Клариса Пинкола Естес
Бягащата с вълци (63)

Езикът на тялото

Веднъж заедно с една приятелка сътворихме разказ, който нарекохме „Езикът на тялото“ — история за откриването на наследствените ни дарби. Опаланга е афроамериканска гриотка и е изключително висока и стройна като юково дърво. Аз съм una Mexicana — едра и с щедра плът. Освен че се подигравали на Опаланга за височината, като дете й казвали, че разстоянието между предните зъби било признак, че е лъжкиня. На мен пък са ми казвали, че формата на тялото и ръстът ми били признак за малоценност и липса на самоконтрол.

В своя разказ за тялото ние говорехме за обидите, които са ни нанесли през живота ни, защото според другите нашите тела имали прекалено много от едно и прекалено малко от друго. Ние изпяхме скръбна песен за телата, на които не са ни позволили да се насладим. Танцувахме и се гледахме. И двете си мислехме, че другата изглежда загадъчна и красива и се питахме как е възможно някой да не го разбира.

Останах удивена, когато научих, че като възрастна Опаланга посетила Гамбия в Западна Африка. Там открила народа на своите предци, сред който, виж ти, имало много високи и стройни като юкови дървета хора с разстояние между предните зъби. Това разстояние, обяснили й те, се наричало „сакая ялах“ — „Божи отвор“… и се смятало за признак на мъдрост.

Също толкова се изненада тя, когато й разказах за посещението си на провлака Техуантепек в Мексико. Там открих племето на своите предци, сред което, виж ти, имаше много едри жени, силни, закачливи и с внушителен ръст. Те ме опипваха^[1] и пощипваха, и накрая дръзко отбелязаха, че не съм достатъчно дебела. Попитаха ме дали се храня нормално. Дали не съм била болна? Трябвало по-упорито да опитвам, обясниха ми те, тъй като жените били La Tierra — създадени кръгли като самата земя, защото земята обхващала толкова много^[2].

Ето защо, също като в живота, в изпълнението нашите лични съдби, започнали с потискане и депресивни преживявания, завършват с радост и ясно изразено себеусещане. Опаланга разбира, че високият й ръст е нейната красота, че усмивката й говори за мъдрост и че Божият глас винаги е на устните й. Аз разбирам, че краката ми са създадени да ми дават опора, възприемам тялото си като свързано със земята, като съсъд, сътворен да носи много. От силни хора извън родната ни северноамериканска култура ние се научихме да ценим тялото, да отхвърляме идеи и език, които хулят тайнственото женско тяло или отричат функцията му като инструмент на познание^[3].

Да се наслаждаваш в свят, пълен с много видове красота, е радост, на която имат право всички жени. Да приемаш само един вид красота, означава някак да не обръщаш внимание на природата. Не може да има само един вид пойни птици, само един вид борове, само един вид вълци. Не може да има само един вид бебета, само един вид мъже, само един вид жени. Не може да има само един вид гърди, един вид талия, един вид кожа.

Преживяванията ми с едрите мексиканки ме накараха да се усъмня в целия комплекс от аналитични съждения за различния женски ръст, фигура и особено тегло. Една стара психологическа теза ми се стори особено погрешна: идеята, че всички едри жени са гладни за нещо, че „в тях живее слаба личност, която се мъчи да се измъкне навън“. Когато споделих тази метафора с една от величествените техуански жени, тя ме изгледа малко загрижено. „Обладаване от зъл дух“^[4] ли имам предвид? Кой е вкарал това зло създание в жената? Тя не беше способна да проумее, че „лечителите“ или който и да е друг може да смятат едрия ръст за признак за съществуване на друга жена в жената.

Въпреки че свързаните с прекомерното хранене смущения, които водят до неестествени промени в ръста и фигурата, са реални и трагични, те не са нормални за повечето жени. Едри или дребни, пълни или мършави, високи или ниски, жените най-вероятно са такива, просто защото са наследили фигурата си, ако не от непосредствените си роднини, то от едно-две поколения преди тях. Охулването на женската физическа наследственост води до несигурни и невротични жени. Отрицателните характеристики за наследствената физика на жената й ограбват безценни психологически и духовни съкровища. Ограбват й гордостта от собственото й тяло, предадена й от нейните предци. Ако е научена да мрази тази физическа наследственост, жената е непосредствено откъсната от женската си телесна идентичност от останалите от рода й.

Ако е научена да мрази собственото си тяло, как може да обича тялото на майка си, която има същата фигура като нейната^[5]? Или тялото на баба си и на своите дъщери? Как може да обича телата на други жени (и мъже), наследили фигурата на своите предци? Тази атака срещу жената я лишава от родствената й гордост, от естествената мелодия, която усеща в тялото си, независимо от ръста, височината и фигурата си. Атаката срещу женското тяло всъщност е насочена срещу онези, които са живели преди, и ще живеят след нея.

Жестоките присъди за приемливостта на тялото създават нация от прегърбени високи момичета, ниски жени на кокили, едри жени, облечени така, като че ли са в траур, слаби жени, които се опитват да се издуват като усойници, жени, носещи всевъзможни други маски. Унищожаването на инстинктивното женско родство с нейното естествено тяло лишава жената от самоувереност, кара я да се съмнява дали е добър човек и да основава себепреценката си на външния си вид, а не на това каква е. Това я принуждава да хаби енергията си в тревоги за количеството храна, което приема, за показанията на кантара и шивашкия метър. Това изпълва мислите й, проявява се в цялостното й поведение и надежди. В инстинктивния свят е немислимо жената да възприема вида си по този начин.

Човек трябва да е здрав и силен, да дава колкото може повече храна на тялото си^[6]. И все пак трябва да се съглася, че в много жени живее „гладно“ създание. Ала не гладно за определен ръст, фигура или височина, а по-скоро за вписване в стереотипа — жените са гладни за фундаментално приемане от страна на културата. „Гладната“ жена копнее за уважение, да я приемат^[7] или най-малкото да се отнасят към нея, без да я сравняват със стереотипа. Ако наистина съществува, тази „гладна жена“ иска другите да престанат да проектират културните норми върху нейното тяло, лице и възраст.

Патологичното диференциране на женските тела е дълбоко вкоренено предубеждение, подкрепяно от много психолози теоретици и особено от Фройд. Например в книгата за баща си Зигмунд Мартин Фройд разказва, че цялото семейство не харесвало и се присмивало на пълните хора^[8]. Аргументите на Фройд излизат извън целите на тази книга, но е трудно да приемем, че такава позиция е полезна за балансираното отношение към женското тяло.

Достатъчно е да кажем, че някои психолози продължават да изповядват това предубеждение срещу естествената физика и насърчават жените да насочват вниманието си към постоянно следене на тялото си, като по този начин ги лишават от по-дълбоки и по-фини връзки с наследствеността им. Страхът от тялото ограбва на жената голяма част от съзидателния й живот и вниманието й към други неща.

Като се опитвате да промените тялото си, вие все едно лишавате от плът и оголвате костите на самата земя. Когато психето и тялото на жените са наранени, се наблюдава съответна рана на същото място в самата култура, дори в самата Природа. В истинската холистична психология^[9] всички светове се смятат за взаимносвързани, а не за отделни. Нищо чудно, че в нашата култура стои проблемът за промяна на естественото женско тяло, че има аналогичен проблем за моделиране на самата природа, на самата култура в модерни отделни части. Макар че не може светкавично да попречи на „дисекцията“ на културата и земята, жената може да не допусне да нараняват собственото й тяло.

Дивата природа никога не приема измъчването на тялото, културата и земята. Дивата природа никога не приема насилственото „усъвършенстване“ на лични особености, характер, външен вид и финансова стойност.

Жената не може да въздейства на културата, като й каже „Промени се“. Ала може да промени собственото си отношение към себе си и по този начин да отхвърли подценяващите я проекции. Може да го постигне, като си върне тялото. Като не се отказва от радостта от него, като не се поддава на масовата илюзия, че са щастливи само хората с определена фигура или възраст, като си върне истинския си живот и го живее без никакви задръжки. Това динамично себеприемане и себеуважение е първата стъпка към промяната на отношението в обществото.