Маркъс Зюсак
Аз съм пратеникът (23)

9. Появяват се ченгетата

Тази нощ имам посетители — най-напред отец О’Райли, а след това и полицията.

Отецът чука на вратата ми и остава да стои там безмълвно.

— Какво? — питам.

Но той не проговаря. Просто стои и ме гледа. Очаква от мен отговор за случилото се през деня. Накрая явно решава, че няма смисъл от думи. Само пристъпва напред, слага ръце на раменете ми и ме поглежда много сериозно в очите. Виждам как чувството променя цвета на лицето му и едва доловимо разкривява чертите му.

Мисля, че това е първият му шанс от много време насам да каже „благодаря“ на някого. Обикновено хората му благодарят на него. Сигурно затова изражението му е така напрегнато и благодарността трудно си проправя.

— Няма проблем — казвам.

Между нас се възцарява щастлив покой. Опитваме се да го задържим за мъничко.

Той се обръща и си тръгва, а аз гледам след него, докато силуетът му изчезва.

Полицаите се появяват около десет и половина. С четки за дъски и някакъв течен препарат.

— Боята от пътя да се махне — ми казват те.

— Много благодаря — отговарям.

— Това е най-малкото, което можем да направим.

В три през нощта отново съм на главната улица, този път, за да търкам боята.

„Защо аз?“, питам Бог. Той не казва нищо. Смея се и звездите ме гледат. Хубаво е да си жив.