Маркъс Зюсак
Аз съм пратеникът (19)

5. Таксита, проститутки и Алис

Вечер е и карам из града. В далечината сградите закриват залеза. Нощта е тиха, само за размисъл.

Най-интересният клиент, когото качвам, е жена с вид на проститутка, която сяда отпред. Тялото й е мускулесто, тренирано. Косата й се вее към мен. Има красива уста, но зъбите й са грозни. Думите й са руси и захаросани. Всяко изречение завършва с някакво лигаво обръщение.

— Защо си такъв угрижен, миличък?

— Никога не съм идвала насам, сладурче.

В разрез със стереотипите гримът й е лек и изискан. Не дъвче дъвка. Облечена е с високи до коленете ботуши, бяло поло, което очертава приятно формите й, и тъмен елек.

Гледай си пътя, Ед.

— Миличък…

Обръщам се към нея.

— Запомни ли къде отиваме, душичко?

Прокашлям се.

— В „Кий Гранд“, нали така?

— Точно така. Трябва да съм там в десет, съкровище.

— Няма проблем.

Поглеждам я със симпатия. Обичам такива клиенти.

Когато стигаме на мястото, апаратът показва единайсет шейсет и пет, но тя ми дава петнайсет и ми казва да задържа рестото. Вече навън, се навежда през прозореца.

— Сладък си.

Усмихвам се.

— Благодаря.

— За бакшиша или за комплимента?

— И за двете.

Тя дори протяга ръка и казва:

— Казвам се Алис.

Поемам ръката й и я стисвам.

— Иначе ми викат Шеба, но ти можеш да ми казваш Алис, миличък.

— Добре.

— А ти си?

Пускам неохотно ръката й и отговарям. Няма как да не е видна табелката с името ми на таблото.

— Ед. Ед Кенеди.

Тя ме удостоява с едно последно „миличък“:

— Благодаря за возенето, Ед. И не се тормози толкова. Радвай се на живота, миличък.

Няма проблем.

Когато си тръгва, за миг си представям как се обръща и казва:

— Можеш ли да дойдеш сутринта да ме вземеш, Ед?

Но тя не го прави.

Отива си.

Алис не живее вече тук.^[1]

Седя сам в таксито и я проследявам с поглед до входа на хотела.

Отзад сърдито изревава клаксон и някакъв мъж се провиква от прозореца на колата си:

— Айде, пръждосвай се бе, бакшиш!

Прав е. Никаква полза от нас.

 

 

Докато карам през нощта, си представям как Алис се превръща в Шеба. Чувам гласа й и улавям мириса му в приглушената светлина на хотелската стая с изглед към пристанището на Сидни залив.

— Така добре ли е, миличък?

— О, съкровище…

— Да, слънчице, точно така, продължавай!

Виждам се под нея. В нейна власт. Любя се с нея. Усещам я. Познавам я.

Вкусвам устните й с дъх на шампанско.

Не забелязвам грозните зъби.

Просто затварям очи и поемам вкуса й.

Докосвам голата й кожа.

Полото е на пода.

Елекът до него.

Ботушите са забравени на пирамидка до вратата.

Усещам се в нея.

— О! — изстенва тя, останала без дъх. — О, Ед…

— Червено! — изкрещява клиентът от задната седалка. Натискам светкавично спирачката. — Какви ги вършиш, човече?

— Съжалявам.

Поемам си дълбоко дъх.

Хубаво е да забравя за малко асото спатия и Одри, но сега пак съм в реалността. Гласът на човека отзад ми връща паметта.

— Вече е зелено, братле.

— Благодаря.

Потеглям.