Клариса Пинкола Естес
Бягащата с вълци (130)

Зоната на смъртта

Тайните откъсват жената от онези, които могат да й дадат обич, подкрепа и закрила. Те я карат съвсем сама да носи мъката и страха — понякога вместо цяла група, било семейството или обществото. Нещо повече. Както пише Юнг, пазенето на тайни ни откъсва от подсъзнанието. Там, където има срамна тайна, в женското психе винаги има зона на смъртта, място, което не чувства или не реагира адекватно на събитията от емоционалния живот на жената или на другите.

Зоната на смъртта е строго охранявана. Това е място с безброй стени и врати, заключени с двадесет ключалки, а хомункулусите — малките създания от женските сънища, постоянно вдигат още прегради, поставят нови врати, за да не избяга тайната.

Ала Дивата жена не може да се заблуди. Тя знае за овързаните със здрави въжета тъмни вързопи в женския ум. Тези пространства не реагират на светлина или милост. И разбира се, тъй като психето компенсира всичко, тайната ще се измъкне навън, ако не с истински думи, то във формата на внезапна меланхолия, ненадейни и загадъчни пристъпи на гняв, всевъзможни физически тикове, напрежения и болки, колебливи разговори, които завършват неочаквано и без обяснение, странни реакции към филми и дори телевизионни реклами.

Тайната винаги намира път за бягство, ако не с директни думи, то физически и най-често не по начин, който да позволява непосредствена помощ. Тогава как постъпва жената, когато открива, че тайната изтича? Тя се втурва след нея с огромен разход на енергия. Отново я овързва, хвърля я в зоната на смъртта и строи още по-здрави стени. Призовава своите хомункулуси — вътрешните пазачи и защитници на егото, за да поставят нови врати. Обляна в пот и задъхана като локомотив, жената обляга гръб на последната си психическа гробница. Жената, която носи тайна, е изтощена жена.

Моите nagynénik — лелите ми, често разказваха една кратка приказка за такива тайни. Наричаха я „Arányos Haj, Златната коса, Жената със златната коса“.