Клариса Пинкола Естес
Бягащата с вълци (4)

La Loba

На тайно място, което всеки знае в душата си, ала малцина са виждали, живее една старица. Също като в приказките от Източна Европа, тя чака при нея да дойдат изгубили се хора, скиталци и търсачи.

Тя е предпазлива, често рошава, винаги дебела и не желае компания. Издава по-скоро животински звуци, отколкото човешки.

Бих могла да кажа, че старицата живее по ерозиралите гранитни склонове в индианската територия Тарахумара или че се крие край Финикс, близо до един кладенец. Навярно ще я видите и да пътува на юг към Монте Албан^[1] в обгоряла кола с липсващ заден прозорец. А може би ще я зърнете да стои на магистралата край Ел Пасо, да се вози на стоп с камиони до Морелия, Мексико, или да отива на пазар над Оаксака със завързан наръч дърва за огрев на гърба си. Тя използва много имена: La Huesera — Събирачката на кости, La Trapera — Събирачката, и La Loba — Жената вълчица.

Единствената работа на La Loba е да събира кокали. Тя търси и съхранява онова, което може да бъде изгубено за света. Нейната пещера е пълна с кости на всевъзможни пустинни създания: сърни, гърмящи змии, врани. Ала нейната специалност са вълците.

Тя се промъква и пълзи из montañas — планини, и arroyos — сухи дерета, в търсене на вълчи кости и когато събере цял скелет, когато намести и последния кокал и красивата бяла скулптура на животното е готова, сяда край огъня и се замисля каква песен да изпее.

И когато реши, тя се изправя до създанието, вдига ръце над него и запява. И тогава ребрата и костите на краката на вълка започват да се покриват с плът и козина. Песента на La Loba се лее и животното продължава да се оформя — опашката му се извива нагоре рунтава и силна.

La Loba не спира и вълкът си поема дъх.

La Loba пее толкова разтърсващо, че пустинята оживява, вълкът отваря очи, надига се и се втурва нататък в каньона.

По някое време, дали от бързия бяг, от прецапването на някоя река, от слънчев лъч или лунна светлина, докоснала тялото му, вълкът внезапно се превръща в смееща се жена, която волно тича към хоризонта.

Затова помнете, ако се скитате уморени из пустинята по залез-слънце и сте се изгубили, стига да имате късмет, La Loba ще ви хареса и ще ви покаже нещо — нещо за душата.

 

 

Всички ние се появяваме като вързоп кости, изгубен някъде в пустинята, гол скелет, който лежи под пясъка. Нашата задача е да съберем частите. Този сложен процес изисква силна светлина, защото трябва внимателно да се взираме. La Loba показва какво да търсим — непобедимата жизнена сила, костите.

Работата на La Loba може да се разглежда като uncuento milagro — чудотворна история. Тя ни показва какво е добро за душата. Това е разказ за отвъдната връзка с Дивата жена. Той ни обещава, че ако изпеем песента, ще можем да съберем психичните останки от дивата душа и отново да й вдъхнем живот.

La Loba пее над костите, които е събрала. Да пееш, означава да извисиш гласа на душата си, да изразиш силата си и да изречеш истинските си потребности, да вдъхнеш душа на нещо, което линее или се нуждае от съживяване. Това е възможно, ако се изпълните с огромна обич и чувство, докато ви обземе желание за връзка с дивата същност. Ето това е песента над костите. Ние не бива да допускаме грешката да се опитваме да извлечем това силно чувство на обич от любим човек, защото откриването и изпяването на химна на съзиданието изисква самотна работа, която се върши в пустинята на женското психе.

Хайде да анализираме самата La Loba. В символичната лексика на психето символът на Старицата е една от най-широко разпространените архетипни персонификации в света. Други са Великата майка и Великият баща, Божественото дете, Мошеникът, Вълшебницата (Вълшебникът), Девойката и Младостта, Героинята воин и Глупакът (Глупачката). И все пак образ като La Loba може да се смята за напълно различен по същество, защото символизира животворния корен на цяла инстинктивна система.

В Югозападните щати архетипът на Старицата също може да се възприема като La Que Sabe — Онази, която знае. За пръв път започнах да разбирам La Que Sabe, когато живеех в планината Сангре де Кристо в Ню Мексико, в подножието на връх Лобо. Една стара вещица от местно ранчо ми разказа, че La Que Sabe знаела всичко за жените, че La Que Sabe сътворила жените от свода на табана на божествения си крак. Ето защо жените са знаещи създания, те са сътворени от кожата на табана, която усеща всичко. Идеята, че кожата на крака притежава разум, е доста разпространена — веднъж една жена от племената киче ми каза, че за пръв път обула обувки на двайсетгодишна възраст и че още не била свикнала да ходи con los ojos vendados — c наочници на краката.

През вековете различните народи са наричали по различен начин дивата същност, която населява природата. Ето някои от старите й имена: Майката на дните е Майката-Творец-Бог на всички същества и неща, включително небето и Земята; Майка Никс господства над всички неща от пръстта и мрака; Дурга властва над небесата, ветровете и мислите на хората, от които се оформя действителността; Коатликуе ражда Вселената, която е лукава и неуправляема, ала като майка вълчица богинята хапе ухото на детето си, за да го укроти; Хеката, която „познава своите хора“, която мирише на пръст и около която витае Божият дух. И още много, много други. Това са образите на онези същества, които живеят под хълма, далеч в пустинята, дълбоко в бездната.

Независимо от името, персонифицираната от La Loba сила регистрира личното и древното минало, защото е оцелявала поколение след поколение и съществува отпреди началото на времето. Тя съхранява женската традиция. Тя архивира женската идея. Нейните мустачки усещат бъдещето, тя има всевиждащо млечнобяло око на старица, тя живее едновременно в миналото и бъдещето и поправя едната страна, като танцува с другата.

Старицата, Онази, която знае, е в нас. Тя процъфтява в най-дълбоките кътчета на женската душа, древната и жизненоважна дива същност. Неин дом е онова място във времето, където се срещат духът на жените и духът на вълците — мястото, където се сливат умът и инстинктите, където вътрешният живот на жената подхранва нейното ежедневие. Това е мястото, където се целуват Аз и Ти, мястото, където жените бягат с вълците.

Тази старица стои между световете на рационалността и митовете. Тя е зарът, върху който се въртят тези два свята. Земята между световете е онова необяснимо място, което всички познаваме, щом го усетим, но нюансите му ни се изплъзват и променят формата си, ако се опитаме да ги определим, освен когато прибягваме до поезия, музика, танц или разказ.

Предполага се, че имунната система на тялото се корени в тази тайнствена психична земя наред с мистичното и всички архетипни образи и импулси, включително стремежа ни към Бог, копнежа ни по мистериозното и всичките ни свещени и земни инстинкти. Някои казват, че там е историята на човечеството, коренът на светлината, спиралата на мрака. Това не е празнота, а страната на Мъглявите същества, където нещата са и в същото време не са, където сенките имат материя и материята е сянка.

Едно е сигурно, тази земя е древна… по-древна от океаните. Тя няма възраст, тя е безвременна. Архетипът на Дивата жена подхранва този пласт, извира от инстинктивното психе. Макар че в сънищата и съзидателните ни преживявания може да приема различни форми, тя не е от пласта на майката, девойката, междинната жена, не е и детето в нас. Тя не е кралицата, амазонката, любимата, пророчицата. Тя е просто онова, което е. Наричайте я La Que Sabe — Онази, която знае, наричайте я Дивата жена, наричайте я La Loba, наричайте я със свещените или земните, новите или старите й имена, тя остава просто онова, което е.

Като архетип Дивата жена е неподражаема и необяснима сила, която носи на човечеството изобилие от идеи, образи и особености. Архетипът съществува навсякъде и в същото време е невидим в обичайния смисъл на думата. Онова, което може да се види от него на тъмно, невинаги може да се види на светло.

Ние откриваме следи от архетипа в образите и символите в историите, литературата, поезията, изобразителното изкуство и религията. Очевидно неговото излъчване, неговият глас и аромат са предназначени да ни помагат да откъснем поглед от мръсотията по опашките си и да го вдигнем към звездите.

В обителта на La Loba физическото тяло е — както пише поетът Тони Мофит — „сияйно животно“^[2], и според случайни наблюдения съзнателната мисъл изглежда подсилва или отслабва имунната система. В обителта на La Loba душите се проявяват като персонажи и La voz mitológica — Митологичният глас на дълбокото психе, говори като поет и оракул. Мъртвите неща с психична стойност могат да се съживят. Освен това основният материал на всички някога съществували на света истории идва от преживяванията на разказвача в тази необяснима психична земя и от неговия опит да предаде случилото му се там.

Това място между световете носи различни имена. Юнг го нарича „колективното несъзнавано“, „обективното психе“ и „психоидното несъзнавано“. Той разглежда последното като място, където се пресичат биологичният и психологическият свят, където биологията и психологията се сливат и взаимно си влияят. В човешката памет на това място — наречете го Нод^[3], наречете го дом на Мъглявите същества, цепнатината между световете — се случват чудеса, изпитания, видения, просветление и изцеление от всякакъв характер.

Макар че на това място е съсредоточено огромно психично богатство, към него трябва да се подходи с предварителна подготовка, защото човек може да се изкуши и да се удави във възторга от озоваването си там. В сравнение с него действителността може да изглежда много по-скучна. В този смисъл по-дълбоките пластове на човешкото психе могат да се превърнат в капан, от който човек се завръща нестабилен, с разколебани представи и лекомислени прояви. А не трябва да е така. Човек трябва да се завърне изцяло обновен или потопен в съживяващи и носещи познание води, нещо, което вдъхва на плътта ни ухание на святост.

Всяка жена има потенциален достъп до Rio Abajo Rio — тази Река под реката. Тя го постига чрез дълбока медитация, танц, писане, рисуване, молитви, песни, биене на барабан, активиране на въображението или друга дейност, изискваща сериозна промяна в съзнанието. Жената се озовава в този свят между световете с копнеж, търсейки нещо, което вижда само с периферното си зрение. Тя прониква в него чрез съзнателно усамотяване и с упражняване на някакво изкуство. И въпреки тези добре отработени практики, много от онова, което се случва в тази необяснима страна, завинаги остава загадка за нас, защото нарушава физическите и рационалните закони, поне такива, каквито ги познаваме ние.

Вниманието, с което трябва да се постигне това психично състояние, е отразено в един кратък, но въздействащ разказ за четирима равини, копнеещи да видят свещеното колело на Йезекиил.