Клариса Пинкола Естес
Бягащата с вълци (99)

Отровата в реката

Има много митове за замърсяването и прогонването на всичко творческо и диво, независимо дали се отнасят за замърсяването на чистотата, персонифицирано от смъртоносната мъгла, спуснала се над острова, на който се пазела преждата на мойрите^[1], или за злодеи, запушили селските кладенци и предизвикали страдания и смърт. Две от най-сериозните истории са „Жан дьо Флорет“ и „Манон от пролетта“^[2]. В тях двама мъже искат да отнемат земята, която беден гърбушко, неговата жена и малката им дъщеря с много труд се опитват да съживят.

Най-масовият ефект от замърсяването на женския творчески живот е загубата на жизненост. Това лишава жената от способността да твори или да действа във външния свят. Макар че в женските цикли на нормален творчески живот има моменти, в които реката на творчеството за известно време потъва под земята, нещо въпреки това продължава да се развива. Усещането е съвсем различно от духовната криза.

В естествения цикъл изпитваме безпокойство и нетърпение, но никога не чувстваме, че дивата душа умира. Можем да установим разликата, като преценим своите очаквания — дори когато творческата ни енергия е заета с продължителна инкубация на идеи, ние с нетърпение очакваме резултата, усещаме напора на новия живот, който се върти и шумоли в нас. Не изпитваме отчаяние. Не се задъхваме от безпомощност.

Но когато творческият живот умира, защото не се грижим за здравето на реката, това е съвсем друг въпрос. Тогава се чувстваме точно като умиращата река — чувстваме загуба на енергия, чувстваме се изтощени, нищо в нас не помръдва. Ставаме мудни, отровени от замърсяването. Всичко ни се струва нечисто и токсично.

Как може да се замърси женският творчески живот? Това „затлачване“ на творческия живот обхваща и петте фази на творчеството: вдъхновение, концентрация, организация, реализация и поддържане. Жените, пострадали от замърсяването, твърдят, че „не могат да измислят“ нищо ново. Те лесно се „разсейват“ от любовни връзки, прекалено много работа, прекалено много забавления, от умора или страх от провал^[3].

Понякога не са в състояние да овладеят механизма на организация и проектите им лежат разхвърляни на стотици места. Понякога проблемите произхождат от наивността на жената относно собствената й екстровертност. Тя си мисли, че като прави няколко движения във външния свят, наистина е постигнала нещо. Все едно да изваеш ръцете на една статуя, но не и краката или главата й и да я обявиш за завършена. Жената задължително се чувства непълноценна.

Понякога тя се препъва в собствената си интровертност и й се иска да постига нещата просто като ги пожелава. Възможно е да си мисли, че ако смята една идея за достатъчно добра, няма нужда от външна проява. Всичко това са примери за замърсяване на реката. Полученият продукт не е живот, а нещо, което спира живота.

В други случаи жената е подложена на атака от страна на онези, които я заобикалят, или на гласовете, кънтящи в главата й: „Работата ти не е достатъчно правилна, достатъчно добра, това не е достатъчно, онова не е достатъчно. Прекалено е грандиозна, прекалено е незначителна, прекалено е дълга, прекалено е лесна, прекалено е трудна“. Това е изливане на кадмий в реката.

Един гръцки мит описва същия процес, но използва различна символика. Боговете повеляват на харпиите^[4] да накажат Финей, като крадат и замърсяват храната му, оставяйки го вечно гладен^[5].

Това буквално замърсяване може също да се разбира образно като поредица от комплекси в психето, чиято единствена функция е да провалят всичко. Този мит определено е temblón — разтреперваща история. Той ни кара да потръпваме, защото всички ние сме го преживявали. „Синдромът на харпията“ унищожава чрез пренебрежение към женските дарби и усилия, както и чрез унизителен вътрешен диалог. Жената ражда някаква идея и харпията я съсипва. Жената казва: „Струва ми се, че ще направя това и това“. Харпията отвръща: „Тъпа идея, на никой не му пука за това. Помни ми думите, всичките ти идеи са глупави, хората ще ти се смеят, ти наистина няма какво да кажеш“. Такъв е диалогът с харпията.

Оправданията са друга форма на замърсяване. Чувала съм всевъзможни оправдания на писателки, художнички, танцьорки и прочее, които не са се променили още от сътворението на Земята. „О, след някой и друг ден ще се заема с това.“ Междувременно я очаква ухилената депресия. „Аз продължавам да работя, да, дооформям текстовете си тук-там, ами че миналата година написах две стихотворения, през последната година и половина довърших една картина и започнах друга, да, къщата, децата, съпруга, любовника, котката, бебето се нуждаят от цялото ми внимание. Ще се заема с това, но нямам пари, нямам време, не мога да намеря време, не мога да отделя време, не мога да започна без най-скъпите инструменти или преживявания, просто в момента не ми се ще, настроението ми още не е подходящо. Трябва ми само още един ден, за да го довърша, трябват ми само още няколко дни, за да го довърша. Трябват ми само няколко седмици, за да го довърша, просто, просто, просто…“