Маркъс Зюсак
Аз съм пратеникът (14)

K. Убийство при катедралата

В пистолета има само един патрон. За един човек. Чувствам се най-нещастното създание на земята. Казвам си: „Ти си таксиметров шофьор, Ед! Как се забърка в тази каша? Трябваше просто да си лежиш на пода в оная банка“. Седя до масата в кухнята и пистолетът се затопля в ръката ми. Портиер е буден и си иска кафето, но аз съм неспособен да се помръдна, само седя и зяпам оръжието. Онзи, който е нагласил всичко това, кой знае защо ми е дал само един патрон. Не му ли е ясно, че като нищо мога да си прострелям крака, преди да направя каквото и да било друго? Не знам. Всичко това вече отива твърде далеч. Та това е пистолет, за Бога! Мога да убия кого ли не. Най-напред, аз съм страхливец. Второ, съм слаб. И трето, онова в банката явно е било чист късмет, защото никой никога не ме е учил как се държи пистолет…

Сега вече се ядосвам.

Питам се защо точно аз. Но и без въпроси знам какво трябва да сторя. Предните два пъти ти беше хубаво, нали? Е, сега ще ти се наложи да свършиш и това.

А ако не го направя? Онзи по телефона може да тръгне да ме преследва. Дали пък не ми казва тъкмо това? Или ще свърша работата, или останалите патрони ще са за мен.

По дяволите, не мога да заспя повече!

Още малко и ще получа херния.

Преглеждам колекцията от стари плочи, наследство от баща ми. За преодоляване на стреса. Ровя припряно из албумите и най-сетне откривам онова, което търся. „Проклеймърс“. Пускам плочата и я гледам как се върти. Прозвучават първите нелепи ноти на „Петстотин мили“ и ми се иска да строша нещо. Дори „Проклеймърс“ тази нощ ме карат да се чувствам гадно. Музиката им е отвратителна.

Крача из стаята.

Портиер ме гледа, сякаш съм полудял. Да, полудял съм. Вече няма съмнение.

Три сутринта е. Надул съм до дупка „Проклеймърс“ и знам, че трябва да изляза да убия някого. Да има някаква полза и от мен, нали така?

Пистолет.

Пистолет.

Думата ме пронизва като куршум и за кой ли път поглеждам към него, за да се уверя, че е истински. Ярката светлина от кухнята осветява и част от хола. Портиер протяга лапа и лекичко ме драска — иска да го погаля.

— Разкарай се, Портиер! — излайвам насреща му, но огромните му кафяви очи ме молят да се успокоя.

Предавам се и го погалвам по корема за извинение. После правя кафе. Няма шанс да заспя тази нощ. „Проклеймърс“ току-що са започнали ново парче — следващото след „Петстотин мили“ — и този път ми звучат по-малко безнадеждно.

 

 

Докато карам таксито из града, си мисля, че безсънието със сигурност убива. Вече е ден. Очите ми парят. Стъклото е свалено и топлият въздух дълбае в тях, но не затварям. Пистолетът е вкъщи под дюшека, където го оставих през нощта. Пистолетът под дюшека, а картата — в чекмеджето. Трудно ми е да кажа кое ме тормози повече. Сепвам се и си казвам, че е време да спра да хленча.

В гаража виждам Одри да се целува с един от новите шофьори. Едва ли е по-висок от мен, но явно ходи да тренира. Езиците им се докосват и се извиват. Ръцете му са на хълбоците й, а нейните — в задните джобове на джинсите му.

Добре че не взех пистолета, си казвам, но знам, че това са празни приказки.

— Здрасти, Одри — измърморвам, когато ги подминавам, но тя не ме чува.

Запътвам се към канцеларията на шефа, Джери Бостън. Джери е изключително дебел, с мазна коса, зализана върху плешивината на темето му.

Чукам на вратата му.

— Влез! — обажда се той отвътре. — Време беше… — И спира насред изречението. — А, помислих си, че е Мардж. Отиде да ми вземе кафе още преди половин час.

Току-що бях видял Мардж да пуши в гаража, но предпочитам да си мълча. Тя ми е симпатична, пък и не искам да се меся където не ми е работа. Затварям вратата и се гледаме с Джери.

— Е? — пита той. — Какво има.

— Аз съм Ед Кенеди, господине, и карам…

— Не може да бъде! Какво искаш?

— Брат ми днес се пренася — лъжа аз. — Ще може ли да взема колата след работа, да прекарам някои неща?

Той ме гледа благо и се усмихва.

— И за какъв дявол да ти я давам? Някъде на моите коли да пише „Товарни превози“? Да ти приличам на благотворителна организация? Купи си кола и си превозвай колкото искаш! — вече раздразнено отсича той.

Не губя присъствие на духа, а се приближавам още малко.

— Господине, имало е случаи да карам ден и нощ и никога не съм вземал почивка.

Ако трябва да съм честен, заради деветте месеца стаж, които имам, работя една седмица дневна и една нощна смяна. Не знам дали е законно. Новите работят само нощем, ветераните — само денем, а аз карам и дневни, и нощни.

— Моля ви само за една вечер. Ще си платя, ако трябва.

Бостън се навежда напред върху бюрото и ми напомня за Шефа Хог.

Пристига Мардж с кафето и казва:

— Здрасти, Ед, как си?

Ще ми се да й отговоря, че тоя задник не иска да ми даде колата за една вечер, но вместо това казвам:

— Добре съм, Мардж, а ти?

Тя оставя кафето на бюрото и тактично си тръгва.

Босът отпива глътка и въздъхва:

— А, бива си го!

Настроението му се променя. Жива и здрава да е Мардж. Добра работа свърши.

— Хубаво, Ед, щом си вършиш работата, ще ти разреша да вземеш колата. Но само за една вечер, нали?

— Благодаря.

— Утре на работа ли си? — Той поглежда в графика и сам си отговаря: — Нощна смяна.

Замисля се над кафето и накрая решава проблема.

— Ще я върнеш утре по обяд. Нито минута по-късно. Ще я прегледам следобед. За ремонт е.

— Да, господине.

— Остави ме сега да си изпия кафето на спокойствие.

Излизам. Минавам покрай Одри, която още продължава заниманието си с новия. Казвам довиждане, но тя пак не ме чува. Тази вечер няма да играе карти, аз също. Марв ще бъде бесен, но ще го преживее някак. Ще накара сестра си да играе на мястото на Одри, а баща му ще замести мен. Петнадесетгодишната му сестра е свястно хлапе, но има лошия късмет Марв да й е брат. Той й прави живота ад по най-различни начини. Например всички учители я мразят, защото едно време в училище Марв все се правеше на интересен. Мислят я за безнадежден случай, а тя всъщност е доста интелигентна.

Както и да е, тази вечер не ми е до карти. Опитвам се да хапна нещо, но не се получава. Вадя асото каро и пистолета, слагам ги на кухненската маса и се взирам в тях.

Часовете се изнизват.

Когато телефонът иззвънява, за миг се стряскам, но после съобразявам, че трябва да е Марв. Вдигам слушалката.

— Ало!

— Ед, къде си, по дяволите?

— Вкъщи.

— Защо? С Ричи седим тук и ни се изчака чакалото. А Одри къде е? С теб ли е?

— Не.

— Къде е тогава?

— С един тип от работата.

— Защо?

Същинско дете е. За всяко нещо пита „защо“. Щом я няма, значи я няма, и толкова. И не му е ясно, че нищо не може да се направи.

— Марв — казвам, — имам работа тази вечер. Не мога да дойда.

— Каква работа?

Дали да не му кажа? Решавам се.

— Добре, Марв, ще ти кажа защо не мога да дойда…

— Хайде, давай.

— Хубаво — казвам. — Трябва да убия един човек. Това устройва ли те?

— Виж какво, Ед, не се бъзикай с мен! — кипва той. — Не съм в настроение да ти слушам идиотските словоизлияния.

Словоизлияния? Откога Марв е започнал да употребява такива думи?

— Домъкни се тук. Не дойдеш ли, ще гледаш Коледния мач отдалече. Днес говорих с някои от момчетата да участваш.

Коледният мач е пълна безсмислица — футбол, който се играе преди Коледа на игрището, и идиоти като Марв ритат боси. От няколко години той успява да ме прилъже да участвам и всеки път едва не ми счупват врата.

— Добре, тази година не ме брой — казвам. — Няма да дойда.

И затварям. Както се и очаква, телефонът звъни втори път, но аз само вдигам слушалката и я оставям. Едва не се разсмивам, като си представям как Марв псува отсреща. А сега крещи:

— Мариса! Ела тук да играем карти!

Не ми трябва много време да се съсредоточа върху онова, което ми предстои да свърша. Тази е единствената вечер, когато мога да осъществя плана си. Единствената с таксито на разположение. Единствената с моята мишена. Единствената с пистолета. Полунощ наближава по-скоро, отколкото съм се надявал.

Целувам Портиер по бузата и излизам. Не се обръщам, защото съм твърдо решен тази нощ да се върна през същата тази врата. Пистолетът е в десния джоб на якето ми. Картата е в левия заедно с шише водка, в която съм добавил солидно количество хапчета за сън. Дано да има ефект.

Разликата тази вечер е, че не отивам на „Едгар стрийт“. Насочвам се към „Мейн стрийт“ и чакам там. Когато затворят кръчмите, един от посетителите няма да се прибере у дома.

Вече е късно, когато пияниците тръгват да се разотиват. Моят човек не може да бъде сбъркан благодарение на габаритите си. Той изревава довиждане на приятелчетата си, без да знае, че е за последен път. Обръщам таксито, така че да гледа в същата посока като него. Той изниква с цялата си огромна маса в страничното огледало и ме подминава. Изчаквам го да се отдалечи малко, паля колата и карам към него. Потен съм, но това вече не ме притеснява. Знам, че ще го направя. Вече съм се захванал с това и връщане назад няма.

Спирам до него и тихо подвиквам:

— Ще те карам ли, мой човек?

Той ме поглежда отвисоко и се оригва.

— Нямам пари.

— Нищо, като те гледам как си се наредил, ще те откарам и без пари.

Той се засмива и плюе, после се насочва към другата врата. Вече вътре, понечва да ми каже адреса си.

— Не се притеснявай — прекъсвам го. — Знам къде живееш.

Сякаш съм обзет от някакво вцепенение. Без него не бих могъл да продължа. Спомням си Анджелина и как майка й се разпадна на парчета в магазина. Трябва да го направя. Трябва, Ед. Кимам сам на себе си.

Вадя водката от джоба си и му я предлагам. Той я грабва, без да се поколебае и секунда.

Знаех си, поздравявам се наум. Човек като този взема всичко, което иска, без да се замисли. А такива като мен мислят прекалено много.

— Няма да ти откажа — казва той и дръпва здрава глътка.

— Задръж я — казвам. — Твоя е.

Той не ми отговаря, но продължава да пие, а аз подминавам „Едгар стрийт“ и се насочвам на запад, към покрайнините на града. Там има едно място, наречено Катедралата, до което се стига по черен път. Скалисто планинско било, от което се открива гледка към просторна равнина, обрасла с храсталак. Още не сме излезли от града, когато той заспива. Шишето се изплъзва от ръката му и водката се излива върху него, но аз не спирам.

След малко повече от половин час стигам черния път и продължавам още толкова по него. Когато пристигаме, минава един след полунощ. Гася мотора и оставаме сами с тишината.

Време е да стана свиреп или поне да се направя на свиреп, доколкото е възможно.

Слизам от колата и обикалям от другата страна. Отварям вратата. Удрям го през лицето с пистолета.

Никаква реакция.

Удрям го отново.

След петия опит той се стряска за миг, усетил вкуса на кръвта, която се стича от носа и устата му.

— Събуди се! — заповядвам му.

Той се поколебава. Не разбира къде е и какво става.

— Слизай!

Пистолетът е насочен в челото му.

— Ако се чудиш дали е зареден, това може да ти е последната мисъл.

Той още е зашеметен, но очите му са разширени. Понечва да скочи, но много бързо осъзнава, че ще му е трудно дори да слезе от колата. Най-сетне успява да се измъкне и аз го повеждам по пътя с опрян в гърба му пистолет.

— Ще мине точно през гръбнака ти — казвам му — и после ще те оставя тук. Ще се обадя на жена ти и детето ти да дойдат да те видят, ако искат. Може да потанцуват около теб. Ще ти хареса ли? Или пък да те уцеля в черепа, та да умреш бързо? Ти избираш.

Той пада, но аз го посрещам с костеливото си момчешко коляно.

Пистолетът остава насочен към тила му.

— Искаш ли да умреш? — Гласът ми трепери, но е изпълнен с решимост. — Ти го заслужаваш, само това ще ти кажа.

Отдръпвам се от него и му изкрещявам:

— Ставай и тръгвай, иначе ще умреш още сега!

И чувам звук.

Идва откъм земята.

Осъзнавам, че мъжът плаче. Но тази нощ ми е все тая. Трябва да го убия, защото бавно, почти без усилие и с пълно пренебрежение този човек убива всяка нощ жена си и детето си. И само аз, Ед Кенеди, обикновеното момче от предградията, имам шанса да сложа край на това.

— Стани!

Отново тиквам пистолета в него и поемаме нагоре, към Катедралата.

Когато стигаме върха, карам го да застане на около пет метра от ръба. Пистолетът е насочен към тила му. Аз съм на два-три метра зад него. Няма как да се обърка нещо.

Освен че започвам да треперя.

Започвам да се треса.

Започвам да се люшкам при мисълта, че ще убия друго човешко същество. Настроението, което ме обгръщаше до този момент, вече го няма. Усещането за неуязвимост ме е напуснало и внезапно си давам сметка, че ще трябва да направя това, подкрепян единствено от собствената си човешка слабост. Задъхвам се. Още малко и ще се пречупя.

Питам ви, какво бихте направили вие на мое място? Кажете ми.

Моля ви, кажете ми!

Но вие сте далеч от всичко това. Пръстите ви прелистват тези чудати страници, които по някакъв начин свързват живота ви с моя. Очите ви не са застрашени от нищо. Тази история е само още няколкостотин страници от вашето съзнание. А за мен е тук и сега. Трябва да премина през това и да си платя цената. Нищо вече няма да е същото. Ще убия този човек и също ще умра вътрешно. Иска ми се да викам. Да крещя: „Защо?“ Тази нощ пръснатите звезди искрят като ледени висулки, но нищо не може да ме утеши. Нищо не може да ми предложи път за бягство. Фигурата пред мен се свлича, а аз стоя над нея и чакам.

Чакам.

И се опитвам да намеря по-добър отговор.

Господи, как е застинал пистолетът в ръката ми! Студен и топъл, хлъзгав и грапав едновременно. Не мога да овладея треперенето си. Знам, че ако ще го направя, ще трябва да опра пистолета в плътта на човека, иначе няма да уцеля. Ще трябва да забия куршума в него и да гледам как човешката му кръв го залива. Да го гледам как умира в прилив на неосъзната жестокост. И колкото и да си казвам, че постъпвам правилно, продължавам да търся отговор — защо тъкмо аз? Защо не Марв, Одри или Ричи?

„Проклеймърс“ кънтят в главата ми.

Представете си го.

Представете си как убивате някого под съпровода на двама шотландски кретени с очила и зализани прически. Как ще я слушам тази песен някога? Какво ще правя, ако я пуснат по радиото? Ще си мисля за нощта, когато съм убил друг човек и съм отнел живота му със собствените си ръце.

Треперя и чакам. Треперя и чакам.

Той започва да хърка. И така с часове.

Първата утринна светлина започва да се мержелее на хоризонта и малко преди слънцето да се покаже на изток, решавам, че е време.

Събуждам го с пистолета. Този път той реагира мигновено и аз отново заставам на три метра зад него. Той се изправя и понечва да се обърне, но размисля. Приближавам се и насочвам пистолета към тила му.

— Аз съм избран да сложа край на това, което причиняваш на семейството си. Гледах те какво правиш с тях. Това не може да продължава. Кимни, ако ме разбираш. — Той бавно кима. — Разбираш ли, че ще умреш заради това, което правиш?

Този път няма отговор. Удрям го още веднъж.

— Е?

Той кима.

Слънцето подава глава иззад хоризонта и аз стискам по-здраво пистолета. Пръстът ми е на спусъка. По лицето ми се стича пот.

— Моля те! — простенва той.

Привежда се напред, готов да рухне. Има чувството, че ако падне, ще умре. Разтърсват го ридания, от които още повече ми припява.

— Съжалявам, толкова… Ще спра, няма вече…

— Какво ще спреш?

— Знаеш какво… — измънква той.

— Искам да го чуя.

— Ще спра да я карам да…

— Да я караш?

— Добре де, да я насилвам.

— Така е по-добре. Продължавай.

— Няма вече, обещавам.

— Как мога да ти вярвам, по дяволите?

— Можеш.

— Това не е отговор. Все едно нищо не си ми казал. — Сръчквам го по-силно с пистолета. — Отговори ми!

— Защото ако продължавам, ти ще ме убиеш.

— Ще те убия още сега!

Отново ме тресе и съм плувнал в пот. Не мога да повярвам, че това ми се случва.

— Сложи си ръцете на тила!

Той се подчинява.

— Иди до ръба.

Той го прави.

— Как се чувстваш сега? Но си помисли, преди да ми отговориш. От това какво ще ми кажеш зависи много.

— Чувствам се, както се чувства жена ми всяка вечер, когато се прибирам.

— Уплашен до смърт?

— Да.

— Точно така.

Приближавам се до него, насочвам пистолета и се прицелвам.

Спусъкът е хлъзгав от пот.

Раменете ме болят.

Дишай, напомням си. Дишай.

Обзема ме внезапно спокойствие и аз натискам спусъка. Шумът от изстрела проглушава ушите ми и също като в деня на обира пистолетът е топъл и лек в ръката ми.