Маркъс Зюсак
Аз съм пратеникът (29)

2. Двайсет долара за кучето и картата

Въртя се като обезумял и се опитвам да намеря кучето си и онова хлапе.

Оттатък полето има река и решавам да започна оттам. Тичам толкова бързо, колкото ми позволява състоянието, забравил напълно мача. С периферното си зрение забелязвам русо момиче, което се приближава към мен.

— Портиер е изчезнал — казвам на Одри и осъзнавам колко много обичам това куче.

Тя тича с мен известно време, после сменя посоката.

При реката ги няма.

Връщам се към игрището. Мачът продължава, чувам тълпата някъде далеч в най-затънтения край на съзнанието си.

— Откри ли нещо? — пита Одри. Била е по-надолу по реката.

— Не.

Спираме.

Тишина.

Така е най-добре. Обръщам се към дървото, където съм оставил Портиер в началото, и го виждам отново там заедно с хлапето. То държи кутия с безалкохолно и захарна пръчка и с него има още някой.

Този някой също ме вижда.

Това е млада жена, която забелязва втренчения ми поглед, бързо коленичи и хваща хлапето. Дава му нещо, говори му и бързо се отдалечава в обратната посока.

— Това е следващата карта — казвам на Одри и хуквам. Тичам по-бързо от всякога.

Стигам до кучето и момчето и виждам, че съм бил прав. Хлапето държи карта за игра, но засега не мога да й видя боята. Подгонвам младата жена, която вече се е смесила с тълпата, но не спирам, защото съм сигурен. Абсолютно съм убеден, че тя поне знае кой стои зад всичко това.

Но вече е изчезнала.

Заставам до страничната линия, останал без дъх.

Бих могъл да продължа да я търся, но няма смисъл. Няма я и трябва да се върна при картата. Детето може и да я къса в момента като едното нищо.

За щастие, когато отивам при него, то още я държи. Здраво. Като че ли няма да ми я даде без бой. Оказва се, че съм прав.

— Не — казва то.

— Виж сега. — Последното нещо, което искам, е да се разправям с хлапето. — Дай ми картата и толкова.

— Не. — То се опитва да заплаче.

— Онази жена какво ти каза?

— Каза — бърше очите си то, — че картата е на собственика на кучето. Това съм аз.

— Не — казвам му. — Кучето е мое.

Готов съм да понеса отново Дарил, Кийт, дори и още един пердах. Всичко друго, само не и това хлапе.

— Добре — коригирам подхода. — Ще ти дам десет долара за кучето и за картата.

Хлапето не е тъпо.

— Двайсет.

Меко казано, не съм очарован, но моля Одри за двайсетачка и тя ми дава.

— После ще ти ги върна — казвам й.

— Няма проблем.

Давам му двайсетачката и получавам Портиер и картата.

— Беше ми приятно да работя с теб.

Хлапето е във възторг от победата си.

Идва ми да го удуша.

Не е това, което очаквам.

— Пика — казвам на Одри.

Толкова е близо, че косата й докосва рамото ми. Портиер седи в краката ми.

— А ти? — емвам го аз. — Следващия път си стой на мястото.

Добре, добре, отвръща той и започва да кашля. Не съм учуден, когато от устата му изскача парче захарна пръчка и в очите му пропълзява вина.

— Да ти е за урок! — насочвам яростно пръст към него. Той се старае да не ми обръща внимание.

— Добре ли е? — пита Одри, когато тръгваме.

— Разбира се — отвръщам. — Ще ме надживее, лакомото копеле!

Но тайно се усмихвам.