Клариса Пинкола Естес
Бягащата с вълци (64)

Тялото в приказките

Слабостите и дивата природа на тялото се описват в много митове и приказки. Например за гръцкия Хефест, куция ковач, родената от морската пяна Венера, най-малката шивачка, която била грозна, ала можела да създава нов живот, жените от Гигантската планина, които били ухажвани заради тяхната сила, Палечка, способна да пътува, където пожелае с вълшебство, и много други.

В приказките някои вълшебни предмети имат придвижващи и сетивни свойства, които са метафори на тялото, например вълшебен лист, вълшебно килимче, облак. Понякога наметала, обувки, щитове, шапки и шлемове осигуряват на героите невидимост, могъщество, силно зрение и т.н. Това са архетипно сходни предмети. Всеки от тях дава на физическото тяло изострена проницателност, слух или някаква защита за психето и душата.

Изглежда, че преди изобретяването на каретите, каляските и колесниците, преди одомашняването на животните за впрегатна сила и езда, мотивът, представлявал свещеното тяло, е бил вълшебният предмет. Свързани по определен начин, дрехи, амулети, талисмани и прочее пренасяли човек през реки или в друг свят.

Вълшебното килимче е отличен символ на сетивната и психичната стойност на естественото тяло. Приказките, в които се появява този мотив, отразяват не особено съзнателното отношение към тялото в нашата култура. Отначало вълшебното килимче се смята за съвсем обикновено и без голяма стойност. Ала щом някой седне върху меката тъкан и каже „полети“, килимчето мигновено потреперва, издига се малко, увисва над земята и после, хоп, отлита и отнася героя на друго място, в друг център, в друга перспектива, при друго познание^[1]. Чрез състоянията си на възбуда и осъзнатост и чрез сетивните си преживявания — като слушане на музика, например, чуване на гласа на любимия или усещане на определен аромат — тялото притежава способността да ни отнася навсякъде.

В приказките и митовете килимчето символизира форма на движение, но много специфична — тя ни позволява да виждаме горния и долния свят. В приказките от Средния Изток това е транспортното средство за полета на духа на шаманите. Тялото не е нещо безчувствено, от което се опитваме да се освободим. Погледнато в съответната перспектива, то е ракета, магистрална детелина, възел от нервни връзки до други светове и преживявания.

Освен летящото килимче, има и други символи на тялото. В една приказка са илюстрирани три такива. Разказа ми я Фахтах Кели. Заглавието й гласеше просто „Приказка за вълшебното килимче“^[2]. Султанът пратил трима братя да търсят „най-прекрасното нещо на света“. Който намери най-ценното съкровище, щял да получи цялото царство. Първият брат се завърнал с жезъл от слонова кост, с помощта, на който човек можел да види каквото пожелае. Вторият донесъл ябълка, чийто аромат можел да изцери всяка мъка. Откритието на третия брат било вълшебно килимче, което можело да отнесе човек навсякъде.

— Е, кое е най-ценно? — попитал султанът. — Способността да виждаш надалеч ли? Да изцеряваш? Или полетът на духа?

Един по един тримата братя възхвалили своите съкровища. Ала султанът накрая махнал с ръка.

— Нито едно от трите не е по-важно от другите, защото имат смисъл само, когато се използват заедно. — И разделил царството на тримата.

В тази приказка са въплътени могъщи образи, които ни позволяват да си представим действителната жизненост на тялото. Тук (както и в други подобни истории) се описват интуицията, прозорливостта, сетивното изцеряване и скритата в тялото възвишеност^[3]. Ние сме склонни да мислим за тялото като за „другия“, който си върши работата без наше участие. Ако се „отнасяме“ добре с него, то ни кара да се „чувстваме добре“. Мнозина се отнасят с тялото си така, като че ли то е техен роб. Други се отнасят с него добре, но искат безпрекословно да изпълнява желанията и капризите им.

Някои казват, че душата направлява тялото. Ами ако за миг си представим, че тялото направлява душата, че й помага да се приспособява в ежедневния живот, че анализира и превежда, че дава листа, мастилото и писалката, с помощта, на които душата пише съдбата ни? Да речем, че също като в приказките за променящи вида си създания тялото само по себе си е божество, учител, наставник и водач? Какво тогава? Разумно ли е цял живот да измъчваме този учител, който може да ни даде и научи на много неща? Трябва ли цял живот да позволяваме на други да ни отвличат от тялото ни, да го съдят, да го намират за непълноценно? Достатъчно ли сме силни, за да отхвърлим партийната линия и да се вслушаме в тялото като в нещо могъщо и свещено^[4]?

Идеята за тялото в нашата култура като изваяние е погрешна. Тялото не е мрамор. Това не е неговото предназначение. Неговото предназначение е да пази, съдържа, помага и разпалва духа и душата в себе си, да е хранилище на паметта, да ни изпълва с чувства — това е най-добрата психична храна. Тялото ни извисява и тласка, изпълва ни с чувство, за да докаже, че съществуваме, че сме тук, дава ни опора и тежест. То не е само празна обвивка, която оставяме, за да дадем воля на духа си. Тялото е двигател на тези преживявания. Без него няма да има чувство за пресичане на прагове, няма да има чувство за извисяване, няма да има чувство за безтегловност. Всичко това идва от тялото. Тялото е ракетна площадка. Душата наднича през илюминатора на своята капсула и смаяно се взира в звездната нощ.