим е както обикновено. Вече съм бил на „Глори роуд“ и съм видял номер 114. Там живее семейство от Полинезия, мъжът е по-едър дори от онзи на „Едгар стрийт“. Работи в строителството и се държи с жена си като с кралица, а с децата си като с богове. Когато се прибира от работа, ги грабва и ги подхвърля във въздуха. Те се смеят и го чакат с нетърпение.

„Глори роуд“ е дълга и изолирана. Къщите са доста стари и всичките са от етернитови плоскости.

Още не знам какво да правя, но съм сигурен в едно. То ще си дойде от само себе си.

 

 

— Май пак печеля — надува се Марв. В добра форма е, от ъгълчето на устата му стърчи пура.

— Мразя те, да знаеш. — Ричи обобщава онова, което всички си мислим в този момент.

Марв се е заел да организира коледна игра.

— Кой е наред тази година? — пита той, макар всички да знаем, че е негов ред и че ще се опита да се измъкне. Никога няма да направи коледна вечеря. Не защото не може. Но е твърде стиснат. Няма да купи пуйка, ако ще животът му да зависи от това. Закуската в деня на мача беше изолиран случай.

— Ти — Ричи сочи Марв. — Твой ред е, Марв.

— Сигурен ли си?

— Да — категоричен е Ричи. — Съвсем.

— Да де, ама нашите ще са там, и сестра ми и…

— Няма лошо, Марв, ние обичаме родителите ти. — Ричи си е навил на пръста. Изобщо не му пука къде ще се събираме, но обича да се заяжда с Марв. — И сестра ти, и нея я обичаме. Гореща като летен пясък е тя… Знойна.

— Летен пясък? — пита Одри. — Знойна?

Ричи удря с юмрук по масата.

— Точно така, момиче!

Ние тримата се смеем, а Марв се върти на стола си.

— Не е като да нямаш пари — казвам му. — Трийсет бона ли бяха?

— Точно станаха четирийсет — отвръща той. Захваща се спор какво ще прави Марв с толкова пари. Той ни казва, че това си е лично негова работа, и ние не се замисляме много. Предполагам, че за много неща не се замисляме. След още няколко минути омеквам.

— Тук ще го направим — казвам и поглеждам Марв. — Но ще трябва да се примириш с Портиер, приятел.

Марв не е очарован, но се съгласява. Аз обаче още не съм свършил.

— Слушай, Марв. Ето какво ще ти кажа — ще направим коледната игра тук при едно условие.

— Какво?

— Ще донесеш подарък на Портиер.

Не мога да се въздържа. С Марв не бива да отстъпваш, а и нещата се развиват по-добре, отколкото съм се надявал. Във възторг съм от себе си.

— Можеш да му донесеш голяма пържола и… — тук става още по-хубаво — ще трябва да го дариш с голяма коледна целувка.

Ричи щраква с пръсти.

— Чудесна идея, Ед. Блестяща.

Марв е втрещен.

Оскърбен до дъното на душата си.

— Това е безобразие — заявява той, но си дава сметка, че така е по-добре, отколкото да плаща за пуйка и да си прави труда да я готви.

Накрая решава.

— Добре, ще го направя. — И ме сочи с пръст. — Извратено копеле си ти, Ед.

— Благодаря, Марв.

За пръв път от много години насам откривам, че очаквам Коледа с нетърпение.

 

 

Редувам работата на таксито с разходки до „Глори роуд“. Личи си, че семейството работи много, за да свърже двата края, но все още не знам какво трябва да правя. Една вечер, докато се крия зад храстите, бащата идва при мен. Огромен е и би могъл да ме удуши с една ръка. Не изглежда никак доволен.

— Ей! — подвиква той и бързо се приближава. — Да, ти там! И преди съм те виждал. Я излизай от тия храсти, умнико!

Говори тихо, без да вика. Звучи така, сякаш през повечето време е кротък и спокоен. Притесняват ме размерите му.

Не се притеснявай, успокоявам се. Трябва да бъдеш тук. Каквото има да става, да става.

Излизам и се изправям срещу мъжа, докато слънцето се скрива зад къщата. Той има гладка тъмна кожа, черна къдрава коса и заплашителен поглед.

— Децата ли дебнеш, момче?

— Не, господине.

Вдигам глава. Трябва да изглеждам горд и честен. „Дръж се — напомням си. — Ти си честен. Е, поне донякъде.“

— Тогава какво правиш тук?

Лъжа и се надявам.

— Преди живеех в тази къща — казвам. Мамка му. Добре съобразяваш, Ед. Впечатлен съм от себе си. — Преди много години, после се преместихме по-близо до центъра. Понякога идвам тук и гледам къщата. — Господи, моля се, дано тези хора не са живели дълго тук. — Баща ми наскоро почина и тук се сещам за него. Спомням си го, като гледам вас и децата ви, как ги подхвърляте във въздуха и ги носите на рамо…

Мъжът започва да омеква.

Благодаря ти, Боже.

Приближава ме, а слънцето зад него се снишава на колене и лакти.

— Да, доста калпаво място — той махва с ръка, — но засега е най-доброто, което можем да си позволим.

— На мен ми изглежда добре — казвам.

Продължаваме да говорим още малко и по някое време мъжът ме изненадва.

— Искаш ли да дойдеш и да разгледаш? Тъкмо се каним да вечеряме. Заповядай и ти.

Интуицията ми нашепва да откажа, но не го правя. По-трудното решение е да вляза.

Тръгвам след мъжа към верандата. Преди да влезем, той се представя:

— Казвам се Луа. Луа Татупу.

— Ед Кенеди — отговарям и си стискаме ръцете. Луа успява да смачка почти всички костици на дясната ми ръка.

— Мари! — провиква се той от вратата. — Деца! — И се обръща към мен. — Къщата същата ли е, каквато я помниш?

— Моля? — Но в следващия миг се сещам. — А, да, същата е.

Децата започват да извират от разните врати и вратички и да се катерят по нас. Луа ме представя на тях и на съпругата си. Вечерята е картофено пюре и наденички.

Докато се храним, Луа разказва смешки и децата не спират да се кикотят, въпреки че според майка им са чували смешките вече хиляди пъти. Мари има бръчки под очите и изглежда уморена от живота и от децата, и от това да слага храна на масата всяка вечер. Има по-нежна кожа от Луа и тъмнокафяви къдрици. Била е красива — дори по-красива от сега. Работи в един от супермаркетите.

Имат пет деца. Никое не може да се храни със затворена уста, но когато се смеят, целият свят се оглежда в очите им. Веднага разбираш защо Луа се държи така с тях и толкова много ги обича.

— Татко, може ли да яхна Ед? — пита едно от момиченцата.

Кимвам и Луа казва:

— Разбира се, миличка, но какво трябва да кажеш?

Това ми напомня за Тони, брата на отец О’Райли.

Момиченцето се плясва по челото, усмихва се и повтаря:

— Той може ли да ме качи на конче, моля?

— Разбира се, съкровище — казва Луа и аз така и правя.

Когато Мари най-сетне успява да ме спаси от най-малкото момче, децата вече са се изредили да ме яхат тринайсет пъти.

— Джеси, мисля, че Ед е много уморен.

— Добре де… — предава се Джеси и аз се строполявам на дивана.

Джеси е на около шест и докато си седя, прошепва нещо на ухото ми.

Това е отговорът.

— Татко скоро ще слага коледните лампички. Трябва да дойдеш да ги видиш някой ден. Много ги обичам тези лампички.

— Обещавам — казвам му. — Ще дойда.

Оглеждам за последен път къщата. Вече почти съм успял да убедя себе си, че съм живял там. Дори си сътворявам най-различни чудесни спомени с баща ми сред тези стени.

Когато си тръгвам, Луа спи и Мари ме изпраща.

— Благодаря — казвам й. — За всичко.

Тя ме поглежда с топлите си непресторени очи.

— Няма проблем, Ед. Ела пак, когато се наканиш.

— Ще дойда.

Този път не лъжа.

 

 

В края на седмицата минавам оттам. Коледните лампички са окачени. Много са овехтели и избледнели. Някои липсват. От старите са. Не примигват. Просто големи крушки в различни цветове, провесени по стряхата на верандата. Ще се върна по-късно, мисля си, да погледна.

Вечерта, когато лампичките са включени, виждам, че едва половината от тях работят, което са точно четири светещи крушки. Четири крушки, които ще осветяват къщата на семейство Татупу тази година. Не е кой знае какъв проблем, но може би е вярно, че големите неща често са малки неща, на които не обръщаме внимание.

При първа възможност ще се върна през деня, когато всички са на училище и на работа.

Нещо трябва да се направи с тези лампички.

 

 

Отивам до „Кеймарт“ и купувам чисто нов комплект лампички, точно като техните. Хубави, големи крушки в червено, синьо, жълто и зелено. Сряда е, денят е горещ и за мое учудване никой от съседите не идва да пита какво правя там, когато се качвам на верандата на семейство Татупу и стъпвам върху голяма обърната тенджера. Махам старите лампички, като извивам пироните, които държат кабела. Когато вече съм свалил всичко, забелязвам, че кабелът влиза вътре в къщата (както си му е редът), така че не мога да довърша работата докрай. Вместо това връщам старите лампички на мястото им и оставям новите пред входната врата.

Не пиша бележка.

Няма какво друго да направя.

Най-напред мисля да напиша „Честита Коледа“ някъде на кутията, но се отказвам. Тук не става въпрос за думи.

А за светещи лампички и малки неща, които всъщност са големи.