Клариса Пинкола Естес
Бягащата с вълци (91)

Освобождаването

Какво е завръщане у дома? Това е инстинктът да отидем на мястото, което пазим в спомените си. Това е способността да открием в нощния мрак или в дневната светлина родния дом. Всички знаем как да се завърнем у дома. Колкото и време да е минало, ние винаги намираме пътя. Вървим през нощта, из непознати земи, сред племена от чужди хора, без карти, без да питаме минувачите за пътя.

Точният отговор на въпроса „Къде е моят дом?“ е по-сложен… но в известен смисъл това е вътрешно място, по-скоро някъде във времето, отколкото в пространството, където жената се чувства цяла. Домът е там, където можем да мислим или да чувстваме, без да ни пречат, без да ни викат, защото нещо друго се нуждае от нашето време и внимание. И през вековете жените са открили безброй начини да го постигат дори когато са били затрупани със задължения.

Аз научих тези неща през детството си, когато много благочестиви жени ставаха преди пет часа сутринта и облечени в дългите си тъмни рокли се отправяха под сивкавите лъчи на зората, за да коленичат в студения кораб на църквата с ниско смъкнати над челата забрадки. Те криеха лицата си в зачервените си длани и се молеха, разговаряха с Господ, изпълваха се с вътрешен мир, сила и проникновение. Леля ми Катрин често ме взимаше със себе си. Когато веднъж отбелязах, че в църквата е много спокойно и красиво, тя вдигна показалец към устните си и ми намигна: „Не казвай на никого — това е тайна“. Така си и беше, защото по онова време пътят призори и сумрачната вътрешност на самата църква бяха единствените две места, където бе забранено да смущават жените.

Жените трябва да правят всичко възможно, за да извоюват правото си да се завръщат у дома. Домът е настроение или усещане, което ни позволява да изпитваме чувства, невинаги присъщи на земния свят: почуда, прозрение, покой, свобода от тревоги, свобода от задължения, свобода от брътвежи. Всички тези съкровища се съхраняват в психето за по-късно използване в горния свят.

Макар че има много физически места, където човек може да отиде, за да „почувства“ пътя към дома, самото физическо място не е дом, то е просто средството, което приспива егото, за да можем да извървим остатъка от пътя сами. Тези средства са различни: музика, изкуство, гора, океанска пяна, изгрев, усамотяване. Те ни отнасят в един богат вътрешен свят със свои идеи, ред и душевна храна.

Домът е девственият инстинктивен живот, в който всичко е така, както трябва да бъде. Не е важно как прекарвате времето си у дома. Важно е онова, което възстановява равновесието ви. Това е домът.

Там имаме време не само за съзерцание. Там имаме време да учим и да си припомняме забравеното, неизползваното, дълбоко погребаното. Там можем да си представяме бъдещето и да се взираме в белезите на психето, да откриваме кое до какво е довело и къде ще идем оттук нататък. Както пише за възвръщането на Същността Ейдриън Рич в стихотворението си „Спускане в останките“^[1]:

Има една стълба.

Стълбата винаги е там,

невинно виси отстрани на шхуната…

Аз се спускам…

Отивам да разгледам останките…

Отивам да видя какво е разбито

и съкровищата, които са повече…

Що се отнася за подходящия момент да се завърнем у дома, мога да ви кажа само следното: времето идва, когато идва. Даже да не сме готови. Времето идва, когато идва. Тюленовата жена се завръща в морето, не защото просто й се иска, не защото денят е подходящ, не защото животът й е прекрасен и подреден — няма подходящ момент за никого. Тя се завръща, защото е време и трябва да се завърне.

Всички имаме любими начини да отлагаме момента за завръщане у дома и все пак, когато възвърнем инстинктивните си диви цикли, ние сме психически длъжни да уредим живота си в съответствие с тях. Безполезни са всякакви други аргументи. Простата истина е, че времето идва, когато идва^[2].

Някои жени никога не се завръщат у дома и живеят а la zona zombi — в зоната на зомбитата. Най-жестокото в това безжизнено състояние е, че жената върви, говори, действа, дори постига много неща, ала никога не усеща, че нещо не е наред — иначе болката й щеше да я накара незабавно да промени нещата.

Но не, жената в такова състояние продължава да куцука напред, протегнала ръце, за да се защити от мъчителната загуба на дом. Тя изпитва странното чувство, че постига много, но това не й носи удовлетворение. Тя върши онова, което си мисли, че иска да върши, ала съкровището в ръцете й някак си се превръща в прах.

Работила съм с жени, които не са се завръщали у дома в продължение на повече от двадесет години и които винаги плачат, щом отново стъпят на тази психична земя. По различни причини, които навремето са им се стрували основателни, те са се примирили с изгнанието от родния дом, забравили са, че сухата пръст се нуждае от дъжд.

За някои домът е да се заемат с нещо ново. Те отново започват да пеят след дълги години търсене на причини да не го правят. Започват да учат нещо, което отдавна им е лежало на сърцето. Издирват изчезнали хора и неща. Възвръщат гласовете си и пишат. Взимат си почивка. Отделят си свое ъгълче в света. Изпълняват важни решения. Правят нещо, което оставя следи.

За някои домът е гора, пустиня, море. Всъщност домът е холограма. Той се предава с пълна сила дори в едно-единствено дърво, в самотен кактус на някоя витрина, във вирче неподвижна вода. Той е в жълтото листо на асфалта, в капката вода върху кожата. Когато погледнете с очите на душата си, ще видите дома на много, много места.

Колко време трябва да останете у дома? Колкото можете или докато се върнете към себе си. През какви периоди от време? Много по-често, ако сте „чувствителни“ и активни във външния свят. По-рядко, ако сте „дебелокожи“ и не сте до такава степен „там навън“. Всяка жена знае в сърцето си колко често и за колко време трябва да се завръща. Просто преценявайте блясъка в очите си, жизнеността на сетивата си.

Как да балансираме потребността да се завръщаме у дома с ежедневния си живот? Предварително планираме завръщането. Наистина е удивително с каква лекота жените намират време за децата си, за повредената кола, за зъболекар. На завръщането у дома трябва да се отдава същото значение, дори понякога да има приоритет. Защото е неоспорима истина, че ако жената закъснее да се завърне, пукнатината в душата/психето й се превръща в пропаст, а пропастта — в ревяща бездна.

Ако жената безусловно следва циклите си на завръщане, близките й също ще се научат да ги ценят. Можем да се завърнем у дома, като се откъснем от ежедневието, като отделим време само за себе си. За различните жени това „само за себе си“ означава различни неща. За някои е стая със затворена врата, но отключена врата. За други обаче мястото, от което потеглят за дома, трябва да е абсолютно недостъпно за околните. Без „Мамо, мамо, къде са ми обувките?“. Без „Скъпа, трябва ли ни нещо от магазина?“.

За тази жена завръщането у дома изисква тишина. No me molestes^[3]. Пълна Тишина с главни „П“ и „Т“. За нея шумоленето на вятъра в дърветата е тишина. За нея ромонът на планинския поток е тишина. За нея гръмотевицата е тишина. За нея естественият ред на природата, който не иска нищо в замяна, е животворна тишина. Всяка жена избира според желанията и потребностите си.

Независимо колко време имате нужда да прекарвате у дома — само час или цели дни, запомнете: за котките ви може да се грижи някой друг, даже те да твърдят, че единствено вие го правите както трябва. Кучето ви ще се опитва да ви накара да си мислите, че го изоставяте, но ще ви прости. И вие ще липсвате на детето си, и то ще ви липсва, ала и двамата ще се радвате, когато се върнете. Партньорът ви ще мърмори. Всички ще го преживеят. Шефът ви може да ви заплаши. И той ще го преживее. Прекаленото забавяне е лудост. Нормално е да се завръщате у дома.

Когато културата, обществото или психето не подкрепя това циклично завръщане, много жени се научават да прескачат оградата или да подкопават портата. Те стават хронично болни и дълго четат в леглото. Усмихват се с онази зъбата усмивка, сякаш всичко е наред и тайно се завръщат У дома.

Когато цикълът е нарушен, много жени чувстват, че за да се освободят, за да наложат своите психични потребности, трябва да влязат в схватка с шефа, децата, родителите или партньора си. И по време на някой яростен спор жената заявява: „Аз си отивам. Щом си такъв… (попълнете многоточието) и явно не ти пука за… (попълнете многоточието), просто ще си отида“. Запалва колата, натиска газта и потегля.

Ако трябва да се бори за онова, което е по право нейно, жената смята желанието си да се завърне у дома за напълно оправдано. Интересно е да отбележим, че ако се наложи, вълчиците се бият, за да получат каквото искат, независимо дали се касае за храна, сън, секс или спокойствие. Изглежда, че това е нормална инстинктивна реакция. Много жени обаче трябва да водят и вътрешна битка срещу целия комплекс, който отрича правото й. Когато редовно се завръщате у дома, можете много по-успешно да се борите и с агресивната култура.

Ако всеки път се налага да водите нови битки, трябва внимателно да преосмислите връзката си с вашите близки. Ако е възможно, най-добре е да им покажете, че не ги изоставяте, че се завръщате към истинския си живот. Особено ако сте творци, заобиколете се с хора, които разбират потребността ви да се завръщате у дома, защото най-вероятно ще се наложи да прокопаете психичния терен на дома, за да усвоите циклите на творчеството. Затова бъдете кратки, но категорични. Моята приятелка Норманди, талантлива писателка, казва, че се е упражнявала и е стигнала до следното заявление: „Заминавам“. Кажете го и вие. И после вървете.

Различните жени имат различни критерии за полезната и/или необходима продължителност на завръщането у дома. Повечето от нас не сме в състояние винаги да оставаме колкото време искаме, затова оставаме, колкото можем. От време на време оставаме, колкото трябва. В други случаи оставаме, докато не започне да ни липсва онова, от което сме се откъснали. Повечето жени балансират между обстоятелствата и потребността от завръщане. Едно е сигурно — пътната ни чанта винаги трябва да е готова. За всеки случай.