Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Women Who Run Wigh the Wolves, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2гласа)

Информация

Сканиране
filthy(2018 г.)
Корекция и форматиране
NMereva(2019 г.)

Издание:

Автор: Клариса Пинкола Естес

Заглавие: Бягащата с вълци

Преводач: Крум Бъчваров

Година на превод: 2001

Език, от който е преведено: английски

Издател: ИК „Бард“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Националност: американска

Редактор: Саша Попова

Художник: Megachrom

Коректор: Марияна Василева

ISBN: 954-585-212-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1270

История

  1. —Добавяне

Отровата в реката

Има много митове за замърсяването и прогонването на всичко творческо и диво, независимо дали се отнасят за замърсяването на чистотата, персонифицирано от смъртоносната мъгла, спуснала се над острова, на който се пазела преждата на мойрите[1], или за злодеи, запушили селските кладенци и предизвикали страдания и смърт. Две от най-сериозните истории са „Жан дьо Флорет“ и „Манон от пролетта“[2]. В тях двама мъже искат да отнемат земята, която беден гърбушко, неговата жена и малката им дъщеря с много труд се опитват да съживят.

Най-масовият ефект от замърсяването на женския творчески живот е загубата на жизненост. Това лишава жената от способността да твори или да действа във външния свят. Макар че в женските цикли на нормален творчески живот има моменти, в които реката на творчеството за известно време потъва под земята, нещо въпреки това продължава да се развива. Усещането е съвсем различно от духовната криза.

В естествения цикъл изпитваме безпокойство и нетърпение, но никога не чувстваме, че дивата душа умира. Можем да установим разликата, като преценим своите очаквания — дори когато творческата ни енергия е заета с продължителна инкубация на идеи, ние с нетърпение очакваме резултата, усещаме напора на новия живот, който се върти и шумоли в нас. Не изпитваме отчаяние. Не се задъхваме от безпомощност.

Но когато творческият живот умира, защото не се грижим за здравето на реката, това е съвсем друг въпрос. Тогава се чувстваме точно като умиращата река — чувстваме загуба на енергия, чувстваме се изтощени, нищо в нас не помръдва. Ставаме мудни, отровени от замърсяването. Всичко ни се струва нечисто и токсично.

Как може да се замърси женският творчески живот? Това „затлачване“ на творческия живот обхваща и петте фази на творчеството: вдъхновение, концентрация, организация, реализация и поддържане. Жените, пострадали от замърсяването, твърдят, че „не могат да измислят“ нищо ново. Те лесно се „разсейват“ от любовни връзки, прекалено много работа, прекалено много забавления, от умора или страх от провал[3].

Понякога не са в състояние да овладеят механизма на организация и проектите им лежат разхвърляни на стотици места. Понякога проблемите произхождат от наивността на жената относно собствената й екстровертност. Тя си мисли, че като прави няколко движения във външния свят, наистина е постигнала нещо. Все едно да изваеш ръцете на една статуя, но не и краката или главата й и да я обявиш за завършена. Жената задължително се чувства непълноценна.

Понякога тя се препъва в собствената си интровертност и й се иска да постига нещата просто като ги пожелава. Възможно е да си мисли, че ако смята една идея за достатъчно добра, няма нужда от външна проява. Всичко това са примери за замърсяване на реката. Полученият продукт не е живот, а нещо, което спира живота.

В други случаи жената е подложена на атака от страна на онези, които я заобикалят, или на гласовете, кънтящи в главата й: „Работата ти не е достатъчно правилна, достатъчно добра, това не е достатъчно, онова не е достатъчно. Прекалено е грандиозна, прекалено е незначителна, прекалено е дълга, прекалено е лесна, прекалено е трудна“. Това е изливане на кадмий в реката.

Един гръцки мит описва същия процес, но използва различна символика. Боговете повеляват на харпиите[4] да накажат Финей, като крадат и замърсяват храната му, оставяйки го вечно гладен[5].

Това буквално замърсяване може също да се разбира образно като поредица от комплекси в психето, чиято единствена функция е да провалят всичко. Този мит определено е temblón — разтреперваща история. Той ни кара да потръпваме, защото всички ние сме го преживявали. „Синдромът на харпията“ унищожава чрез пренебрежение към женските дарби и усилия, както и чрез унизителен вътрешен диалог. Жената ражда някаква идея и харпията я съсипва. Жената казва: „Струва ми се, че ще направя това и това“. Харпията отвръща: „Тъпа идея, на никой не му пука за това. Помни ми думите, всичките ти идеи са глупави, хората ще ти се смеят, ти наистина няма какво да кажеш“. Такъв е диалогът с харпията.

Оправданията са друга форма на замърсяване. Чувала съм всевъзможни оправдания на писателки, художнички, танцьорки и прочее, които не са се променили още от сътворението на Земята. „О, след някой и друг ден ще се заема с това.“ Междувременно я очаква ухилената депресия. „Аз продължавам да работя, да, дооформям текстовете си тук-там, ами че миналата година написах две стихотворения, през последната година и половина довърших една картина и започнах друга, да, къщата, децата, съпруга, любовника, котката, бебето се нуждаят от цялото ми внимание. Ще се заема с това, но нямам пари, нямам време, не мога да намеря време, не мога да отделя време, не мога да започна без най-скъпите инструменти или преживявания, просто в момента не ми се ще, настроението ми още не е подходящо. Трябва ми само още един ден, за да го довърша, трябват ми само още няколко дни, за да го довърша. Трябват ми само няколко седмици, за да го довърша, просто, просто, просто…“

Бележки

[1] Научих тази история от Марик Папандреас Андрупулус, разказвачка от Коринт, която я знае от Андреа Заркоколис, също оттам. — Б.а.

[2] Marcel Pagnol, Jean de Florette and Manon of the Spring. Transl. by W. E. van Heyningen (San Francisco: North Point Press, 1988). И двете приказки са филмирани от Клод Бери през 1987 г. — Б.а.

[3] „Страх от провал“ е един от шаблоните, които не описват действителните страхове на жената. Обикновено един страх има три части: едната е остатък от миналото и често е източник на срам, втората е липса на сигурност в настоящето и третата е страх от лош резултат или отрицателни последици в бъдеще.

Един от най-разпространените страхове, свързан с творческия живот, не е точно страх от провал, а от изпитание на издръжливостта. Логиката на мислене е приблизително следната: … Ако се провалиш, можеш да започнеш наново. Имаш безкрайни възможности. Но ако успееш и резултатът е посредствен? Ами ако колкото и да се опитваш, не постигнеш точно това, което искаш? Това е далеч по-мъчителен проблем за творците. А има и много други. Ето защо творческият живот е дълбок и сложен път. И все пак дори цялата тази сложност не бива да ни плаши, защото творческият живот е в сърцето на дивата природа. Въпреки най-ужасните ни страхове, инстинктивната природа ни оказва огромна подкрепа. — Б.а.

[4] Някога харпиите били богини на бурята, божества на Живота и Смъртта. За съжаление те престанали да се смятат за създатели на двете функции и се превърнали в едностранни същества. Както видяхме при интерпретациите на природата Живот/Смърт/Живот, всяка сила, която управлява раждането, управлява и смъртта. В древна Гърция обаче културата, доминирана от мислите и идеалите на малцина, толкова силно се отразила върху „смъртоносния“ аспект на харпиите като демонични жени птици, че инкубационната, раждащата и кърмещата природа на харпиите била забравена. По времето, когато Орест написал своята пиеса за убиването или прогонването на харпиите, възраждащата природа на тези създания вече окончателно била погребана в миналото. — Б.а.

[5] Това е посторестов вариант. По случайност не всички негативни пластове са патриархални и определено не всички патриархални въпроси са негативни. В старите негативни патриархални пластове на митовете, описващи силната и здрава женственост, дори има известна стойност, защото те не само ни показват как новата доминираща култура отхвърля старата мъдрост, но и как покорената или откъснатата от инстинкта си жена е била принудена да възприема себе си, както и как може да се излекува.

Комплексът от деструктивни предписания за и против жените (и/или мъжете) оставя след себе си нещо като архетипна рентгенова снимка на промените в развитието на жената, отгледана в култура, която не приема женствеността. Така че няма нужда да гадаем. Всичко това е документирано в пластовете на приказките и митовете. — Б.а.