Маркъс Зюсак
Аз съм пратеникът (26)

Q. Кръв и братята Роуз

Време е да се оправя с братята Роуз. Както вече казах, не мисля, че някога са били подлагани на изпитание. Изглежда никога не са се замисляли какво ще стане, ако някой външен дойде и се намеси с юмруци в тяхната свада.

Имам адреса им.

Имам телефона им и съм готов.

През първите дни от следващата седмица съм дневна смяна и ходя там всяка свободна вечер. И всеки път те само се карат. До бой не се стига и се прибирам у дома разочарован. По пътя се оглеждам за телефонна кабина близо до къщата им и откривам една през няколко пресечки. Следващите две нощи съм на работа, което всъщност не е лошо. Те са се били жестоко съвсем наскоро и сигурно ще им трябват още няколко дни да узреят за следващата схватка. Онова, което ми е нужно, е Гевин отново да излезе навън. Работата ми не е от най-приятните.

 

 

В неделя вечер го дочаквам.

Там съм от близо два часа, когато къщата се разтърсва и Гевин отново изхвърча на улицата.

Отива на същото място и пак сяда в канавката.

А аз пак отивам при него.

Сянката ми още не го е докоснала, когато казва:

— Пак ли ти!

Но дори не успява да ме види. Аз посягам и го сграбчвам за яката.

 

 

Сякаш не съм аз, а се наблюдавам някъде отстрани.

Виждам се как завличам Гевин Роуз в храстите и го събарям в тревата, сред калта и нападалите клони.

Юмруците ми блъскат по лицето му и пробиват дупка в корема му. Момчето плаче и се моли. Гласът му трепери.

— Не ме убивай, не ме убивай…

Виждам очите му и се старая да не срещна погледа му. Стоварвам юмрук върху носа му, за да му попреча да ме гледа. Вече е смазан, но аз не спирам. Трябва да съм сигурен, че няма да помръдне, когато свърша с него.

Надушвам страха му.

Той струи от него.

Надига се и се набива в носа ми. Разбирам, че всичко това може да се обърне срещу мен по най-ужасен начин, но нямам избор.

Сега е моментът да кажа, че преди „Едгар стрийт“ никога не съм вдигал ръка на човек. Доста е гадно, особено когато имаш насреща си хлапе, което не може да се защити. Това обаче не трябва да ме откаже. Като обезумял продължавам да нанасям удари по тялото и лицето му. Тъмно е и надигащият се вятър шумоли в храстите.

Никой не може да му помогне.

Освен мен.

И как ще го направя?

Нанасям му последен ритник, за да съм сигурен, че няма да мръдне поне още пет-десет минути. Изправям се запъхтян. Гевин Роуз не е в състояние да си тръгне.

 

 

Ръцете ми са окървавени, когато бързо излизам от храстите и тръгвам по улицата. Докато минавам покрай къщата на Роуз, чувам телевизора да работи.

Завивам зад ъгъла и виждам телефонната кабина, но тук се сблъсквам със сериозен проблем — заета е.

— Хич не ме е грижа какво казва тя — боботи огромна тийнейджърка с обица на пъпа. — Аз нямам нищо общо с тая работа…

Не мога да се сдържам.

Махай се оттам, тъпа кучко, мисля си. Но тя е поела дъх и не млъква.

Една минута, решавам. Давам й една минута и я почвам.

Тя ме вижда, но изобщо не й пука. Обръща се на другата страна и продължава да си приказва.

Добре, щурмуваме. Чукам на стъклото.

Тя се обръща към мен и пита:

— Какво?

Това прозвучава като изстрел.

Опитвам се да бъда учтив.

— Извинете, че ви притеснявам, но трябва спешно да се обадя.

— Разкарай се! — кисело отвръща тя.

— Вижте! — Показвам й дланите си, изцапани с кръв. — Един приятел пострада и трябва да извикам Бърза помощ…

Тя се връща към разговора си.

— Кели! Да, тук съм. Слушай, ще ти се обадя след една минутка. — Гледа ме мръсно. — Става ли?

Тя се измъква навън и оставя след себе си смесена миризма на пот и дезодорант. Не е най-приятната на света, но не може да се сравни с тази на Портиер.

Затръшвам вратата и набирам номера.

На третото позвъняване Даниел Роуз вдига.

— Ало, да!

Шепна — любезно, но твърдо.

— Слушай ме внимателно. Ако отидеш до храстите на края на улицата, ще намериш брат си в доста плачевно състояние. Най-приятелски те съветвам да го направиш.

— Кой се обажда?

Затварям.

 

 

— Благодаря — казвам на момичето. — Дано да не съм изцапал слушалката с кръв.

Свястно момиче.

 

 

Връщам се на улицата на братята Роуз тъкмо навреме.

Даниел Роуз помага на брат си да се прибере вкъщи. Далече съм, но виждам как го подкрепя, придържайки го през раменете. За пръв път двамата приличат на братя.

Дори си представям думите, които си казват.

— Хайде, Гев, още мъничко. Сега ще си влезем вкъщи и ще оправим работата.

Ръцете ми са в кръв, канавката в края на улицата също е окървавена. Ще ми се да вярвам, че и двамата разбират какво правят и какво доказват.

Искам да им го кажа, но си давам сметка, че моята роля е само да предам посланието. Не мога да го дешифрирам и да го изпълня със смисъл вместо тях. Трябва да стигнат до него сами. Мога само да се надявам на това, докато вървя към дома, към течащата вода и Портиер.