Маркъс Зюсак
Аз съм пратеникът (12)

J. Още едно глупаво човешко същество

Хвърлям чашата от стиропор и хартията от кренвиршката в коша и си тръгвам. Както обикновено пръстите ми лепнат от соса.

Чувам стъпките й зад себе си, но не се обръщам. Искам да чуя гласа й.

— Ед!

Няма как да го сбъркам.

Обръщам се и се усмихвам на момичето с разранените ходила. Кръв се стича на тънка струйка и от лявото й коляно. Посочвам я и казвам:

— Не е зле да го промиеш.

— Ще го промия — спокойно отвръща тя.

Сега помежду ни се възцарява някаква неловкост и аз разбирам, че вече нямам работа тук. Косата й е разпусната и красива. Можеш да потънеш в очите й, а устните й ми говорят.

— Исках само да ти благодаря.

— За това, че си изподрана и ожулена ли?

— Не — отказва да приеме лицемерието ми тя. — Благодаря, Ед.

Предавам се.

— Пак заповядай.

Гласът ми е като грак в сравнение с нейния.

Когато се приближавам, забелязвам, че тя вече не отмества очи. Не навежда глава и не забива поглед в земята. Осмелява се да ме гледа и да бъде с мен.

— Красива си — казвам. — Знаеш го, нали?

Тя леко се изчервява, но не възразява.

— Ще се видим ли пак? — пита и да си призная, съжалявам, че трябва да й отговоря по този начин.

— Не и в пет и половина сутринта.

Тя се завърта на пета и тихичко се засмива, сякаш сама на себе си.

Понечвам да си тръгна, но отново чувам гласа й:

— Ед!

— Да, Софи?

Тя е изумена, че знам името й, но продължава:

— Да не си някакъв светец?

Това ме кара да се изсмея вътрешно. Аз? Светец? Изброявам наум какво съм. Таксиджия. Безделник. Олицетворение на посредствеността. Калпав любовник. Жалък картоиграч.

А на глас казвам:

— Не съм светец, Софи. Просто още едно глупаво човешко същество.

Разменяме си по една последна усмивка и аз се отдалечавам. Усещам, че ме гледа, но не се обръщам повече.