Маркъс Зюсак
Аз съм пратеникът (22)

8. Инфантили

Минават още няколко дни, а аз още не съм измислил как да закарам хората в църквата. Мисля си да помоля Одри, Марв и Ричи да заведат семействата и приятелите си, но първо, никой от тях не е чак дотам надежден, и второ, няма да е никак лесно да завлека дори тях самите още веднъж.

В началото на седмицата имам много работа и докато карам, продължавам да размишлявам. Внезапно, докато возя един човек към летището, получавам озарение. Почти сме стигнали, когато той казва:

— Слушай, приятел, имам малко време. Дали да не се отбием за малко в оная кръчма там?

Поглеждам в огледалото за обратно виждане и ме осенява.

— Еврика! — изричам.

— Само една бира в истинска кръчма — казва той. — Не понасям тези закусвални по летищата.

Спирам и го изчаквам да слезе.

— Ти няма ли да пийнеш една? — пита той. — Аз черпя.

— Не — отвръщам. — Имам клиент, но ако искате, ще дойда да ви взема след половин час.

— Става и така.

Явно и собствената му компания му стига.

Честно казано, и на мен. Ще ви кажа нещо, което не подлежи на съмнение.

В тази страна има само едно нещо, което може със стопроцентова сигурност да привлече тълпи от хора. И то е бирата. На аванта.

Отивам при отчето — почти нахълтвам у тях и му казвам, че можем да организираме нещо за следващата неделя. И му обяснявам идеята си.

— Безплатна бира, разни неща за децата, ядене. Споменах ли безплатната бира?

— Да, Ед, май я спомена.

— Е? Какво ще кажете?

Той сяда и се замисля.

— Звучи страхотно, Ед, но забравяш само едно.

Днес обаче нищо не може да ми подреже крилата.

— Какво е то?

— За това трябват пари.

— Мислех, че католическата църква е фрашкана с пари. Всичкото това злато, тези огромни катедрали…

Той се засмива.

— Ти да видя някъде злато в моята църква, Едуард?

Едуард?

Отецът е може би единственият човек, на когото съм позволявал да ме нарече така. В удостоверението ми за раждане си пише Ед.

— Сигурен ли сте, че нямате някакви скатани пари? — не мирясвам аз.

— Нямам, Ед. Вложил съм всичко в разни фондове — за самотни малолетни майки, алкохолици, бездомници, наркомани… и почивката ми на Фиджи.

Предполагам, че се шегува за Фиджи.

— Добре тогава — казвам. — Аз ще събера парите. Имам някакви спестявания. Ще дам петстотин.

— Петстотин?! Това е много, Ед. Не ми приличаш на човек, който има много пари.

Скоропостижно се изнасям на заден ход.

— Не се притеснявайте за нищо, отче — казвам и дори си позволявам да подметна: — Имайте малко вяра.

 

 

Трябва да ви кажа, че е много полезно човек да има инфантилни приятели в наше време. Веднага ти подсказват как да разгласиш нещо. Не се затормозяваш с афиши, не пускаш обяви в местния вестник. Разбираш, че има само един вариант, който ще подейства безотказно. И ще се отпечата в мозъка на всеки един жител на града… Надписи със спрей.

Марв внезапно е заинтригуван от идеята да иде на църква в неделя. Разкривам му плана си и знам без капка съмнение, че мога да разчитам на него. Това е област, в която е ненадминат и се развихря. Понякога неговата инфантилност си е много на място.

Отмъкваме барбекютата на мама и на Ричи, аз се обаждам и поръчвам надуваем замък, а един приятел на Марв, който работи в кръчма, ни доставя караоке машина. Освен това купуваме няколко кега бира и известно количество кренвирши от месаря на доста прилична цена и сме готови.

Време е за графитите.

Купуваме спрея във вторник следобед от железарията и в три през нощта нападаме. Колата на Марв допълзява до нас и решаваме да започнем оттук. С огромни букви изписваме в двата края на главната улица:

Ден на свещеника

Неделя 10:00 в църквата „Сейнт Майкъл“

Ядене, песни, танци и безплатна бира

Елате! Не пропускайте страхотния купон!

Не знам за Марв, но аз го чувствам другар и съратник, докато изписваме думите, коленичили пред стената. По някое време поглеждам към него. Марв, който си умира да спори. Марв скръндзата. Марв с изчезналата приятелка.

Когато работата е свършена, той ме шляпва по рамото и двамата хукваме като изпечени крадци. Тичаме и се смеем. Моментът е толкова дълбок, че сякаш потъвам в него и се оставям да ме носи.

Смехът ни е прекрасен.

Стъпките ни бягат и аз не искам да стихват. Искам да тичам, да се смея и да се чувствам така завинаги. Искам да избягам от всички онези мъчителни моменти, когато реалността на битието забива вилата си в плътта ни, приковавайки ни на място. Искам да останем тук, в този момент и никога да не бъдем някъде, където няма да знаем какво да си кажем и какво да направим.

Но сега — нека просто да бягаме.

Ние бягаме сред смеха на нощта.

 

 

На другия ден всички говорят само за това. Абсолютно всички.

Ченгетата посещават отеца и го питат дали знае нещо за тази работа. Той признава, че знае нещичко, но и представа си няма за рекламните техники, приложени от паството му.

В петък вечер, когато отивам да го видя, той ми разказва цялата история.

— Сигурно се досещате, че имам доста съмнителна клиентела — казал на ченгетата. — Че коя бедняшка църква ги няма?

Те му повярвали естествено. Кой не би повярвал на този човек?

— Добре, отче, но ако разберете нещо, ще ни кажете, нали?

— Разбира се, разбира се.

А когато си тръгвали, отецът дори попитал:

— Ще ви видя ли и вас в неделя, момчета?

И ченгетата са хора.

— Безплатна бира? — гласял отговорът. — На такова нещо не се отказва.

Блестящо.

 

 

И така, всичко е готово. Всички отиват. Семейства. Пияници. Гадни копелета. Атеисти. Сатанисти. Готик маниаци. Всички. Заради безплатната бира. Можете да се обзаложите. Две мнения по въпроса няма.

В петък съм нощна смяна, но съботата ми е свободна.

Този ден се случват две неща.

Първото е, че свещеникът идва у дома. Предлагам му да хапне супа с мен. Насред яденето той спира и виждам, че на лицето му е изписано вълнение.

Оставя лъжицата и казва:

— Трябва да ти кажа нещо, Ед.

Аз също спирам.

— Да, отче?

— Знаеш ли, казват, че имало куп светци, които нямат нищо общо с църквата и не знаят почти нищо за Бога. Но Бог върви с тях, без те дори да подозират. — Той впива поглед в мен и изрича: — Ти си един от тези хора, Ед. За мен е чест да те познавам.

Слисан съм.

Наричали са ме как ли не, но още никой не ми е казвал, че за него е чест да ме познава. Внезапно си спомням въпроса на Софи дали не съм светец и моя отговор, че съм просто още едно глупаво човешко същество.

Този път си позволявам да го чуя.

— Благодаря, отче.

— Няма защо.

Второто, което се случва, е, че правя няколко посещения в града. Най-напред се отбивам съвсем за кратко при Софи. Питам я дали ще може да дойде в неделя и тя отговаря:

— Разбира се, Ед.

— Доведи и твоите хора — казвам.

— Добре.

После отивам у Мила и я питам дали ще ми позволи да я придружа до църквата в неделя.

— С най-голямо удоволствие, Джими.

С една дума, тя е във възторг.

И накрая, последното посещение.

Когато чукам на вратата на Тони О’Райли, не съм особено оптимистично настроен.

— А, ти ли си — казва той, но като че не му е неприятно да ме види. — Предаде ли на брат ми каквото ти казах?

— Да — отвръщам. — Между другото, казвам се Ед.

Чувствам се малко объркан. Не обичам да казвам на хората какво да правят, нито дори да ги питам. Все пак поглеждам Тони О̀Райли и се решавам.

— Мисля, че…

Краят на изречението увисва във въздуха.

— Какво?

Улавям го, но го задържам. Решавам да пробвам нещо друго.

— Мисля, че знаеш какво, Тони.

— Да — съгласява се той. — Знам. Видях надписите.

Свеждам поглед и изричам:

— Е, какво ще кажеш?

Тони отваря замрежената врата и за миг ме дострашава, че ще ми се нахвърли, но той ме кани да вляза и сядаме в хола. Дрехите му са почти същите като предния път — шорти, потник и чехли. Не ми изглежда опасен, но аз си имам твърдо мнение за мъже с подобен стил на обличане. Всички големи престъпници ходят с къси гащи, потници и джапанки.

Без да пита, той донася безалкохолно.

— Обичаш ли оранжада?

— Разбира се.

Има дори ледени кристалчета. Сигурно хладилникът му е от онези чудеса, дето правят всичко. Чувам глъчка в задния двор и скоро виждам и детски лица да се мяркат и изчезват — явно скачат на батут.

— Малки негодници! — изкикотва се Томи.

Явно има същото чувство за хумор като брат си.

Няколко минути гледаме някакъв извънредно интересен номер с теглене на въже по „Светът на спорта“, но когато на огромния екран на телевизора се появяват реклами, Тони отново насочва вниманието си към мен.

— Кажи ми, Ед… Сигурно се чудиш на какво се дължи разривът между мен и брат ми?

— Да — признавам.

— Искаш ли да чуеш какво се случи?

Поглеждам го.

Искрено.

И поклащам глава.

— Не, не е моя работа.

Тони въздъхва тежко и отпива от оранжадата. Чувам как кристалчетата хрущят в устата му. Не знам защо, но чувствам, че съм му дал правилния отговор.

Едно от децата влиза разплакано в стаята.

— Татко, Райън пак…

— Престани да мрънкаш и се разкарай! — виква Тони.

Хлапето като че се кани да зареве още по-силно, но се овладява и веднага сменя тона.

— Студена ли е, татко?

— Да.

За миг си мисля, че хлапето пита дали баща му не възнамерява да го полее със студена вода, но после се сещам за оранжадата.

— Може ли да си пийна малко?

— А вълшебната думичка?

— Моля!

— Да чуя цялото изречение.

— Моля те, татко, може ли да си пийна оранжада?

— Така е по-добре, Джордж. Може. Бягай в кухнята и си налей!

— Благодаря, татко! — светва малкият.

— Проклети хлапета! — изсмива се Тони. — Маниерите им никакви ги няма.

— Така е — съгласявам се аз и двамата избухваме в смях.

— Знаеш ли, Ед — казва Тони, — ако се поогледаш внимателно утре, може и мен да ме видиш някъде там.

Вътрешно засиявам от щастие, но не го показвам.

— Благодаря, Тони.

— Татко! — изпищява Джордж от кухнята. — Разлях го!

— Знаех си!

Тони става и поклаща глава.

— Извинявай, че не те изпращам, но трябва да оправя мазалото.

— Не се притеснявай.

Напускам големия телевизор и голямата къща с облекчение. Резултатът е повече от добър.

 

 

Спя по-зле, отколкото съм допускал, че е възможно, и се събуждам рано. Вечерта четох красива странна книга — „Маса за всичко“, и сега не я намирам — сигурно е паднала зад леглото. Докато я търся, се сещам, че днес е великият ден. Денят на свещеника. Зарязвам търсенето и ставам.

Одри, Марв и Ричи пристигат у нас в осем и четиримата потегляме към църквата. Отец О’Райли вече е там и ходи напред-назад, докато обмисля проповедта си.

Идват и други хора.

Човекът на Марв с бирата и караокето.

Хората с надуваемия замък.

Изкарваме барбекютата и оставяме Ричи с няколко негови приятели да пазят бирата, докато трае проповедта.

 

 

Към десет без четвърт вече всички започват да прииждат и се сещам, че е време да доведа Мила.

— Ей, Марв! — Не мога да повярвам, че го правя. — Мога ли да взема колата ти за десет минути?

— Какво? — Ясно ми е, че ще направи от мухата слон. — Искаш да вземеш скапаната ми кола?

Нямам време за такива неща.

— Да, Марв. Вземам си обратно всяка дума, която съм казал.

— И?

И?

Сещам се.

— Никога повече няма да кажа думичка за нея.

Той се ухилва победоносно и ми хвърля ключовете.

— Пази я, Ед.

Това вече е прекалено. Марв знае, че нямам избор и ще трябва да си държа езика зад зъбите. Дори чака, копелето, но аз си мълча.

— Добро момче! — казва той и аз тръгвам.

Мила чака с нетърпение. Вратата се отваря още преди да съм изкачил стъпалата на верандата.

— Здравей, Джими — казва тя.

— Здравей, Мила.

Отварям й вратата на колата да се качи и потегляме към църквата. През счупеното стъкло полъхва приятно.

Когато пристигаме, е десет без пет. Чака ме изненада. Църквата е претъпкана. Дори виждам майка ми, облечена в зелена рокля. Не мисля, че е дошла заради бирата. Просто не иска да изпусне нищо от случващото се.

Откривам едно от малкото свободни места за сядане и настанявам Мила.

— А ти, Джими? — пита тя притеснено. — Ти къде ще седнеш?

— Не се притеснявай — казвам й. — Ще си намеря място.

Но не си намирам, а заставам при правостоящите в дъното и зачаквам появата на отец О’Райли.

 

 

Става десет и църковните камбани прогърмяват над паството. Всички, и децата, и напудрените дами с чантички, и пияниците, и тийнейджърите, и вярващите, които всяка седмица задължително са в църквата, замълчават.

Свещеникът излиза.

Всички чакат думите му.

Известно време той просто оглежда тълпата. После по устните му се плъзва познатата лукава усмивка.

— Здравейте всички! — казва отецът и тълпата като че се взривява.

Хората крещят и аплодират, а отецът изглежда по-оживен от всякога. Още не съм разбрал, че и той си има своите малки трикове.

Няма никакви думи.

Никакви молитви.

Той изчаква врявата да утихне, вади от джоба на расото си хармоника и започна да свири задушевна мелодия. По някое време излизат трима мъже в костюми с доста изпаднал вид и се присъединяват към него. Единият удря кошче за боклук като барабан, вторият свири на цигулка, а третият също свири на хармоника, но по-голяма.

Музиката отеква в църквата и над множеството се възцарява атмосфера, каквато не съм виждал досега тук.

Когато свършват, тълпата отново заревава. Отецът чака. Най-сетне казва:

— Тази песен беше за Господа. Тя иде от Него и е посветена на Него. Амин.

— Амин! — повтаря тълпата.

Сега отецът заговаря и онова, което казва, е също толкова хубаво, колкото и начинът, по който го казва. Той не говори като всички онези проповедници, които плашат с пъкъла и катрана и какви ли не още глупости. Той говори с искреност, която омагьосва. Не за Бога, а за хората в този град, които трябва да се обединят, да работят заедно, да си помагат. Но най-вече да се събират, да общуват. Кани ги всяка неделя в църквата си.

Кара тримата мародери — Джо, Греъм и Джошуа — да четат от някакъв сборник. Те са доста бавни и направо безнадеждни, но когато свършват, всички ги аплодират като герои и на лицата им е изписана гордост. Нищо общо с негодниците, отмъкващи чужди пари, цигари и якета.

Чудя се къде ли може да е Тони. Докато оглеждам навалицата, улавям погледа на Софи и двамата вдигаме ръка за поздрав, след което тя продължава да слуша. Не откривам Тони никъде.

Накрая свещеникът запява старата любима песен от училище „Целият свят е в Неговите ръце“. Всички пеят и пляскат заедно с него, а в края на песента аз най-сетне виждам Тони.

Той си проправя път през множеството и застава до мен.

— Здрасти, Ед. — За двете му ръце се държи по едно хлапе. — Дали ще се намери по нещо безалкохолно? За децата.

— Няма проблем.

След около пет минути отец О’Райли ни забелязва в дъното.

Той вече приключва. Най-сетне идва моментът и за молитвата.

— Народе, сега ще се помоля, първо на глас, а после наум. Можете да се молите със свои думи, както си знаете. — Той навежда глава и казва: — Господи, благодаря ти. Благодаря ти за прекрасните мигове и за всички тези чудесни хора. Благодаря ти за безплатната бира — тук тълпата се изкикотва, — за музиката и за думите, които ми даде днес. А най-много ти благодаря, Господи, че моят брат днес с тук. Благодаря ти и за някои хора с ужасно безвкусни якета… Амин.

— Амин — отново повтаря множеството.

— Амин — казвам и аз със закъснение и също като повечето хора тук за пръв път от години започвам да се моля.

Моля се: „Нека Одри да е добре, Господи, и Марв, и мама, и Ричи, и цялото ми семейство. Моля те, вземи татко в прегръдките си и много, много те моля, помогни ми да изпълня поръченията си. Помогни ми да направя всичко както трябва…“.

Около минута по-късно гласът на отеца прозвучава за последен път:

— Благодаря на всички ви. Да се веселим!

Тълпата изревава.

За последен път.

 

 

Ричи и Марв се занимават със скарата. С Одри раздаваме бирата. Отец О’Райли разпределя храната и напитките за децата и никое не остава гладно.

Когато яденето и пиенето свършват, изкарваме караоке машината и хората започват да пеят. Аз правя компания на Мила, която открива някои „момичета“, както се изрази, с които е ходила на училище. Те седят на някаква пейка и краката на едната не стигат до земята. Тя полюшва кръстосаните си глезени и това е най-красивото нещо, което виждам през целия този ден.

Успявам дори да накарам Одри да изпее с мен „Осем дни в седмицата“ на „Бийтълс“. Естествено Ричи и Марв избиват рибата с изпълнението си на „Наричаш любовта с грешно име“ на Бон Джоуви. Вижда се, че целият този град живее в миналото.

Танцувам.

С Одри, Мила и Софи. Най-много ми харесва да ги въртя и те да се смеят.

Когато купонът свършва, откарвам Мила у тях и се връщам, за да взема участие в почистването.

Последното, което виждам този ден, са Томас и Тони О’Райли, седнали да пушат на стъпалата на църквата. Не бих се учудил, ако не се видят и през следващите няколко години, но и това сега не е малко.

Не съм знаел, че отецът пуши.